Удобната съпруга
Елина, чуваш ли ме? Гласът на Станимир беше равен, делово-небрежен, все едно казва, че свършила лютеницата.
Елина стоеше до прозореца и гледаше към двора. Там растеше стара офика, която беше засадила преди двадесет и три години, когато се нанесли в този апартамент в Пловдив. Офиката се беше разклонила широко, уверена в себе си. Точно сега, по някаква причина, Елина се сети за това.
Чувам каза тя.
Искам да разбереш правилно. Не означава, че всичко е зле. Просто, така се е случило.
Обръща се. Станимир седи на масата, ръцете му са кръстосани, както когато се водят преговори. Той беше на 61, добре облечен, с онзи тип самоувереност, която идва с годините и когато вече левовете не са проблем. Елина познаваше това лице двадесет и шест години. Знаеше кога се мръщи преди сериозен разговор, знаеше как чука с пръсти по масата, като е нервен. Сега не чукаше. Това бе подозрително.
Просто така се случи повтори тя думите му. Това ли беше всичко?
Елина, недей така.
Как “така”?
Той се изправи, премина няколко пъти из кухнята. Кухнята им бе светла, голяма, с италиански шкафове. Бяха ги избирали заедно преди осем години, тя тогава много настояваше за цвят крем, а той поиска бели. Накрая се съгласи. Често се съгласяваше.
Нищо не съм длъжен да ти обяснявам каза той. Но го правя, щото те уважавам.
Уважаваш, да.
Да. Живели сме добре. Имаме си всичко. Децата пораснаха. Не искам скандали.
В гърдите си Елина почувства не болка, а странно внезапно вцепенение като когато ти пада пясък върху пръстите и още не си разбрал колко е.
Тръгваш просто изрече.
Тръгвам потвърди той. За малко. Имам нужда от време.
Време пак повтори думата му. Това беше трети път за днес. Сякаш ако ги преместиш думите на друго място, ще стане по-разбираемо.
Станимир се приближи да я хване за ръка. Тя се отдръпна съвсем леко, почти незабележимо. Но той го усети.
Недей да се ядосваш.
Не се ядосвам.
Ели…
Не се ядосвам, Стани. Просто мисля.
Той постоя до нея, после кимна и излезе от кухнята. Тя чу как ходи из спалнята, тропна врата на гардероба. Не събираше всичко. Само малко. “За малко”, беше казал. Гледаше офиката и мислеше, че вече птиците са я нападнали за червените плодове. Щяла да има ранна зима поне така казваше майка ѝ. Майка ѝ почина преди седем години, а Елина още понякога забравяше и хващаше телефона, да звънне. А после се сещаше.
Беше на петдесет и осем.
***
Гала пристигна на следващия ден без предупреждение, само набра звънеца отпред.
Отваряй, долу съм!
Гале, не съм облечена.
Ще се обличаш тогава! Чакам.
С Гала се познаваха още от университета в София. Тридесет и седем години, ако ги броиш точно. Гала беше шумна, пряма и леко безцеремонна. Развела се с мъжа си Андрей преди три години, поплака известно време, после отвори собствен магазин за кошари, прежда и платове. Магазинчето носеше малка, но сигурна печалба, и Гала казваше, че не се е чувствала по-добре от десетилетие насам.
Седнаха в кухнята. Гала я прегърна на вратата, истински, както майка прегръща. Очите на Елина щипеха, но не се разплака.
Я разказвай нарежда Гала, докато налива чай.
Ти вече знаеш.
Искам да го чуя от теб.
Елина разказа. Кратко. Станимир казал, че излиза. За малко. Трябвало му време. Не е питала при кого. Не че не се досещала. Но знаела ако попита, вече ще е необратно истинско. Докато не пита може да си пази илюзията.
И не спроси при кого? пита Гала остричко.
Не.
Ели…
Какво?
Знаеш при коя е, нали?
Пауза. Навън във входа някой се хвалеше, смееше се. Животът си върви, без да му пука.
Подозирам отговаря Елина. Помощничката му Биляна. Тя е на трийсет и две.
Гала премълча. После кротко:
Отдавна ли е?
Не знам. Може от година. Сякаш усещах нещо. Но си забранявах да мисля.
Защо?
Елина гледа чашката си, сервиз от Прага, който си купиха преди десетина години. Беше хубаво пътуване. Тогава Станимир още се шегуваше, държеше я за ръката.
