Жоре, тези котки живеят тук още от преди да се познаем. Защо, по дяволите, трябва да ги махна? попита с леден тон Ана. Това, което ми предлагаш, си е чисто предателство…
Ана живее в малко градче, скрито сред гъсти шубраци и цъфтящи дървета. През лятото улиците изчезват под сенките, а цветните лехи ухаят от пролетта чак до късна есен, напоявайки въздуха със сладки аромати. Тук е лесно да се замислиш за живота, за щастието, за всичко, което има значение…
Майката на Ана починала рано, оставяйки малката Ани да бъде отгледана от братовчедка на майката си леля Нина. Житейската съдба на леля Нина не потръгнала спокойно, сакато момиче, но никой не я обикнал истински. Цялата си нежност и грижовност тя дарила на племенницата си. Ана обичала и боготворяла своята леля, наричала я просто мама Нина.
Мамо Нино, здравей! Върнах се! разнася се гласът ѝ в коридора след училище, след разходки, а по-късно и след университета.
Мило дете, как си днес?
Ана се научила да чете от много малка мама Нина четяла книги заедно с нея, най-често за животни, птици и буболечки. Такива вечери с книги станали традиция вкъщи.
Когато Ана била на около дванайсет, един ден донесла вкъщи страдащо котенце.
Мамо Нино, толкова е малко и самотно… Никой не го иска гласчето ѝ треперело от сълзи.
Хайде да го приютим, Аничке прегърнала я леля Нина.
Така у дома се появила Мица. След няколко години самата мама Нина донесла още едно котенце от работа.
Представяш ли си, Ана, някой е оставил кашон с котенца до вратата. Не можах да го оставя. Миналата вечер ги поделихме с колежките казва уморена тя.
Мамо Нино, вече сме с две котки! Колко е хубаво!
Ана приела новото коте с радост. Мица погледнала гостенката, подушила я, после нежно я взела за кожичката и я занесла на дивана, където започнала да я ближе като своя рожба.
Минавали години. Ана се грижела все повече за леля си правила чистене, готвене, пазар. Знаела точно кои лекарства ползва мама Нина и помнела имената на докторите. Двете били щастливи четяли, гледали филми, обсъждали театър и можели да си говорят за всичко на света.
Когато в живота на Ана се появил Жоро, запознали се на художествена изложба, тя не скрила нищо. Мама Нина била малко неспокойна при срещата с него, струвало ѝ се, че той не е напълно искрен. После решила, че просто ревнува и се тревожи за дъщеря си.
Щастието на Ана било важно за нея, затова я изпратила в големия свят. Ана и Жоро наели квартира и започнали да живеят заедно.
Ана ходела при мама Нина по два пъти седмично във вторник и събота. В почивните дни канела Жоро с нея, но той все намирал причини да не дойде.
Абе Ани, там тия котки направо не се траят… Разбери ме мирише, има косми навсякъде, купи, чинийки Как си живяла там толкова време?
Жоро се мръщел, навивал устни, а Ана се опитвала да разсее напрежението със смях.
Жорка, ти не знаеш колко радост носят!
Да, ама каква радост?
О, смешни са! Космите хвърчат, като се гонят, после мъркат, търкалят чехлите, гонят играчки и ленти. А сложат ли се на гърдите мъркането ще ти отвори сърцето!
Не, Ани, не обичам котки. Не ми се сърди. Там са вашите женски приказки чистене, бърборене… Аз по-добре ще си стоя тук. Само сготви нещо, ще ти липсвам…
С времето състоянието на мама Нина започнало да се влошава. Ана започнала почти всеки ден след работа да ходи при нея. Предложила на Жоро да се преместят в апартамента на леля ѝ, но той категорично отказал, и тя се разкъсвала между двама важни души.
Работата у дома се увеличила: пране всеки ден, подът се мие с белина. Миризмата на болест и старост се засилвала. Ана се тревожела, но приемала, че краят е неизбежен…
Мама Нина си отишла тихо, на разсъмване. Тази нощ Ана била при нея дълго си шепнели на тъмно, а после Ана четяла книга на глас. Оставила лампата да свети и заспала.
Събудила се от песента на врабчетата. Измила се набързо, влязла в стаята:
Мамо Нино… ох, мамо…
Хванала телефона.
Жоре, няма я мама Нина… гласът й, пълен със сълзи, разбудил мигом Жоро.
След погребението в душата на Ана зеела огромна празнина. Отишъл си последният ѝ близък човек. В онова утро, когато открила леля си, намерила на пода до леглото плик. Вътре било завещанието за апартамента и писмо.
Скъпа Аничке!
Знам колко те боли. Сега няма кой да те прегърне. Майка ти си отиде, докато беше малка. От татко ти ни помен. Само аз.
