Просто да продължа напред
Дневник на Мария Петрова
***
Бях малко диво момиче с две вирнати плитки, които стърчаха като антени на верандата на нашата лятна къща край Велинград. Смяхът ми се носеше навсякъде, бузите ми горяха от игри и слънце. Един ден, докато тичах по дървения под, видях как приятелят на батко ми Димо тръгва към вратата. Спрях рязко и го догонвах на пръсти, цялата задъхана.
Без да мисля много, се вкопчих в ръката му с моите мънички, топли длани. Вдигнах глава, за да срещна очите му гледах го с най-чистата детска искреност, а смехът ми прозвуча като звънче:
Няма да те пусна никога! Като порасна, ще се омъжа за теб! Само ме изчакай!
Димо се вцепени за миг, после се усмихна широко топло, почти по бащински. Погледна ме с удивление и нежност, а после намигна шеговито:
Ще те изчакам.
Погали ме по косата така, че плитките ми станаха още по-разрошени. Аз сбръчках носле, но вече се усмихвах широко, без да пускам ръката му.
Но докато чакаш, наведе се той, за да стане на нивото ми, слушай се и учи прилежно, че да бъдеш достоен мой годеник.
Гласът му беше приятелски и мил, не наставляващ. Замислих се сериозно за секунда като че претеглях думите му, а после кимнах енергично и стиснах ръката му още по-силно:
Обещавам! Ще бъда най-добрата!
Лятната безгрижност беше навсякъде, смехът и светлината правеха мечтите толкова възможни…
***
Вечерта в моята стая беше необичайно тиха. Седях над един сборник по математика, а от прозореца се процеждаха залезни сенки. Едва чуто гласът на брат ми Никола се долавяше от стаята до мен говореше развълнувано по телефона.
Станах и тихомълком се приближих към вратата му, с ухо до дървото. Чух името на Димо, сърцето ми прескочи. Описваше среща, кафе, усмивка на едно момиче Нямаше съмнение Димо си има нова приятелка.
Не мислейки, почти връхлетях в стаята на брат ми:
Димо има ли нова приятелка? изстрелях, с разтреперан глас, като се мъчех да изглеждам спокойна.
Никола се облегна на касата на вратата, погледна ме уморено и въздъхна тежко, повече със съчувствие, отколкото с раздразнение. Знаеше винаги е знаел че съм влюбена в най-добрия му приятел още от дете.
Пак ли започваш? вдигна вежди той. Мария, не си вече дете. На шестнайсет си. Това е просто детска страст, ще мине.
Вдигнах брадичка гордо:
Не е вярно! почти креснах, а косите ми се разпиляха по раменете. Нищо не разбираш! Той ще ме обикне, ще видиш! Чувствата ми са истински!
Гласът ми беше толкова уверен, но вътре в мен бушуваше несигурност. Събирах всички спомени от Димо в сърцето си неговите погледи, усмивки, случайни докосвания. Надеждата не ме отпускаше.
Никола само поклати глава понякога думите са безсилни.
***
На утринта стаята ми светеше от слънцето. Спуснах се в хола, сърцето ми биеше като лудо. Батко ми отпиваше кафе, заровен в смартфона си.
Димо ми предложи да излизаме! почти извиках, цялата в трепет. Донесе ми подарък за рождения ден украсена кутия с гравиран надпис и ми призна, че ме обича! Моето момичешко щастие почти преливаше.
Никола остави чашата и се усмихна искрено. Беше чакал този момент не по-малко от мен. Знаеше, че Димо отдавна мисли за мен, че го е обсъждал безброй пъти. А сега, видя същото щастие в погледа ми, което Димо носеше, когато говореше за мен.
Радвам се за вас, Марийче прегърна ме. Наистина съм щастлив.
Притиснах се към него, още невярваща, че не сънувам. Моята котка Мици се беше свила на прозореца, мъркаше доволно, като че разбираше какво щастие ме е сполетяло.
***
Денят, който преобърна света ми.
Седях на твърда пластмасова пейка в болничния коридор. Стените скучни и бездушни, светлината студена, а навън облачно като в сърцето ми. Не усещах нищо, гледах с празен поглед линолеума под краката си. Пръстите ми бяха безжизнени, тялото тежко, очите втренчени в далечината.
Всичко стана мигновено катастрофа край Симитли, три смачкани коли Никой не оцеля. Не беше останал Димо, нищо вече не беше останало. Животът ми се разби на парчета мигновено.
Никола се приближи с подпухнали очи и блуза, цялата в гънки; беше призрачен. Клекна до мен, сграбчи рамото ми виждах, че е на ръба, но се държи заради мен.
Миме? Говори с мен, моля те
Обърнах към него празен, болезнено дълбок поглед.
За какво? едва измърморих.
За каквото искаш Пролей сълзи, изплачи се, само не стой така почти ме разтърси.
Поклатих глава:
Не мога. Сълзи нямам. Не ми се живее
Думите ми останаха да висят, като оловни капки. Никола притвори очи, глътна отчаянието си. Опитваше се да ме спаси, макар и сам да плува в скръб.
