Казвам се Емил Димитров. Вече двадесет години работя на бюрото за изгубени вещи на Централна гара София. Ден след ден шумът, препускащите хора, силните съобщения от уредбите, мириса на дизел и баничкивсичко е хаос и неспирно движение.
Но аз виждам закотвените. Това са онези хора, които не хващат влака. Отсядат на пейките с по три или четири тежки сака. Влачат ги до тоалетната, после до бюфета. Те са без дом или между два живота, всичко тяхно се намира точно в тия чанти. Не могат да отидат на интервю за работа с нарамена спален чувал. Не могат да огледат апартамент, защото няма къде да оставят вещите си. На гардеробчето за багаж цената е 30 лева на ден. Все едно е милион.
Миналата зима започна да се навърта един млад мъжКалоян Манолев. Поддържан, с чиста риза, но носеше два огромни куфара и един туристически сак. Всеки ден сядаше до бюрото ми, притиснат и уморен. Имам интервю в два следобед, прошепна ми един вторник, гласът му трепереше. В промишлената зона на гара Искър. Ама не мога да мъкна всичко това. Ритна куфара си. Оставя ли го, ще го откраднат. Вземам ли гоще видят, че съм без дом, и няма да ме вземат.
Погледнах към стаята с изгубени вещи. Създадена беше за забравени чадъри и непотърсени якета. Дай ми чантите, казах. Какво? Ще ги запиша като Намерени чакащи получател. Имаш 24 часа. Отиди на интервюто. Върни се преди да свърша смяна.
Погледът му беше сякаш съм му подарил бъбрек. Придърпа куфарите към мен, изпъчи се, сякаш тежестта беше изчезнала. Изтича навън. Върна се в пет следобед, сияещ. Повикаха ме на второ интервю, каза.
Започнах да го правя и за други. Изградих си система. Като видех някой да се мъчи да се измие в огледалото на тоалетната, с багаж в ръце, го повиквах. Тагни го, шепнех. Водех си специален тефтерДневник на закотвените. Не съхранявах просто изгубени вещи. Пазех тежестите им, за да се освободят поне за няколко часа.
След три месеца ме хванаха. Началникът ми, господин Петров, намери шест неразрешени сака в склада. Емиле, водиш безплатен багажник, избухна той. Това е рисково. Не е багажник, отвърнах. Това е програма за работа. Червеният сак? На жена, която сега е на интервю в снек бара. Синият? Момче, което в момента държи матура.
Извадих тефтера си. Калоян миналата седмица дойде, вече не му трябваше място за багажа купуваше билет. Взе си квартира. Качи се на влак да посети майка си.
Петров погледна чантите, погледна мен Не ме уволни. Вместо това изчисти едно старо помещение до входа. Закачи табела: БЕЗПЛАТНИ КАРИЕРНИ ШКАФЧЕТАЗа търсещи работа. Попитайте Емил.
Сега работим с приюта в Красна поляна. Ако имаш интервю, получаваш жетон за шкафче. На 62 съм. Етикетирам багажи. Но научих, че е невъзможно да вървиш напред, ако цялото минало виси на гърба ти. Понякога най-големият подарък, който можеш да дадеш на човек, не са пари. Просто е сигурното място, където може да се освободи от товара и да премине през някоя вратаизправен.
Казвам се Елиас. Вече двадесет години работя на бюро „Изгубени вещи“ и багажно отделение на Централна гара София – едно шумно и хаотично място