Щото ако мислиш, после трябва да правиш нещо. Аз не знаех какво да правя. Не съм работила двайсет и шест години, Гале. Първо деца, дом, после просто… така се случи.
Той те издържаше.
Да, издържаше. Аз гледах домашното, децата, неговите родители, когато боледуваха. Бях… пауза, търси думите част от живота му. Важна част. Поне така мислех.
А сега?
Мисля, че бях удобна част. Удобната съпруга. Не вдигах скандали, съгласявах се с всичко. Кухнята бяла. Почивката в Банско, не на морето. Вечерята в осем, не в седем. Всичко по неговата схема.
Гала я гледаше и мълчеше. Рядко се случва това.
Ядосана си?
Не, още не. Може по-късно.
А сега?
Елина се замисли. Навън стана тихо. Офиката не мърдаше.
Сега се опитвам да си спомня какво аз харесвам каза тихо. Освен този дом. Освен неговата рутина. Какво харесвам аз? Не мога да се сетя веднага. Чудно е.
Гала сложи ръка върху нейната. Не каза нищо. Понякога това е най-добрият отговор.
***
Дъщеря ѝ се обади на третия ден. Магдалена живееше във Варна с мъж и две деца, на трийсет и четири. Винаги беше по-скоро “татина” дъщеря, директна, с бързи оценки.
Мамо, татко ми каза. Ти как си?
Добре.
Мамо, това “добре” нищо не значи.
Маги, наистина съм добре. Обмислям.
Какво?
Гласът ѝ е характерно напрегнат, вече е избрала чия страна да заеме, но още не го признава.
Разни работи.
Папа казва, че е временно. Трябвало малко…
Маги прекъсна я Елина спокойно, но твърдо. Не искам да го обсъждам чрез теб. Нито чрез теб, нито чрез Любо. Това е между мен и татко. Става ли?
Пауза.
Добре меко каза Маги. Там сама ли си?
Да. Не ми е зле.
Искаш ли да дойда?
Недей. Наистина. Като поискам, ще ти кажа.
Затвори телефона и просто седя в креслото. Любо, синът, живееше в София още не беше се обадил. Типично за Любо винаги бяга от трудни разговори. Още от дете. Крие се зад “Работа”, “Мамо, имам проект.”
Разбираше го.
Елина тръгна да се разхожда из дома. Четири стаи, дълъг коридор, две бани. Всичко лъска, всичко на мястото си. Винаги държеше най-уютно. Цветята по прозорците истински, не пластмасови. Пердетата сменяваше според сезона. В кухнята се усещаше слаб аромат на лавандула сама бе правила торбички с лавандула и разпределяла по ъглите.
Домът бе красив. И чужд.
Не, не чужд. Като музей. Всичко подредено, но нямаше общо с това коя е тя.
Застана пред библиотеката. Средният рафт нейните книги. Малко на брой. Кулинарни книги, няколко романа. Остаряло стихосбирка с Вазов, захабена още от университета. Отвори наслуки. Прочете няколко реда. Нещо шава вътре, съвсем леко.
Не бе чела стихове двайсет години. Нямаше време.
***
Станимир звънна след седмица. Гласът му малко виновен, с онази твърдост, която казва: “Вече съм решил, само формално се извинявам”.
Елина, трябва да поговорим.
Казвай.
По-добре да се видим.
Добре. Кога ти е удобно?
Кратка пауза. Сякаш е очаквал нещо друго сълзи, драма, упреци. Не му даде нито едно.
Утре в два? Ще намина вкъщи.
Окей.
Той дойде точно в два. Винаги точен като часовник това беше негова гордост. Сложи чайника, но не за уют, просто за да заеме ръцете с нещо.
Изглеждаш добре констатира той.
Мерси.
Ели, не искам да мислиш, че…
Станимире пресече го тя без увъртания. Какво искаш да кажеш?
Погледна я. Нещо в тона ѝ го изненада.
Искам развод казва. Официално. Какво да протакаме.
Добре.
Добре?
Да. Няма да те възпирам.
Елина… Гледа я с изражение, което навремето наричаше загриженост, а сега ѝ се вижда друго. Ще се грижа за теб. Апартамента оставям на теб. Пари ще давам. От нищо няма да имаш нужда.
Пари ще даваш пак повтаря. Май изработи навик тези дни.
Еми, да де… ти не си работила толкова години. На нещо трябва да живееш.
Чайникът засвири. Тя наля вода в чайника, бавно.
