Ловец на сънища
Пак ли?! Симона, Симона! Ставай! Иначе ще събуди малките! Дръж я! Елена се смъкна от леглото и разтърси по рамото сестра си. Кога вече ще се успокой
Соня се въртеше неспокойно в съня си и нейният стен, продължителен и тъжен, огласяше цялата стая, караше всички да потрепнат и неволно да се обърнат назад, сякаш някой стоеше отзад.
Ама това е като в някой лош български филм на ужасите! Симона дръпна завивката си и със затворени очи се дотътри до леглото на Соня.
Покри я със своето одеяло, легна до нея, притисна я нежно и започна да пее тихо:
Дойде, дойде сънчо, донесе ти мечти Айде де, Елена! Какви сънчовци тя гори цялата! Разбуди майка!
Елена остана малко до леглото, въздъхна тежко, и все пак тръгна към спалнята на родителите. Какво друго да направи? Соня е тяхно дете като всички останали, а майка им определено щеше да се ядоса, ако узнае, че не са й казали за проблема.
В спалнята беше тихо. Елена прокара ръка над леглото на малкия Серафим, което беше плътно долепено до леглото на родителите, и докосна плахо рамото на Виолета.
Мамо
Очите ѝ, кафяви като на самата Елена, се отвориха веднага, все едно въобще не е спала, и топлата ѝ длан покри детските пръсти.
Какво, мило?
Зле ѝ е на Соня! Мамо, сигурно има температура. Гореща е, като ютия!
Серафим заскимтя тихо и Виолета тутакси запя, точно като Симона преди малко:
Дойде, дойде сънчо
Хванала китката на Елена, я положи върху коремчето на братчето:
Полюлей го малко, да не се събуди. Идвам веднага
Съвсем леко, като че вчерашната болка в гърба от падането при чистенето никога не е съществувала, Виолета се изправи и на пръсти се затича към стаята на момичетата, заслушана в топлата тъмнина на спящия дом.
Къщата беше нейната гордост. Колко пъти бе чувала, че с Пламен няма да успеят да завършат строежа Че е по-лесно да живеят на квартира
Роднините повдигаха рамене открито и дори не се свеняха да кажат:
Защо ви е тази къща? Та нали не можете да имате деца!
И сърцето на Виолета се свиваше от обида, а главата ѝ клюмваше надолу, сякаш някой безпощаден и чужд към болката я натискаше към земята. Не можеш ли да бъдеш майка? Не ти е дадено? Тогава не гледай живота право, не вдигай глава! Млъквай!
Колко пъти Пламен, виждайки я с наведени очи, потънала след разговор с майка си или лелите, я прегръщаше, притискаше я и лицето ѝ намираше най-удобната вдлъбнатинка на неговата шия. Правеха се едно цяло, чувствайки не само топлината дори мислите си познаваха. Все едно нито един не би могъл да скрие и мисъл.
Не им обръщай внимание, мила! Те не разбират!
Но ако са прави, Пламе? Ами ако
Това ще го видим! Пламен стискаше зъби от ярост към онези, осмелили се да обидят половинката му и се закле да сбъдне мечтата ѝ.
Изглеждаше, че всичко е възможно, ако имаш пари и живееш близо до София. Но първата клиника, втората, третата Навсякъде отказ. Лекарите се извиняваха:
Не сме вълшебници!
Виолета пак сведе поглед дори пред Пламен; не знаеше как да му каже онова, което за нея отдавна беше решено. Само когато Пламен предложи да строят къща, тя се престраши:
Не с мен, Пламе Обичам те и го знаеш Но трябва да имаш истинско семейство. Ако не мога да ти родя дете, подам молба за развод.
Не искай невъзможното! Пламен, избухнал, тропна чашата с горещ чай на масата и подскочи, държейки ушенцето си. Виол, стига глупости! Каквото има туй е! Не те ли пусна, не ти простя, разбираш?! С лелите си знаеш обичат да се изказват. А аз друг не искам, чуваш ли!
