Когато Яница беше в девети клас, през октомври в техния клас дойде нов ученик – Борис. Класният ръководител, учителят по литература Никола Петров, го заведе в началото на урока и го представи:
“Това е Борис, ще учи с вас. Идва от Варна, но започва сега, защото баща му е военен и го преместиха тук. Борис, сядай там, до Яница.”
“Благодаря,” отвърна Борис и седна до нея.
“Добре, продължаваме с урока,” каза учителката, след като Никола Петров излезе.
На междуъгодието някои от децата се запознаха с Борис и го приеха добре. Яница веднага забеляза високия, красив младеж и усетила, че той също я гледа с интерес.
“Борис, къде живееш?” попитала го след училище.
“На булевард „Христо Ботев“, номер десет…”
“Еха, и аз съм на същата улица, в осмия блок! Значи сме почти съседи,” усмихнала се тя, а той я гледаше с възхищение.
“Да вървим заедко,” предложи Борис, и тръгнаха.
“Имаш ли братя или сестри?”
“Имам по-голям брат, учи в казармата. Решил да следва стъпките на баща ни.”
“А ти? Или още не си решил? Може би искаш да станеш военен?”
“Не, стига с военните в семейството. Мисля да стана програмист, но още не съм сигурен. Ще реша в единадесети клас.”
“А ти какво искаш да станеш?” попита я той.
“Аз искам да съм лекар. Мечтата ми е от малка,” отговори без да се замисли. “Обичам да лекувам всичко – родителите ми, дори котката ни. Веднъж даже излекувах малка сова, която намерих в храстите. Мама ми помогна. Когато оздравее, я пуснахме.”
“Страхотно. Рядко се случва човек да знае мечтата си още от малък.”
Говорейки, дори не забелязаха как стигнаха до блока на Яница.
“Ето, аз съм тук. Ти си по-натам. Йо, до утре!” махна му и влезе във входа.
Яница и Борис бързо се сближиха. Понякога вечер се разхождаха с приятели. В десети клас между тях избухнаха чувства – и то едновременно.
“Мамо, никога не съм мислила, че може да съм толкова на една вълна с някого. Харесват ни едни и същи неща – храни, филми, дори възгледите ни за живота са едни и същи.”
“Щерко, когато двама души се разбират така, това е чудо,” подкрепи я майка ѝ. “Но мисли и с главата си. Все пак трябва да кандидатстваш. Не искаш да изгубиш мечтата си заради Борис.”
“Не, мамо, той ме подкрепя. И той ще учи програмиране.”
Наистина, когато говореха, Яница чувстваше, че говори със себе си – толкова бяха близки. След матурата и двамата кандидатстваха в университети. Годежа си направиха малко преди дипломирането.
Борис искаше да се оженят още на трети курс:
“Може би трябва да се оженим. Ще наемем жилище, други го правят. Някои вече имат деца.”
“Бори, но родителите ни ще трябва да ни помагат. Ние сме бедни студенти…”
“Може да работя извънредно,” предложи той, макар и не много убеден.
“Стига бе, вече сме се съгласили – първо дипломи, после сватба.”
Завършиха, започнаха работа и тогава празнуваха сватбата си.
“Мамо, виж дипломата ми!” гордееше се Яница.
“Щерко, гордея се с теб! И Борис е страхотен момък. Толкова години те чака.”
Сватбата беше в ресторант, с много гости. Яница и Борис бяха прекрасна двойка.
Заживяха сами, макар родителите им да предлагаха помощ. Тя работеше като лекар в поликлиника, той – в голяма фирма. Две години живееха без деца.
“Яница, кога ще имате бебета?” питаха я, а тя само свиваше рамене.
Честно казано, тя не се чувстваше готова за майчинство. Искаше първо да се утвърди професионално.
“Бори, мисля, че трябва да узрея още, преди да имам дете,” казваше му.
Борис искаше деца, но не я притискаше. Винаги отвръщаше:
“Няма да те бързам. Важното е, че се обичаме.”
Едва след тридесет и пет, когато Яница стана завеждащ отделение, тя се замисли сериозно.
“Борис, да направим дете. Вече искам да стана майка.”
“Яко, Яница! Толкова се радвам!” избухна той. “Ще работим усилено на въпроса!”
Но времето минаваше, а тя не можеше да забременее. Това я обезпокои.
“Дали нещо не е наред с мен? Дали не съм пропуснала времето?”
“Борис, трябва да се изследваме,” предложи тя.
“Добре, утре отиваме.”
Тестваха се и чакаха резултати. Родителите им се зарадваха – може би наближава дългочаканото внуче.
Обаждането дойде неочаквано на телефона на Борис.
“Да, разбрахме. Ще дойдем утре,” каза той напрегнато и затвори.
“Лекарът ли беше? Какво става?” Яница го хвана за ръка.
“Каза, че ще има трудности с бременността.”
Борис млъкна, но после избухна – тя никога не го беше виждала така:
“Ти си виновна! Ако не беше бавила, всичко щеше да е наред! Жената трябва да ради млада! Сега вече си ‘старородяща’ – и лекарят го потвърди!”
Яница се почувства ужасно.
“Той е прав. Трябваше да мисля за деца, не за кариера. Пренебрегнах Борис…”
На следващия ден отидоха при лекаря. Той прегледа резултатите.
“Има проблем, но не при жената,” каза лекарят, поглеждайки Борис. “Вие трябва да се лекувате. Но не се притеснявайте – ще се справи