Станимире каза, докато слага чаши помниш ли, когато майка ти беше болна? Три години. Всяка седмица пътувах, купувах лекарства, карах я на лекар, а ти си беше зает.
Помня, ясно.
А когато Маги раждаше второ, и имаше тежък токсикоз? Месец живях при тях, готвих, чистих, гледах нощем големия.
Елина, защо ги изброяваш?
Щото каза “пари ще давам”. Все едно ми правиш услуга. Сякаш съм седяла само на гърба ти.
Той отвори уста затвори я.
Не това имах предвид.
Знам какво си мислиш че си добър. Че се грижиш. Сяда срещу него. Станимире, не съм ядосана. Но няма да правя, че ми правиш услуга. И двамата знаем, че не е така.
Той я гледа дълго. После погледът стана по-несигурен.
Промени се каза той.
За седмица?
Да, за тая седмица.
Тя отпи чай на малки глътки. Навън комшийка си хранеше гълъбите със сух хляб. Синьо палто, виждаше я всяка сутрин не знаеше името ѝ.
За парите каза Елина. Не се отказвам от моя дял. Но не искам да ми “даваш” пари. Нелепо е.
Елина…
Почакай. Дай да си го кажа. Слага чашата. Двайсет и шест години се грижих за дом, деца, готвех за родителите ти, посрещах партньорите ти, смях се по сто пъти на вицовете ти. Отказах се от кариера, ти ми каза “Ели, театрите са капризи, аз ще трая всичко”. Съгласих се. Не съжалявам. Но да назовем нещата това е труд. Сериозен. И добре го върших.
Кухнята се изпълни с тишина. Станимир гледаше масата.
Никога не съм казвал, че не се справяш промълви.
Казваш, че ще се погрижиш за мен. Като за дете. Аз не съм дете, Станимире. На петдесет и осем съм.
Той се изправи. Погледна офиката червена, спокойна.
Права си каза тихо. Права си, Ели.
Неочаквано. Тя се замисли дали чува правилно.
Да говорим с адвокати добави. Кротко. Без скандали.
Съгласна съм.
Облича си палтото. От вратата се обръща:
Ели, аз…
Недей каза. Остави. Върви.
Излезе. Седя дълго на масата, после писа на Гала: “Говорихме. Развеждам се. Всичко е наред”.
Гала отвръща на секундата: “Браво на теб. Утре в магазина да ти покажа новите прежди, нали обичаше да бродираш?”
Елина се усмихна. Наистина обичаше да бродира. Преди трийсет години.
***
Няколко седмици по-късно всичко беше странно не лошо, не хубаво. Просто странно. Сякаш те извадят от рамката и те оставят на масата.
Отиде при Гала в магазина “Конец след игла”, малко помещение, мирише на плат и дървен под. Прежди, обръчи, платове, всичко има. Елина пипаше преждата с ръце, докато вътре нещо омекваше.
Виж Гала ѝ подава обръч с плат. За начинаещи. Или да си вземеш нещо по-сложно.
Аз бродирах.
Бродирала си бе, преди трийсет години.
Това не се забравя.
Ще видим засмива се Гала.
Елина си купи канва, конци, игли. Вкъщи дълго гледа схемата. После започна. Първите бодове станаха криви. Разплете. Почна пак по-бавно, по-внимателно. Пръстите си припомниха.
Ши три часа, не разбра кога минаха.
Беше чудно чувство хубаво, кротко, изненадващо.
***
Любо звънна края на октомври месец и нещо след разговора със Станимир.
Мамо, здрасти, как си?
Добре ти?
ОК. Говорих с тате…
Любо…
Спокойно, не вземам страна. Просто… той каза, че си отказала помощта му. Вярно ли е?
Не съвсем. Не отказах дял. Отказах да взимам “издръжка”.
Практично е, мамо. Не работиш, трябват ти средства.
Любо, на петдесет и осем съм, не на осемдесет. Мога да работя.
И какво ще правиш?
Добър въпрос. Театралното в Пловдив съм го зарязала, път назад няма. Но с езиците бях добра. Френският ми беше любим. Последните години крадешком гледах френски филми, все не цял.
Не знам още, но ще измисля.
Кажи, ако имаш нужда от нещо.
Ще кажа. И Любо… Не трябва да ме спасяваш. Не потъвам.
Пауза.
Добре, мамо. Обаждай се.
След разговора извади една стара тетрадка. Зад дебелите пуловери в шкафа лежеше измачкана тетрадка с френски думи. Почерк млад, бодър, чужд. Може така да изглежда и тя отвътре.