Оттам нататък изгубих връзка с реалността. Лекари идваха, опитваха разговори, никой не успя да ме извади от черупката. После спомен иглата в ръката ми, после неясен сън, сякаш умирах, но без да усещам нищо.
Събуждам се у дома. Всичко познато, но и чуждо: пердета, рафтовете с книги, снимката с Димо в рамка Не можех да направя нищо, освен да лежа.
Никола говореше с мама беше се върнала от София нарочно. Гласовете им бяха тихи и тежки.
тя живееше само за него, шепнеше батко ми. Не знам как ще премине.
Времето лекува, отсече мама, несигурно. Ще се справим, ще я опазим Поне ще се борим.
Не събирах сили да им кажа, че съм будна. Нямах сили дори да плача усещах празнота и толкова.
***
Минаха девет, после четиридесет дни. Времето беше като гъста кал не мърдаше. Стоях на прозореца, свита на балкона, зяпайки двора ни, и си спомнях онази стара пейка под клена. Там Димо ми предложи брак ръцете му трепереха, започваше и спираше, а аз се разсмях щастлива и веднага казах да.
Сега всичко беше мъртво около мен. Лавката пуста, дърветата без листа, дворът празен. Дори не различавах кога идва пролет, кога минава зима.
Миме, ела да хапнем? гласът на мама ме достигна приглушен.
Хвана ме за рамото ръцете ѝ студени, като моите собствени.
Не искам, отговорих без дори да я погледна.
Трябва да ядеш, опита се тя да бъде строга, но ѝ трепереше гласът. Миличка, трябва
Защо? попитах равнодушно, Аз на никого нищо не дължа.
Мама остана като попарена, после се обърна и излезе беше безсилна. В коридора Никола я чакаше. Беше чул всичко.
Говорих с д-р Симеонова, прошепна мама. Явно сами няма да се справим.
Ще ѝ звънна, кимна брат ми. Трябва помощ.
Материалният свят стана още по-тих, а аз нямах сили да споря.
Вечерта, когато всичко притихна, едва стъпвайки, се довлачих до леглото. Тялото ми беше изнемощяло, а в съня ми се появи Димо. Беше същият усмихнат, в сивата си тениска, но този път сериозен.
Мария, какво правиш? попита ме твърдо. Видя ли се как изглеждаш?
Опитах да го докосна ръката ми мина през въздуха.
Не мога без теб, изплаках.
Можеш, каза ми. Винаги си била борбена, трябва да живееш. Напред.
Усетих топлина по бузата си.
Ще има и тежки, и хубави дни занапред, но не трябва да се отказваш. Ще бъда до теб. Просто погледни към звездите.
Не си тръгвай! изкрещях, но образът му се стопи.
Просто живей, Мария. Обещай.
Събудих се с вик. Сълзите ми бяха попили във възглавницата. Закрещях мама и Никола влетяха изплашени.
Миме, какво има? мама се вкопчи в ръцете ми.
Болки? Къде? шепнеше Никола.
Но аз само ридаех. Пред очите ми стоеше Димо и неговите думи: Обещай
Обещавам прошепнах.
Мама ме прегърна, а Никола ме докосна по рамото. Този път не говореха просто бяха до мен.
Дълго не можех да се успокоя, а дълбоко в мен проблясваше мисъл: ако той вярва в мен, аз трябва да опитам. Поне заради него.
***
Една сива вечер всички бяхме в хола. Никола измърмори:
Мисля, че трябва да се изнесем. Тук всяко кътче е спомен за Димо, всичко я мъчи.
Погледнах през прозореца. Не казах нищо, но чувствах, че е прав.
В Пловдив знам добри хора, продължи той, ще ни помогнат и квартира ще намерим, и работа.
И ти ще запишеш университета там, добави мама. Всичко ще подреди. Важното е ти да продължиш.
Помислих за всички спомени тук смях, разговори, букети цветя на входа Ала болката беше по-силна всеки път, когато виждах същите места.
Добре, казах накрая. Да се преместим.
Отне ми сили, но това беше моето решение.
Месеците минаха в опаковане, сбогуване. Не участвах много, гледах как вещите ни намаляват, згъвах фланелка с негов почерк или снимка, билет от кино
В деня на заминаване застанах на балкона и огледах двора още веднъж. Казах си: Ще се справя. Трябва.
Пловдив ме посрещна с шум и сивота. Новата квартира беше светла, с прозорец към оживена улица. Гледах от прозореца хората всичко беше чуждо, но това ми даде усещане за свобода. Тук нямаше спомени само ново начало.
Първите дни бяха трудни. Сънувах Димо, будех се със сълзи, липсваше ми домът. Но започнах да забелязвам малките неща разцъфнали лалета в парка, усмивката на бариста в местното кафене.
Това бяха мънички крачки, които връщаха част от света ми обратно. Знам, че никога няма да забравя Димо. Но вече разбирам: да продължа не значи да го предам и ще бъда неговата гордост, като остана силна.
Живея за себе си, за него, за всички, които обичам.