Аз?! Виолета вдигна очи от изненада, забрави че изобщо е щяла да плаче.
Точно ти! Защо приказваш такива неща? Трябваш ми! Ако имаме деца чудесно, ако не такава ни е орисията. Не всички ги дарява Господ с рожби
Тя, макар и неуверена, остана с него. Мъжът й знаеше какво иска и не щеше да я пусне.
За Виолета това беше втори брак. В деветнайсет се беше омъжила по-скоро, за да се махне от къщи, отколкото да стане нечия булка, да се скрие от упреците и строгите мамини очи.
Връзката с майка ѝ, Лилия Иванова, беше сложна. Ту я прегръщаше, хвалеше навсякъде, а в следващия миг сякаш демон я теглеше и забравяше колко е горда и щастлива доскоро. Може би, поради незадоволени очаквания
Как изобщо станах майка на такова дете, питам се понякога! вечно недоволстваше Лилия. Понякога те гледам и си казвам гений, друг път какво ти има в главата, момиче?
Ако Виолета можеше да му отговори, щеше. Но само свеждаше очи и преживяваше срама и болката от това, че не е достатъчно добра.
С възрастта все повече разбираше диплома, добра работа, приятели няма значение, ако няма топлина, човечност. Мама умееше всички да ги привлече, беше умна и чаровна, но всякога оставаше далечна на собственото си дете.
Мамо, защо не ме обичаш? един ден се престраши да попита преди първата си сватба, когато Лилия изгледа новата рокля с презрение: Откъде ги намираш тия парцали?
Виолета, която месец избираше тази рокля, онемя и изрече най-сетне това, дето отдавна напираше:
Мамо, кажи истината! Аз съм ти единствено чедо, с татко се разбирахте, какво не е наред? Защо си жестока с мен?
Глупости, дъще!
Глупости ли?! Каквото и да направя все не е добре…
Направи го както трябва и ще видим! Няма да ти одобрявам всяко решение! Мама не е някоя, дето само да гали по главата. Понякога трябва и да се кара.
Понякога
Юнак! Стане ли твое, ще разбереш! Трудно е човек да обича дете и да му покаже колко е скъпо. Не съм малко правила!
Не за това говорим
За момче мечтаехме, човек! Само за това е Ако беше син
Тогава разбра, че дори раждането ѝ не е донесло особена радост. Като разпита лелите, потвърдиха го. Всичко било тъга по наследник.
Господи, средновековно мислене! шепнеше си Виолета из есенния парк. Ако някога имам деца, няма да ги деля все ще ги обичам еднакво. Как родителите могат да са така странни? Как се спира този кръг?
Сватбата й беше голяма и нелепа. Едва дишаше в стегнатия корсет, майка ѝ въздишаше, родата празнуваше.
Добре е, мило! Прекрасна си, щастлива ли си?
Не можеше да отговори. Кимаше, търсеше приятелка да отпусне корсета, но не смееше да помоли майка си.
Бракът просъществува година и половина. Щом загуби бебето, мъжът ѝ си събра багажа още преди изписването.
Апартаментът, подарен от родителите, опустя, а Лилия, докато я прибираше от болницата, весело планираше:
Ще го дадем под наем, ще се върнеш при нас. Стига лудости, време е да слушаш! Ние ще ти намерим мъж, този път без грешки!
Виолета нищо не каза, но вечерта поиска насаме баща й:
Тате, ако ме обичаш, остави ме да живея сама. Не мога в момента…
Защо, Виолето?
Боли ме
Странно, но го разбра. Обяви, че решава нещата той, нареди да получава парично подпомагане, майка ѝ замълча.
Виолета завърши университет, получи повишение, животът все не се нареждаше. Беше хубава жена, но сякаш й липсваше блясък, онова, което тегли. Сякаш искрата в нея едва-едва тлееше…
Причината беше тежка усложненията след раждането я обрекоха почти сигурно на бездетност.