***
Адвокатът беше възрастен човек, Генчо Павлов. Слушаше я, кимаше.
Вашите права, госпожо Трифонова, са гарантирани. Имуществото на две. Апартаментът, вилата, парите. Как да ги делим?
Искам този апартамент. Тук съм си вкъщи. Той сам предложи.
Тогава получава друго или вила, или компенсация.
Има логика. Говорили сме тихо.
Генчо Павлов я стрелна през очилата:
Рядкост е.
Знам.
Подготвям документите, до месец.
Излезе навън. Беше тих ден, мъгливо-ноемврийски, без сняг, с оловносиво сияние, типично за Пловдив. Просто тръгна из града.
Градът беше нормален, провинциален. Тук се беше родила, тук срещна Станимир, тук мина животът ѝ. Познаваше го като джобовете знае къде хлябът е най-хубав, къде растат дивите ябълки, къде зимата кацат синигерите.
Все пак нещо нейно.
Влезе в малко кафене. Поръча кафе и ябълков пай. Седна до прозореца нищо специално, просто пи кафе, просто съществува.
И за първи път от години не правеше нищо конкретно. Просто беше.
На съседната маса две жени ѝ на възраст обсъждаха оживено, едната с шарена жилетка, другата с кръгли очила. Елина ги гледа така изглежда, когато някой просто живее. Смее се, носи шарени шалове.
Допи кафето, остави бакшиш, излезе навън.
***
Декември Магдалена се обади друг тон.
Мамо, ще дойда за Нова година. Сама, без Миро и децата. Може ли?
Може, разбира се. А те?
Отиват при неговите родители. Аз казах, че искам при мама. Пауза. Мамо, грешах в началото. Мислех, че трябва да ви оправя, че всичко може да се поправи. После разбрах, че не е моя работа.
Маги…
Недей! Мислех, че ще се объркаш, че няма да се справиш. Винаги татко всичко решаваше, ти сякаш… млъква, търси дума.
Бях в сянка?
Ами… да. Но не се обърка. И това ме промени.
Как?
Започнах да мисля за себе си. Какво аз искам. Не Миро, не децата. Егоистично звучи?
Не. Не е.
Наистина?
Маги, това е да се познаваш.
Говориха още час. За деца, работа, за това, че иска да рисува от години. Елина я слушаше с топлина. Не гордост, а нещо като разпознаване на себе си.
***
Магдалена дойде на 29 декември. Донесе вино, сирене, смешни пантофи. Украсяваха елхата с остарели песни, Маги се смееше как майка ѝ се бори с компютърната техника. Елина също се смя.
Беше добро. Истинско.
За Нова година поканиха Гала. Гала донесе домашни мекици и туршия своя фабрикация. Седяха трите, пиеха, говореха много не за Станимир, а за светове, които искат да видят. Гала винаги е мечтала за Родопите, Маги все за море в Гърция, а Елина изтърси: иска в Париж.
В Париж?! Гала ококори очи.
Учих френски. Искам да видя дали още го мога.
Сама?
Може, а може и с някого. Ще видим.
Маги я гледа дълго, после се усмихна:
Промени се, мамо.
Втори човек ми го казва.
Първият е татко?
Да.
Като обвинение ли прозвуча?
Елина се замисли.
Като обвинение. Нарушила съм правилата.
А сега?
Сега е като комплимент.
Гала вдигна чашата:
За жените, които чупят правилата! възропта.
Чукнаха чаши. Навън първите фойерверки. Елина гледаше през прозореца и си мислеше, че от много години насам прясно усеща, че това е нейното лично начало.
***
Януари записва се на курсове по френски. Малка школа, пет минути от апартамента. Групата разнообразна: двама студенти, жена на четирийсет с планове за емиграция и един възрастен господин, Васил Георгиев, който заяви, че винаги е искал да чете Юго в оригинал.
Браво включи се младият преподавател Антон.
Всичко, което човек прави за себе си, е за браво заяви Васил Георгиев.
Елина мълчаливо се съгласи.
Френският не идваше леко. Помнеше повече, отколкото мислеше, но думите се изплъзваха. Правеше грешки. Смешно чувство толкова време нищо не е правила за първи път.
След трето занятие Антон я спря:
Госпожо Трифонова, имате страхотно произношение. Откъде го имате?
Учих младостта.
Продължавайте. По-важно е, отколкото изглежда.
