Юлияна пламенно се връщаше
Вечерният дъждец кръжеше като меланхолична завеса над улиците на Пловдив. Юлияна стоеше притихнала до прозореца на междуградския микробус, капките се стичаха по стъклото и привнасяха нова тежест на омърлушеното ѝ лице. Вече толкова години наред тя наричаше гарсонажът си в големия град дом, а родното село, малката къща покрай Марица в Тракия, се бе превърнало просто в спомен от детството.
Гордееше се, че на двадесет и седем е постигнала немалко: диплома по медицина от пловдивския университет, стабилна работа в престижен столичен козметичен център, постоянни обучения и семинари. Зарядът на столичието ѝ бе влязъл под кожата животът ѝ течеше в ускорение.
Не беше тръгнала по своя воля към родното място, ако не бяха онези особени промени в гласа на майка ѝ и нехайното отсъствие на баща ѝ при телефонните им разговори.
Мамо, всичко наред ли е при вас? питаше Юлияна.
Но Огняна отговаряше все така уклончиво: Добре сме, дете, всички са здрави.
От Пловдив до близкото село бяха по-малко от два часа път, особено за някой, навикнал на разстояния.
Микробусът спря на селската автогара. Всичко наоколо изглеждаше сякаш непокътнато само магазинчето отсреща бе сменило надписа, а чинариите бяха пораснали. Юлияна се огледа, стиснала чантата си. Известила бе майка си по Вайбър, но за точния час и тя самата не знаеше.
На паркинга я причака кроткият дядо Васко, местният таксиджия, вече беловлас, с олющена Лада.
Къде ще те откарам, Юлияне? попита той и метна куфара ѝ в багажника.
На улица “Възраждане”, 52 отвърна тя.
Домът я гледаше с ведри сини капаци по прозорците, а пред портата вече се извисяваха три брезички, които татко ѝ беше посадил, когато беше завършила училище.
Юлияне! майка ѝ спря набързо до вратата, в очите ѝ едновременно блестеше щастие от срещата и тъга.
Мамо, спокойно и аз ти липсвах, но защо така плачеш?
Радост е, мила, че си тук! Знаеш ли, три години не сме се виждали…
Сложила чантата до прагът, Юлияна свали палтото и ботушите си, отпусна се на дивана уморена, а майка ѝ я прегърна. Седяха дълго в тишина, до момента, в който въпросът се изстреля като молния:
Мамо… а татко? Къде е той?
Първо да се подкрепиш, ще поговорим отвърна натежало Огняна.
Юлияна оглеждаше кухнята нова покривка, нов порцеланов сервиз на цветя. Вкусът и ароматът на домашното, запретнатото с любов: сочни пържоли, салата с чушки от градината, меки сиренки.
Татко в командировка ли е? Мълчиш като сфинкс.
Замина с колеги за няколко дни но всъщност е време да поговорим. Огняна се загледа в дъщеря си гласът ѝ в един миг потъмня. Разделихме се с баща ти.
Как… разделихте? Юлияна отмести чашата с вече изстинал чай, стана, метна вратата на гардероба в родителската спалня следа от дрехите на баща ѝ нямаше.
Къде е? Жив ли е поне?
Спокойно, мила, сега живее в старата къща на баба ти имот на рода. Ходи често при тях и така се уреди.
И с кого е там? предчувстваше ответния удар.
Не е сам. сведе очи майка ѝ. Живее с жена от съседното село, с Ива. Тя има син.
Юлияна обгърна с длани лицето си гласът ѝ се пресече:
А ти? Ти спокойно го казваш, все едно става дума за кокошка, не за съпруг!
Огняна въздъхна погали я по ръката:
Юлияне, скъпа, не съм искала да мълча, но търсих точния миг. И татко ти настояваше да ти кажем, а аз все отлагах
Нищо! За мен той е предател. Справедливост, мамо, трябва да има! Не искам да го виждам!
Майка ѝ притихна. Надяваше се, че дъщеря й ще се успокои след пътя.
