Последният пътник на автобуса
Дълго време разказвах тази история само на себе си, но сега, като си я припомням, усещам как мирише на спомени дизел, каучук и още нещо, може би щипка надежда. Това се случи отдавна в Пловдив, където работех шофьор по нощния маршрут номер пет, от Кючук Париж докрай Захарна фабрика и обратно. Бях четвърта година на нощна смяна и точно нощите харесвах улиците празни, само светли късове от фарове и кръгли светлини от фенерите по тротоара.
Обичайната публика: групи почерпени студенти от Капана, които викаха и тропаха по седалките, болногледачки от нощна смяна тихи, спящи прави, двама-трима пазачи, крашнали таксита колеги. Всички лица, които се стопяват, излизат още преди да ги запомниш. Но той не беше като тях.
То бе мъж над шейсетте, нисък, набит, със синя ватенка и сива качулка. Влизаше винаги на Цариградско шосе, точно седемнайсет минути след полунощ, сякаш по часовник. Сядашe трети ред вдясно до прозореца, плащаше винаги с дребни левчета точно, никога не искаше ресто. Стигаше до Захарна фабрика и после обратно. Не слизаше. Сякаш живееше в автобуса. Докато другите зяпат в телефона или дремят, той гледаше през прозореца и въртеше нещо малко в ръката си подслушвах го във огледалото. Там се виждаше жълта светлинка, ту загасваща, ту премигваща, като светулка в пълен автобус.
Заявиха ми, че съм на четирсет и четири. Минавах за малко под петдесет, с груба кожа на ръцете от волана и с пръсти, подрязани като с ножица. Научих се да навеждам глава надясно от всичкото натискане на вратата. Сама си бях вече дванадесет години. Иван, синът, беше вече на двайсет и две, бе излетял при гаджето си на Смирненски и звънеше веднъж седмично, ако се сети. Баща му някога мой мъж се изнесе, взе част от мебелите и чайника не зная и до днес защо му трябваше този чайник. От тогава, когато някой каже любов, ми е също като да каже кентавър хубава дума, но несъществуваща. Гледах романтични филми без вяра в чудеса, правех всичко по навик и с удоволствие превключвах на тишината.
Нощем никой не ти иска усмивки. Само шепотът на маршута и мълчаливият град. Този човек обаче разваляше тишината не с думи, а с присъствие като дребен камък в обувка.
Две седмици го гледах влиза, сяда вдясно, излиза. Понякога го нямаше по два-три дни, после пак идваше, сякаш си има собствен разпис. Досадно бе, но ми стана чудно.
Абе, Ели, туй твойто откъде е? попита Веска, диспечерката в гаража, рошава жена с румени бузи и цигарен дим около главата.
Плаща редовно рекох. Бездомниците не плащат. Този и на стотинка не пита.
Щото е луд, бе! Всичко ги има. И Веска напълни чашата ми със сладък чай с лимон.
Не е луд. Седи, гледа през прозореца, не се бута, не досажда. Нормален човек. Само кара нощен автобус.
Може жената да го е изгонила. Карат се, а той идва тука, да отмине нощта.
Цял месец така ли!? Това не е караница, Веске, това си е развод.
Знаеш ли, Ели, любовта това е да те чакат с чайник. Другото са нощни автобуси и истории.
Усмихнах се. Дома чакаше ми кльощав котарак Сашо, рижав и постоянно гладен. Но думите заседнаха. Защо този човек пътува сам през целия град пет нощи в седмицата, вече месец наред?
Не приличаше на болен човек, не и на разсеян старик. Виждах го в огледалото гледаше напред, с ясен поглед, ръцете му със стоманено спокойствие.
Реших да питам. Три дни събирах кураж. Глупаво вдигаш и сваляш едни и същи хора всяка вечер, а не се осмеляваш да задам един въпрос
Влезе, както винаги на Цариградско шосе. Сложи левчетата. Настани се до прозореца, измъкна малкия предмет фенерче, но тогава още не знаех това.
Чакахме няколко минути на Захарна фабрика. Изключих основното осветление оставих само приглушените лампи. Отидох при него.
Може ли да попитам нещо? казах тихо.
Погледна ме. Гласът му беше като стар грамофон дълбок, леко дрезгав.
Питайте.
Всяка нощ карате до край и после обратно За какво толкова?
Мълча секунда, търсеше нещо в очите ми доверие ли, разбиране ли.
Отивам при жена си.
Смутено погледнах часовника почти половин час след полунощ.
В този час? Жена ви? Тя къде е?
Райна, жена ми, работи нощна смяна на консервния завод Прогрес. Контрольор е там. Всеки ден в пет поредни нощи я караме, и аз с нея, ей така през прозореца ѝ мигам с фенерчето.
Вдигна малкото фенерче на червен шнур, поизтрито и напукано от години употреба.
С това ли? прошепнах, сякаш нарушавах нещо съкровено.
С това. кимна.
Седнах срещу него, краката ми още биеха от дългия оборот.
Значи пътувате натам и обратно, само за да махнете с фенерче през завода?
Така е. Пет нощи нова смяна, две вкъщи. Като работи аз съм тук. После я чакам сутрин за закуска.