Милото ми момиче, обичам те безкрайно! Помни това. Във всеки твой радостен или тъжен миг, ще съм до теб.
Жилището вече е твое винаги е било твоето местенце. Дори и развалено и старичко, да знаеш твое е.
Имам ти една молба погрижи се за моите старици. Мица и Капка, сега си им останала само ти.
И бъди щастлива! Обичам те.
Твоя мама Нина
Ана плакала, препрочитала писмото отново и отново. Галила котките, прегръщала ги, нашепвала им топли думи. Те били толкова близки, колкото и мама Нина.
Решила да се пренесе в апартамента на леля си. Трябвало да оправи нещата, да направи уют, да се грижи за котките и да подреди наново живота си.
Жоро отказал да дойде.
Ани, хайде да поживеем отделно за малко. Не мога с тия котки. И навсякъде още стои миризмата… синият му поглед натежал.
Ана била наранена, но болката от загубата притъпявала всичко останало.
С времето започнала да се възстановява. Играела с котките, препрочитала старите книги, сменяла пердетата, изпирала килимите. С Жоро се виждали все по-рядко. Ставало ѝ по-леко.
Един ден звъннал звънецът.
Жоре? Здравей, влизай усмихва се Ана.
Аничке, липсваше ми! прегърнал я силно. Уха, колко е уютно! И миризма няма! Най-сетне се отърва от онези котки, а?
Ана се дръпнала рязко.
Какво значи отървала си се?
Ами бабините ти котки. Смятай, помня как миришеше косми, купи…
Жоро влязъл в хола.
Какво? Още са тук?
Мица си играела с опашката, а Капка бавно миела лапичката си.
Жоре, тези котки живеят тук много преди да се срещнем. Защо да ги махам? хладно казала Ана.
Ани, не се дръж глупаво. Апартаментът е страхотен! Трябва да направим ремонт, да сменим мебелите и банята. И да няма котки!
Жоро приближил и я погледнал право в очите. Ана издържала погледа му.
Жоре, това, което искаш, е предателство.
Не е предателство, просто здрав разум. Не ти казвам да ги изхвърлиш на улицата ще дам пари за приют. Нека да ги вземат!
Пари? Не ме разбираш. Не мога да ги дам. Те са ми семейство!
Ани, спри с глупостите. Трябва да помислиш за бъдещето си кариера, женитба, деца. Времето ти минава…
Помисли. Аз с котки няма да живея. Или семейство с мен, или тръгвам.
Жоро говорел самоуверено, мислейки, че решението е вече взето. Ана мълчала. В очите ѝ се четяла само умора и отдалеченост, не радост, не колебания.
Жоро не разбирал за него котките били просто стар товар. Но за Ана те били последната нишка с мама Нина, част от миналото, от дома, от сърцето.
Точно тогава усетила ясно: не може да живее със заплахи и условия. Напрежението било по-силно от чувствата ѝ към Жоро. Любовта умира пред ултиматуми.
Как да имаш деца с човек, който иска да изгони съществата, които са били спасени заедно с мама?
Жоре, тръгвай си. Имам нужда да остана сама. Още не съм преживяла загубата на мама Нина, а ти ми поставяш условия. Излез.
Ще си тръгна! Аз няма да се унижавам заради теб!
Той излязъл, блъскайки вратата така, че чашите в шкафа затреперили. Котките скочили уплашени, а на Ана ѝ се стегнало сърцето.
Болка… но и странно облекчение. Тя се сгушила на дивана, притиснала котките си старите си приятелки:
Моички, милички… Няма да ви дам на никого! Вие сте моето семейство, моите момичета. Мамо Нина, чуваш ли ме? Никога няма да ги дам на някой друг!
След няколко дни, връщайки се от работа, Ана видяла Жоро, чакащ пред блока. Той погледнал към прозорците, все едно чака нещо.
Щом я видял, тръгнал към нея, но Ана с ръка спряла опита му, минавайки покрай него спокойно:
Не, Жоре! Аз оставам с котките! казала и изчезнала във входа.
Вратата се хлопнала зад нея, сложила точка на връзката между доброто момиче и безчувствения младеж.
Котките живели колкото им е писано. Всяка тяхна стъпка, тихо мъркане, всяка пухкава косъмка напомняли на Ана за мама Нина, детството и топлата младост.
Семейството не означава само родство по кръв. То е съюз между близки на сърцето. Това е грижа, подкрепа, готовност да си до другия. Това е любов не под условие, а без сметка.
Там, където има истинска обич, няма място за предателство. Там има вярност, подкрепа и разбиране.
Чисто е там, където хората не трупат боклуци. Топло и светло е там, където се стапяш от топлината на нечие сърце и душа.
А когато до теб тихо мърка пухкав свят на любов, домът става истински топъл и жив.
