Хлебарките
Хлебарките в главата на Марийка играеха хоро. Такова живо, огнено хоро, че чак се усмихвах, като си представях как размахват фенерчета и тропат с крачета на такт с музиката, която звучи все по-силно и по-силно в ума ѝ.
По принцип, моите хлебарки не бяха пакостници. Тихи, скромни породисти, както казваше прабаба ми, която добре ги познаваше. За генетиката им Марийка полагаше специални грижи от малка се стараеше да ги развива, тъй като собствена ѝ оригиналност малко не достигаше.
Прабаба ми често казваше, че хлебарките в главата не са нещо лошо. Ако човек ги има, значи носи искрата на неординарността, светлинка. Такива хора оцветяват живота своят и на околните. Иначе в делника на българина няма много дивачина.
За тези думички драйв, искра трябва да благодаря на прабаба Христина. Тя беше напредничава и модерна, въпреки възрастта си от осемдесет и малко. Жива, енергична, сядеше на двора в Пловдив, пиеше си кафето и разказваше истории.
Всъщност, на мен тя беше прабаба, но кой ще брои тези пра в едно българско семейство, щом самата тя ми беше най-близкият човек и фактически замени баба, тръгнала си отдавна. Бива и такъв живот. Всички онези фамилни уточнения само усложняват простите неща.
Обичам прабаба Христина. Не искам и не мога да не я обичам, защото по-близък човек за мен няма. Мама не се брои!
Мама ми, Цветелина, беше Не са такива жените! И умна, и красива, и директорка! На училище, не на какво да е, а на елитното в града. Но не там, където учех аз. За това благодаря на Христина, която беше настояла мама да ме запише другаде.
Защо да си товариш детето с твоите проблеми?
Как така, бабо?
Ей така. Ако е в твоето училище, ще е само дъщерята на директорката”. Остави я да е просто дете. Вярвай ми ще ѝ трябва чиста репутация. Лесно се губи, трудно се печели. Аз знам, че вече не си малка слушай ме!
Христина никога не сложеше захар на истината. Вярваше, че честността е най-добрия модел на възпитание. Възпитаваше мама така от пет годишна, след като майка ѝ дъщерята на Христина почина нещастно. За онзи ден говорят малко у дома случаен инцидент, ледена висулка от нечистена козирка. Мама и баба не обичаха да си спомнят. Аз разбрах едва по-късно.
Марийке, случайността не подбира хора. Може да се случи на всеки на теб, на папата… Но не е повод да се уплашиш. Трябва да живееш! Сякаш всеки миг може да е последен. Дай на себе си и на света нещо, даже нещо такова, което не е давано Светлина! Тъмнина и без това има достатъчно.
Лесно е да се каже, трудно да се направи, бабо!
Точно затова е хубаво, че го знаеш значи ти мислиш правилно, Марийке! Значи твоите хлебарки в главата растат умнички.
Какви хлебарки, бабо, бррр! измрънках. Защото насекоми не обичам. Пеперуди може, но само ако са рисунки. А хлебарките ме отвращават.
Спри! Не го убивай, може да има деца! Христина ловко замахна с пантоф и после се огледа. Да не видя повече!
Но нали каза, че може да има деца!
За това трябва да разбера. И започваше щателно почистване. Знаех как завършва за поколението на клетата хлебарка.
По-голяма разбрах баба ме е пазила, защото знаеше, че аз мога да крещя високо, но трудно действам. Докато се наканя, хлебарките вече ще са баба и дядо.
Това го знаеха всички от баба до треньора по гимнастика.
Твоето дете е с данни, но умът ѝ работи бавно. Не е подходящо за спорт, ако трябва бързо да реагира. Така каза треньорът на баба.
Добре отведе ме тя в шахматния клуб.
Нямаше натиск. Там обичаха умението да мислиш дълго. Хвалеха ме за това. Колко прекрасно! Там останах много време.
Баба носеше вкъщи купите ми, гордо минаваше през блока да видят всички.
Марийке, звезда си! казваше тя.
Бабо, не ме плаши! отговарях. Помня как каза на мама, че звездясалите не виждат щастие!
Не си разбрала. Ще ти обясня, дете!
И тя обясняваше. На всеки въпрос на Марийка прабаба Христина отговаряше с чувство, посока и търпение, макар не винаги с удобство за мама.
Лельо, пак ли си говорила на Мария разни?! Днес пита какво значи донесла в престилка. Не ѝ трябва това тя е още на тринайсет!
О, деца днес узряват рано. Питай я какво става в техния клас. Любовни романи и страсти, та не смея да споделя, аз три пъти женена! Пък ти уж нищо не знаеш…
Мария такива неща не споделя с мен
Не си питала. Хайде, време е да разбереш всички сме такива, знаем повече, отколкото казваме. Няма да ѝ вредя. Твойте въпроси са по-странни от нейните.
Как да говоря с нея?
Както аз с теб. Казвах ти всичко, защото иначе ще научиш по-тежки уроци после. Ти уж знаеше, а все пак роди Мария на деветнайсет, без мъж до себе си
Бабо!
Всичко разбирам. За любов, за обърканата история с баща ѝ. Но ни даде Марийка, а ти си сама, това ме гризеше…
Бабо, стига.