Това я съсипа. Работеше, возеха я по срещи и семейни събирания като призрак.
Какво става с момичето ти, Лилия? сестрата на майка й заговори ясно.
Какво?
Я погледни, жива статуя! Празни очи! Прави нещо!
Виолета дори не забеляза как семейството опита да я оживи. Започнаха празненствата, сбирките с разни млади хора, организирани от загрижените лели.
И точно на един такъв празник срещна Пламен.
Не беше гост просто таксиметров шофьор, който докара леля Ганка със семейството и остана да чака навън. Виолета, красива като снежинка в бяла шубка, затръшна вратата вече заседналата в снега кола:
В града, моля Ви!
Може би й се събра всичко на този ден не искаше празненства, нито стихове на стола за мама В семейството й това беше традиция, помнеше страха на всяко дете, заставено да рецитира. Сега просто искаше да избяга.
Пламен не разпитва. Закара я до адреса. При слизането тя изведнъж се опита да намери дребни в джоба портмонето останало в чантата на вилата.
Ама парите…
Какво, нямате ли?
Да Извинете, ще се върна след минута.
Усмихнете се и сме квит пошегува се той.
Тя навъсено отказа, върна се със забавената сума, но таксито вече го нямаше.
Майка й направи грандиозен скандал за това бягство, баща й, удивителен случай, замълча и само каза, да предупреждава друг път, да не предизвика семейна паника.
Пламен се появи пред блока на сутринта. Виолета не се изненада. Имаше нещо познато топло, меко, истинско.
Започнаха да се виждат. Виолета бе нащрек, не вярваше на чувствата си. Дъщеря на учен и бизнесмен, а той таксиметров шофьор? Кой в семейството щеше да приеме това? Но в него имаше светлина, която отдавна липсваше. Реши, че ще се бори.
Мама, Лилия, изригна къщата кънтеше от виковете ѝ:
Отричам се! Ще те лиша от всичко! Как стигна до там?!
Виолета обаче за първи път знаеше какво иска. Разказа всичко на Пламен, преди сватбата.
Ако не можем да имаме деца? Ще стоиш ли?
Хората не само за потомство правят семейство. Обичам те, достатъчна ми си. Ако дойдат деца честито, ако не такава ни е съдбата.
Родиха се в София. Сватбата постоя в родния град на Пламен, неговото семейство прие Виолета топло. Родителите ѝ не дойдоха, баща ѝ пристигна последен, поздрави сухо и си тръгна. Знаеше тя цената на този жест.
Майката на Пламен, Златка, се отнасяше малко сурово, но бързо се смекчи:
Слаба е, Пламене! Храни я! Ако не може да готви научи я! Айде, побързай, царкиня Безсмеха! Деца, дом, работа малко е времето.
На село, до плотовете и бурканите с компоти, Виолета откри, че това е домът, за който е мечтала топъл, шумен, пълен с истински хора, сред които няма нужда да се доказва.
Свекърва й веднага й подаде ръка, и когато разбра за бездетието й, просто я стиска в прегръдка:
Леле, мило дете Но знай, че съдбата ни води по свои пътеки. Ще видиш, щастието ти ще дойде.
И пожела, ако не могат да имат свои, да осиновят.
Ако не можехте да имате свои, вземете дете! И мен моите не са ме раждали, а по-родни от тях няма.
Тези думи отвориха нов свят за Виолета. И започнаха да строят дом, с много пот, помощ от родителите и цялата българска рода.
Виолета, вече известен юрист, работеше по имотни дела, а мисълта за нов живот зрее.
Изкараха обучение за приемни родители, и скоро ги потърсиха от социалните.
Майката на Пламен звънна първа:
Вили, ей, тук има деца! Трябва да ги спасите! Нашите съседи Станчеви майката се отказа от трите. Златни деца! Не са чужди пред очите ми пораснаха, ме викат баба Няма ги настаняват в дом. Ще ги вземете ли?
Трима?! Виолета потръпна, но вече тичаше към коридора, тъпчейки брашното от сутрешния козунак по пода.