Вървеше си и мислеше доброто произношение било в нея, винаги е било, просто никой не го е забелязвал.
***
Документите за развода подписаха февруари. Без излишни думи, в кантората. Станимир изглеждаше уморен, тя различна, отколкото очакваше.
Как си? пита той в коридора.
Добре.
Наистина ли?
Да.
Погледна я с неизвестно изражение не вина, не тъга, а обърканост.
Записа ли се някъде? Гала спомена…
По френски, и още по акварел.
Акварел? Та ти никога не си рисувала.
Не съм. Започнах.
Кимна, обу палтото. Спря до вратата.
Ели, аз… отново не довърши.
Стани, ти си добър човек. Просто вече не си за мен, или пък, но различно. Живей добре.
Гледа я дълго, после излезе.
Постоя в коридора. Отвън Пловдив сняг, хора бързат. Обикновен ден. Разведе се след двайсет и шест години. Голямо нещо. А беше толкова тихо.
Излезе навън. Миришеше на сняг. Вдигна лице към небето; снежецът се топеше по кожата.
Върна се пеша през парка.
***
Акварелът беше по-труден от френския. Боята течеше както си иска, цветовете ставаха кални, листовете се набръчкваха. Преподавателката, Светлана Михайлова, над петдесет, винаги с изцапани ръце, наблюдаваше спокойно:
Не водиш, казва не може да водиш акварел. Остави я тя да води.
А как?
Доверяваш ѝ се. Разлей вода, сложи цвят. Гледай.
Елина пробваше. Не й се получаваше. После малко повече. Листовете бяха криви, но бяха нейни. Сини петна, криви дървета.
Светлана се спря до нея, погледна:
Истинско е.
Криво е.
Истинското и кривото не си пречат.
Погледна към офиката. На листа тя беше различна, не като във двора както я усеща.
Ново и важно усещане.
***
Пролетта Магдалена дойде с деца и Миро. Стояха седмица. Вечер с майка си бъркаха чай в кухнята, докато Миро гледаше новините, а децата спяха.
Щастлива ли си? пита Маги една вечер.
Странен въпрос.
Защо?
Преди мислех, че знам щастието дом, семейство, всичко тича по часовника. Сега… не знам. Добре съм. Това не е щастие.
А какво е?
Замисли се.
Когато сутрин се будиш и знаеш, че този ден е твой. Не по чужда програма, а истински твой. Това нелепо ли звучи?
Не шепне Маги.
Мислиш ли за себе си?
Вече повече. Записах рисуване. Кат тебе.
Сериозно?
Акварел. Неделите.
Маги бе винаги в сянката на Миро, както самата Елина някога на Станимир.
Маги, не си длъжна да повтаряш историята ми.
Не я повтарям. Просто се уча от теб.
От мен? изненада се тя.
Направи нещо, което не съм си представяла. Не се срина, не стана лоша, не дойде да живееш при нас. Просто… започна нов живот. На петдесет и осем.
Елина мълча дълго.
Не знаех, че така изглежда отвън.
Именно така.
А отвътре… е страшно. Особено когато разбираш, че не знаеш половината си “аз”. Трийсет години не знаеш дори кой ти е любим цвят.
А сега?
Сега зная. Синьо. Точно като в акварелите.
Усмихнаха се. Маги прегърна майка си.
Браво, мамо.
И на теб.
***
Лятото Гала предложи да отидат заедно в Родопите. Десет дни, малка група, организиран маршрут, но с лично време.
Никога не съм пътувала без Станимир каза Елина.
Именно затова отвърна Гала.
Гале, не съм от рошавите палатки.
Домчета ще са. С душ, топла вода. Ще ходим?
Елина умува три дни. После се нави.
Родопите друг свят. Езера, склонове, тишина не празна, а с птици и листа.
Елина взе акварелите.
Рисуваше всяка сутрин. Седеше край вода, гледаше, рисуваше. Листовете не бяха идеални, но бяха истински.
На четвъртия ден осъзна нещо ново.
Не мислеше за Станимир. Изобщо. Не щото си беше забранила просто вече го нямаше. Както като затвориш книга хващаш друга.
Удивително. Добро.
Гала се изправи зад рамото ѝ:
Чудно е.
Наистина ли?
Аз бих го сложила на стената.
Елина погледна рисунката езеро, борове, мъгла. Малко крива, но жива.
Може и да го сложа.