Стига, ако започнеш да цениш живота и не се отказваш заради една грешка! Твоята дъщеря не е грешка ти ми я дай, нали си я гледала! Спомням си, когато избяга Пак си омекна.
Да, бабо, помня. Ти донесе зелник и се държа, сякаш нищо не е станало. Затова те обичам…
И аз теб, мойто слънце. Остави ме да възпитавам нашето дете.
Няма да се бъркам…
Мама най-накрая откри щастието си, когато бях почти на шестнадесет. Почти година криеше, че има нов мъж до себе си, но аз я видях в сладкарница на Главната, прегърната от непознат. Едва я познах сияеща от младост и радост. В първия момент се ядосах, но после ми просветна: мама е още млада жена.
Отидох при баба.
Бабо, знаеше ли?
Да, Марийке. Подозирах.
Нямам нищо против.
И не пречи! Ако нещо стане, ние сме насреща.
Доверих ѝ се Христина знаеше повече от всеки. Не беше винаги само кротка бабичка с пукащи пелмени, а и някога детектив. Следовател в полицията, разкрил не един и двама кофти типове. Вярвах ѝ.
Скоро Андрей Борисов избраникът на мама дойде у дома. Посрещнах го, макар да ми беше трудно. Видях с каква нежност гледа мама. Съгласих се. Защото ѝ исках щастие.
Ревността ми отне време да овладея. Когато се роди брат ми, Иванчо, мама още повече разцъфтя. Не издържах и се оплаках на баба.
Лошо те възпитах, дете! ядоса се тя. Мислех, че си зряла, а ти ми завиждаш на едно бебе! Сега вече няма да си сама, поне не ме е страх за бъдещето. Ти не си центърът на света, Марийке…
Сложно ми е!
Знам! Но любовта не става по-малка, когато се споделя. Бъди до мама когато я освобождаваш за малко, помагай, и ще получиш своя дял обич. Да вземеш лесно. Да дадеш, и то любов, това е майсторство. Колкото повече дадеш, толкова повече ще получиш. Не дели мама, просто я обичай и споделяй. В един момент ти ще станеш майка.
И наистина, грижи не ми липсваха подготовка за университет, чистене на оценки, лични драми. Появи се и Димитър.
С Митко се скарахме за пръв път на 15 септември на училищния празник. Аз натъкмена, препускам към кабинета на помощник-директора, спъвам се и си навяхвам крака. Той ми подаде ръка:
По-внимателно трябва! каза Митко кротко, а аз кипнах.
Що не помогнеш тогава?
Ами помагам. Не си логична.
Отблъснах ръката му, куцуках към мед. сестра, макар да съм вбесена от неговото спокойствие.
Марийке, защо така? Митко е чудесно момче! Отличник, кандидат-лекар! Като теб.
Да бе промърморих и поприказвах.
Професията знаех, че трябва да е трудна и значима. Лекар детски, ако ще да е предизвикателство, не обича лесните неща.
Задачите за такива като мен с хлебарки в главата бяха като подарък. Особено трудните.
А Иван, брат ми, се оказа малък властелин. Крещеше по мама, ако не бях там често. С Вера (дете на семейна приятелка, която помагах като стажанткa по предложение на баба Христина) се разбрах бързо и стана ясно изборът на професия е мое!
В университета срещнах пак Митко. Е, той не беше кой да е явно хлебарките ни са от една порода. Прекарахме дни като доброволци в Пловдивската болница; аз се дегизирах като клоун, а той се заговори за кафене.
Изненада каза си той, че именно ти си тук.
Да, играеше с децата, смееше се. Истински човек!
След представлението той ми връчи балон във формата на цвете.
Справи се страхотно. Позволи ли да те почерпя кафе?
Толкова си странен усмихнах се. Да!
После разбрах Митко гледа болната си майка сам, преподава частни уроци, за да изкара левчета. Хлебарките му ми станаха симпатични.
Винаги цени хора с хлебарки като твоите съветваше ме баба Христина. Редки са. Хвани се за такива хора здраво.
Бабо, а на теб срещали ли са се такива?
Всичките ми мъже бяха експерти в отглеждането на хлебарки засмиваше се тя. И си останахме приятели.
Но защо си се разделила?
Това ще ти го разкажа друг път, Марийке. Важно е да преживееш свое.
Бабо, а Митко какъв ти се вижда?
Хубаво момче. Почти като теб.
Почти?
Защото е още по-търпелив търпи те цяла година вече!
Скоро дойде и предложението! По всички правила годежен пръстен, питие, сълзи, майка плаче, баба ръкопляска. Вера (допреди това самотна майка, сега приятелка на семейството ни) ми прошепна:
Замайваш ме, Марийке! Пази го, такъв човек трудно се намира.
Не мога да го загубя отговорих. Имаме хлебарки от една порода както казва баба.
В крайна сметка, всичко се подреди. Хлебарките ми още играят хоро, но те ми напомнят не е страшно да си различен. Българинът, дори и с всички свои странности, трябва да живее с пълно сърце и да дарява искра, за да осветява малко повече света.
Така се научих най-важното не е да гониш насекомите в главата си, а да ги укротиш и да се научиш да танцуваш с тях. Тогава животът става още по-хубав.