Продължи да разказва тихо, без жал, като човек, който се е научил да цени навиците си. Двадесет и пет години били заедно. Запознали се в цеха той стругар, тя контрольорка. Първо работили един срещу друг, после един до друг. Пенсионирал се, останала тя, сменили три апартамента, купили шест декара извън Пловдив мечтаела Райна за ягоди. Три години Райна била на нощна доплащали ѝ, трупали спестявания за вилата. В началото не можел да спи от притеснение върви ли сама нощем по улицата, няма кого да извика. После решил, че автобусът все пак минава покрай завода, и започнал да се вози, да ѝ маха с фенерчето.
Веднъж ѝ казах вкъщи, тя не повярва. Седмица махах, не забелязваше. После се обади и попита Ти ли си това? Признах си. Разплака се звучно и каза Мигай. И така си остана.
Почуствах как гърлото ми се сви.
А после защо се връщате?
Къде да отида в малките часове през нощта? Назад към дома. А сутрин Райна идва, правя овесена каша с стафиди, мятка от саксията и чай. И така до следващата смяна.
Помислих си за Вескината поговорка. Там имаше чайник, тук имаше фенер, разбита тишина и 25 години надежда.
Още три минути до тръгване. Генади Петров така се оказа, че се казва стоеше с фенерчето, гледаше през замъгленото стъкло към жълтите прозорци на третия етаж. Аз го возих обратно по нощния Пловдив и си мислех дванадесет години сама и никога не съм мигала на никого с фенерче. Дори на себе си не съм мигала
На следващата нощ спирах малко по-дълго на Захарна фабрика, така че автобусът да се изравни с прозорците на третия етаж. Генади Петров натисна копчето, даде три кратки, три дълги, три кратки сигнала собствената им тайна азбука. В отсрещния прозорец проблесна леко светлинка, същият код. Райна му отговори.
Сърцето ми подскочи. Умът ми не можеше да го опише онзи миг между тъмните панелки, осветен само от две жълти точки тази в автобуса и тази в завода.
Когато го попитах дали това е код, се усмихна:
Наш си е. Не е морз, но прилича на туптенето на сърце.
Отдавна ли?
Повече от година. Автобусът закъса веднъж през ноември, вървях четири километра пеша, но и тогава мигнах.
Всяка вечер двеста и петдесет пъти годишно, в студа, жегата, мъглата. Преди бих казала: това е лудост. Сега си мълчах. Всичките ми обяснения бледнееха пред неговото фенерче.
Погледнах ги отново една нощ. На третия етаж в прозореца се показваше женска фигура с руса коса, хваната на плитка тя сигурно бе Райна. Отговаряше му, чакаше светлинка на познат автобус.
Понякога нощите бяха странни. Един път автобусът ми се счупи и карах Паз-че със седалки като кутийки за обувки и неработеща печка. Генади седна съвсем близо до мен. Всички вибрации се усещаха двойно силно. Стори ми се, че фенерчето блещука още по-силно в ръката му, сякаш самият той нямаше нужда от удобство, щом ще махне на Райна.
Не ви ли омръзна за 25 години? попитах го веднъж, не като укор, а просто като жена, която е била сама прекалено дълго.
Свиква се. И това наричам уют. Другото разрушава, това държи. Сякаш ако спра, ще се разпадна. А като съм тук да мигна на Райна, съм цял.
Мълчахме дълго. В главата ми се въртяха мисли не за самота, нито за жал. Просто за сигурност. Малко фенерче, овесена каша с добавка от мята, 25 години споделен живот.
Една сутрин се прибрах, нахраних котарака, и пробвах да мигна сама с ново закупеното фенерче от железарията за пет лева. Три кратки, три дълги, три кратки. Напълних джоба с него. За кого ще мигам не знаех. Може би на Иван, може би на себе си. Може би просто в тъмното.
Вечерта Веска ме докачи: Още ли возиш твоя нощен романтик?
Возя казах аз. И вече знам защо.
Да не би да се влюби? смее се Веска.
Не Усмихнах се. Просто видях нещо истинско.
И повече не казах. Има истории, които се разбират само в два след полунощ, от седалката на нощния автобус, където светлината пази само онзи, който я търси.
На следващата вечер всичко бе същото. Генади Петров, седнал на третия ред, вече готов с фенерчето. Аз спрях малко по-близо до завода. Три кратки, три дълги, три кратки.
В прозореца на третия етаж Райна отговори.
Генади Петров прибра фенерчето и се усмихна. Погледнах отражението му лицето му грееше. Стиснах своето фенерче в джоба. После го вдигнах и премигнах по същия начин. Никой не ми отговори. Но се почувствах малко по-топло все едно някой все пак е видял моята светлина някъде там.
На връщане Генади слезе на спирката. Кивна ми с усмивка, сякаш сме в един заговор. Аз му отвърнах с разбиране и почит.
После поех пак маршрута, към дома, към сутрешна овесена каша, към котарака, към сина си, който вече ми беше наум само от погледа към фенерчето.
В март не вярвах в любов. През април фенерчето ми лежеше в джоба и всяка нощ проблясваше три кратки, три дълги, три кратки. През нощите на Пловдив, между спомен, бензин, малко котешка косъм и много нова надежда.
