Автобусът е претъпкан. Повечето пътници са възрастни хора, които държат торби с покупки, обсъждат цените по пазара и времето. На едно от местата до пътеката седи млад мъж, около осемнадесет години. По ръката и врата му се виждат татуировки, лицето му е с лека небръсната брада. Облечен е в тъмна тениска и изглежда много уморен. Не разговаря с никого, просто гледа пред себе си, замислен.
На следващата спирка слиза майка с две малки деца. Едното дете я държи за ръка, другото се е сгушило до нея. Свободни места няма. Жената се оглежда и веднага спира поглед на младия мъж. Приближава се и с раздразнение, на висок глас казва:
Момче, отстъпи ми мястото си! Имам две деца!
В автобуса постепенно настава тишина. Няколко пътници се обръщат към тях. Младият мъж вдига поглед и спокойно я поглежда, но не става.
Той само я гледа, без да се изправя.
Не виждаш ли? Аз съм с две малки деца! повишава глас жената. Или не ти пука?
В автобуса хората започват да шушукат.
Днешната младеж никакво уважение няма казва тя вече за целия автобус. Седи си удобно, а жена с деца трябва да стои права.
Младият мъж спокойно отговаря:
Не съм бил груб с никого.
Тогава стани! прекъсва го тя. Това е въпрос на възпитание. Истинският мъж не седи, докато до него стои майка с деца.
Някои от пътниците кимват. Жената притиска още малките до себе си и продължава:
Трудно ли ти е да се изправиш? Млад си, здрав си! Или татуировките ти пречат?
Сигурна ли сте, че заслужавате това място само защото имате деца?
Разбира се! рязко отговаря тя. Аз съм майка. Ти да не мислиш, че го заслужаваш повече?
В салона се усеща напрежението. Младият мъж бавно се изправя, хващайки се за дръжката.
Ето, видя ли? Можело, когато поискаш казва майката с глас, в който се усеща задоволство. Можеше и отначало да го направиш.
Но точно тогава младият мъж прави нещо, от което всички наоколо онемяват. Той вдига крачола си. Под него се показва протеза. Металът проблясва на светлината от лампите. В салона някой тихо въздъхва. Един по-възрастен мъж свежда поглед, баба с ръка закрива устата си.
Майката пребледнява изведнъж. Цялата й увереност се стопява за секунди. Опитва се да обели дума, но не успява. Децата се вкопчват в нея още по-силно.
Мълчаливо, без да казва нищо, мъжът пуска обратно крачола и отново сяда. Не поглежда никой, не упреква никого, не показва гняв само умора.
В автобуса настъпва тежко мълчание. Един от пътниците промълвява, че не трябва да съдим хората по външния им вид или по татуировките. Няколко души го подкрепят.
Майката не иска повече място. Стои мълчаливо до прозореца, замислена.