***
Септември петдесет и девет. Направи малка вечеря Гала, комшийката Ирина, неочаквана приятелка за годината, и двама от курса по рисуване. Маги се обади по видео, показа внуците, които крещяха честит рожден ден, бабо!, размахваха ръчно рисувани картички.
Гледаше ги и си мислеше: ето, така трябва не тихо и стерилно, а шумно, хаотично, истинско.
Любо прати пари и кратко съобщение: Мамо, честито. Скоро идвам. Усмихна се. Любо си е Любо.
Гала вдигна чаша:
За Елина! За жената, която за една година стана… себе си.
Винаги бях себе си възрази Елина.
Не каза Гала просто. Сега си.
Елина не спори. Може би е права.
***
Октомври, окачи на стената своята родопска акварел. С рамка, над дивана в хола.
Преди това висеше голяма репродукция, избрана от Станимир неутрално, приятно, никакъв характер. Свали я деликатно, сложи в килера. После окачи езерото си.
Гледа го дълго. Не е съвършено но е нейно. Тя го е рисувала. Тя го е видяла. Тя го е почувствала.
Ето това, може би, е истинската стойност. Не когато е красиво, а когато е твое.
Докато застава пред акварела, телефоноът звъни. Чужд номер.
Ало?
Госпожа Трифонова? Антон, от школата. Давали сте телефон. Започваме разговорен клуб сряда вечер, само практика. Ако искате.
Погледна акварелът синьо езеро, мъгла.
Интересно каза. Запишете ме.
Ноември дойде кротко. Елина носеше книжка на френски, купена съвсем наслуки по корицата от антикваря.
Пред блока стоеше Станимир.
Не го разпозна веднага. Като се приближи той вдигна яката, става ясно, че чака отдавна. Нервничи.
Здрасти казва той.
Здрасти просто произнесе.
Може ли да поговорим?
Мълчеше секунда.
Може. Ела.
Качиха се. Тя си събу обувките, закачи палтото. Предложи чай, той отказа. На дивана седна, загледа се в акварелът.
Ти ли го нарисува?
Аз.
Красиво е.
Благодаря.
Гледа картината. Мълчи.
Елина… не ми се получи.
Изчаква. Не помага.
Биляна… тя… по-млада е. Мислех, че това е всичко, което ми трябва. Оказа се, че май просто съм уморен. Не от теб от себе си. От възрастта си… Ти никога не попита какво се случи. Изобщо нищо не попита.
Не ми е работа.
Може би. Погледна я. Съвсем различна си.
Различна съгласи се тя.
Не знам как да го обясня. Винаги си беше… помислих, че просто си до мен, ще си цял живот.
Стани каза тя кротко, без нежност. Какво искаш от този разговор?
Гледа я дълго, после сведé очи.
Не знам. Просто исках да кажа, че греших. Че не съм виждал какво имам.
Мълчание.
Навън есен. Офиката оголена. Птиците отдавна изкълваха плодовете. Но дървото стои здраво, уверено.
Чух те каза Елина. Благодаря, че каза.
Само това?
Гледа го. Този голям, уморен, объркан мъж, бил до нея двайсет и шест години, а се оказва толкова далеч.
Стани хвана книжката на френски. Чета си на френски бавно, със речник, но чета. Рисувам. Ходя в Родопите. Ходя на разговорен клуб. Спя с отворено прозорче щото така ми харесва. Ям каквото обичам, не каквото е удобно. Пауза. Не ти се сърдя. Даде ми много дом, деца, години. Но ми показа и друго: че прекалено дълго не съм живяла свой живот. И това е важно.
Ще се върнеш ли? пита тихо. Странен въпрос, вероятно знае.
Елина го гледа. После поглежда акварела. Синьо езеро. Мъгла. Неин си свят.
Стани каза тя. На петдесет и девет съм, за пръв път отдавна чувствам, че живея. Наистина. Пауза. Ако искаш чай, пускам чайника.
Излиза. Пуска чайник. Гледа през прозореца двора, голата офика, баба Ирина синьото палто храни гълъбите.
В стаята тишина. После скърца диванът. После стъпки.
Станимир застава на вратата:
Елина…
Обръща се.
Кажи честно: щастлива ли си?
Чайникът зашумява. Навън дървото стои.
Уча се каза тя. Уча се да съм щастлива. По-трудно е, отколкото изглежда. Но се уча.
Гледаха се двама възрастни, в кухнята, която някога беше на двама, а сега само нейна.
Това е хубаво каза той. Много хубаво.
Чайникът засвири.