Така стана майка на три деца.
Седемгодишната Симона, шестгодишната Елена се отпуснаха бързо в новия си дом:
Не се бой! Имаш добро сърце и ще се справиш.
Двегодишният Сашко започна да я нарича мамо още след две седмици, да върви след нея като опашка.
Роднините не приеха:
Три осиновени, с такава наследственост! Как ги пуснаха при вас?!
Майко, нали съм юрист
Образование си, на главата ни
Този път Виолета вдигна глас на майка си!
Цял живот съм правила, каквото кажеш! Сега аз решавам!
Разговорът се прекъсна. За пръв път се почувства зряла.
Минаваше година, втора, трета. Децата растяха, радваха се на постиженията си, Виолета работеше дистанционно.
И тогава забременя. Първо отдаде всичко на стрес, после Пламен я заведе на преглед и лекарят само се усмихна:
Мама, чудото се е случило.
По УЗИ видимо и неоспоримо. Виолета зашепна: Не е възможно!, а лекарят ѝ показа да, там е.
Серафим се роди през зимата, в дома се завъртя хаос, радост и тревога.
Симона и Елена приеха новия брат с философия още един, още по-добре.
А Сашко ревнуваше висеше все до Виолета. Отне време да му докаже, че не е по-малко обичан заради бебето.
Но съдбата не спираше след още един тежък случай от родата при тях се появи Соня.
Случи се трагедия със сестрата на Виолета, Мария. Остана дъщеричката сама, а Виолета, без да се колебае, замина, за да я вземе.
Новото дете беше изплашено, мълчаливо, не близваше никого, плачеше по нощите.
Виолета често сядаше до леглото и шепнеше:
Сонче, тук си у дома. Аз съм тук. Никой няма да те нарани
Дори подаръците и близостта на другите деца не помагаха Соня беше все така затворена, сънищата я мъчеха.
Бабо, как да помогнем? питаха Симона и Елена баба Златка.
Любов, мили мои, със страх се бори. Покажете ѝ, че тук е истинско семейство!
Нищо до деня, когато Сашко донесе книжка за индианци и показва вълшебната рисунка.
Това е ловец на сънища, направим ли го за Соня няма да я преследват кошмарите!
Децата изплетоха мрежичка от прежда, с мъниста и пера от гъските на баба Златка.
Разделиха цветовете синьо за Соня, червено Сашко, жълто Симона, бяло за Елена Всички тайно.
Тази нощ Соня пак плака. Виолета влетя, прегърна я гореща от температура и тя за пръв път се хвърли в ръцете ѝ:
Не давай никому!
Мило дете, никому Нито на него?
На тати
Тогава Виолета проумя детето знаеше всичко за трагедията. Още по-силно я прегърна, командвайки:
Викайте линейката! Бързо, Сашко, събуди татко!
Тук съм! Пламен беше до вратата с вода и лекарство.
Стояха всички заедно Преживяха нощта.
Утрото дойде. Над леглото на Соня висеше новият ловец на сънища.
Какво е това? прошепна Виолета.
Ние го изплетохме, мамо! За да спи спокойно Соня. А тя вече има най-добрия ловец на сънища!
Кой е той?
Ти! Мама, ти държа ръката ѝ, тя вече не плачеше. Има и още Симона, Елена, Сашко, татко, баба, дядо
Елена избоботи със смях, че и двете баби са на гости, а Сашко насядал до кутията с пиленцето, донесено от баба Златка.
Трябва и коте или куче, мамо! Домът стана много голям а животни нямаме, провикна се тя.
След обеда цялата шумна трупа се събра вкъщи. Сашко се сгуши до Виолета, Петко в ръцете на баба Златка, дребната Соня спеше вече спокойно.
Любовта носи дом Времето ще лекува, а щурият дом на Виолета и Пламен беше пълен с деца, смях и надежда.
Може още някой да дойде? Кой знае. Време има за всичко.