По-късно Юлияна, вече в анцуг и наметната качулка, излезе да походи до реката. Тишината и въздухът я бодяха по носа. Старото училище с двора ѝ пробягаха в съзнанието и, докато вървеше, спря пред къщата на баба. Без страх, влезе през портата, качи се на верандата. В кухнята стоеше жена на около четиридесет години това беше Ива.
Предполагам, ти си Юлияна тросна се жената, но гласът ѝ беше притеснен. Венко ми показа твоя снимка. Заповядай.
Домът е на рода ми отсече Юлияна, не съм ти на гости!
Момче на дванадесет, синът на Ива, надникна през вратата. Сините му очи се задържаха с интерес върху нея.
Виж, не ти е тук мястото! отсече Юлияна.
Набързо излезе от двора вятър свиреше през върбите край пътя. “Ти ми взе татко, чужда жена…” захапваше я болка.
В душата ѝ се надигаше буря градският живот я беше научил да бъде остра, да не отстъпва. Чувстваше се измамена и уловена в капан от собствените си очаквания.
Върна се вкъщи, ядосана, дори не забеляза, че майка ѝ я чака на прозореца.
Къде беше? гласа на Огняна трепна.
Видях я. Синът ѝ е с нея. Татко вече отглежда друго дете…
Майка ѝ пребледня:
Защо отиде? Не поисках аз от тебе това. Примирих се Болката си ще нося аз, не искам скандали. Той ми беше нужен, докато беше нужна и ти тук. Но това, което остана, е навик, не любов.
И ти ме успокояваш? Не усещаш ли жажда за мъст, за справедливост? Искам справедливост, мамо!
Справедливостта си е твоя работа, дете промълви майка ѝ. Аз вече искам да живея за себе си.
Слъзи избиха по бузите на Огняна тя се разплака силно, отчаяно.
Не плачи, мамо, не плачи Ще се справим! прегърна я Юлияна.
На следващата сутрин в селото времето пак бе мрачно. Юлияна вървеше по улицата, погълната в мисли. И тогава, съвсем неочаквано, през локвите подтичаха момчета на велосипеди. Един синът на Ива се подхлъзна и падна зле върху куп дървен материал, крещейки от болка. Инстинктът на лекарката в нея проговори Юлияна се втурна, оказа първа помощ, притисна раната, звънна на баща си.
След минути старият бял москвич спря. Ива довтаса разтреперана:
Димо, мойто детенце! Какво направи?!
Бързо в колата! нареди Юлияна.
В районната болница и тримата чакаха в коридора. Владимир изтича да подпомогне екипа, а Юлияна остана със свито сърце до майката и сина.
На следващия ден на гарата времето ги изпрати със сиво небе и тежест във въздуха. В този миг от завоя се появи старата Лада. Слязоха Мариана детската ѝ приятелка, вече майка, със сина си и татко ѝ, старият бай Андрей.
Очите на Огняна заблестяха:
Мариана! Видя ли! Успяхме!
Юлияна се усмихна за първи път от дни. Спомените за детството, радостта, багреха за малко сърцето ѝ. Владимир се появи с Ива и Димо вече ходещ, макар подпрян.
Виж, лельо Юлияна, мога да стъпвам! гордо заяви момчето.
Не се съмнявах! Ти си силен! усмихна се Юлияна.
Ива тихо приближи:
Юлияна, прости ми първоначалната острота. И аз съм майка, обичам сина си, както Венко обича и тебе.
В онзи момент Юлияна почувства колкото и раната да кърви, тези хора са ѝ родни. Пловдивският микробус изпръхтя на паркинга, майка ѝ пак заплака тихо.
Юлияне, обещай, че ще се върнеш!
Ще се връщам, мамо прегърна я тя. После целуна баща си, Мариана, поздрави бай Андрей. Прокара ръка по прозореца на автобуса, махна за довиждане, прощавайки и себе си, и тях.
Отдалечавайки се, тя знаеше със сигурност към дома винаги има път, и той не е по асфалта, а право през сърцето.
