От онзи ден, когато откраднаха най-скъпото на Борко, той повече не прекрачваше в кучешката си къщичка. Лягаше направо на студената земя. Почти не вкусваше храна. Дори не обръщаше внимание на последния си верен приятел Стефан.
Беше дошъл пореден ноември. С всяка изминала сутрин ставаше все по-студено, небето често се сливаше със сивите панелни блокове на софийските предградия, а хората затягаше шаловете си и пристягаха дебелите палта. Във въздуха плуваше предчувствието на надвиснал сняг, а Борко ясно усещаше съвсем скоро дворът ще побелее.
Дали скоро ще сложат слама в къщурката ми? Козината ми стига, за да преживея, но нощем студът пронизва чак до костите мислеше си той, изтегнат върху мократа пръст.
Лениво следеше хамалите, които кръжаха по двора, носейки кашони и товари за огромните камиони, от които струеше миризма на масло. Никой не обръщаше внимание на стария пазач.
– Какво се проточи? чу се зад гърба му глас. До Борко приближи пазачът, изскочил от гардероба си да пуши. Ти за какво си тука, а? Складът да пазиш, не да лежиш като разпасано куче! Я отивай!
Злобно изплю наблизо и си тръгна. Наричаха го Петър Вълчев. Не харесваше Борко още от времето, когато кучето бе съвсем малко без причина, от чист инат.
Скоро пред склада спря тъмнозелен Москвич. Кучето рязко се вдигна.
– Привет, приятелю, каза мъж с плетена шапка и бодли по брадата. Дойдох да ти донеса нещичко.
Това беше Стефан най-добрият и обичан охранител на Борко. Никога не забравяше за него винаги добра дума, добрини и нещо вкусно. И в почивния си ден се сети: донесе му топла слама да не измръзне.
Стефан старателно напълни къщичката с прясна слама, извади от колата паничка с топла каша, малко наденица. Изчака докато Борко се нахрани до ситост, събра паничката за миене и тръгна.
Отново беше сам. Поне че нощта е близо така по-лесно човек (или куче) забравя самотата, която почти винаги стоеше редом.
Щом се смрачи съвсем, Борко закрачи към къщичката. Тъкмо ще влезе вътре и застина на място.
В дълбоката слама светеха две хубави зелени очи. Разнесе се предупреждаващо съскане.
Борко с присъщото кротко търпение изгледа непознатата. Пред него седеше кльощава черна котка с огромни, тревожни очи. В тях гореше ясно предупреждение:
Не ме закачай. Не си играй с мен!
Но кучето, вместо да се изплаши, се зарадва.
Къщурката едва побира един, но ще се съберем двама, обнадеждено си каза.
Стъпи напред и въздухът се разцепи от лапа с нокти като саби.
Шшшшшш! отвърна котката на неговия миролюбив жест.
Бива и отвън ще прекарам нощта, съгласи се вътрешно Борко, сви се пред входа и се сви до прага.
На сутринта се събуди рано с надеждата за закуска, която очакваше всеки ден с радост. Обърна глава към къщата котката спеше сладко.
Колко е хубава!
Излезе Петър Вълчев невчесан, намръщен. Мълчаливо хвърли остатъци на Борко и се прибра.
По правило кучето заслужаваше нормална храна, но Вълчев никога не си правеше труда за това просто мяташе каквото свари. След такива ястия на Борко често му ставаше лошо. Оплаквания нямаше на кого да отправи.
Кучето подуши остатъците. Неочаквано улови друг аромат.
Котката! Дори не се страхуваше от големия властелин на двора, гризеше кожата от наденицата с такова спокойствие, сякаш всичко ѝ принадлежи.
Борко се зарадва, че имаше какво да сподели особено на толкова измършавяла котка.
Котката настръхна, като усети погледа му готова за битка. А Борко просто дъвчеше парче хляб и наблюдаваше с интерес.
Защо се сърди? Може би иска и тя хляб?, чудеше се и сконфузено й подаде парчето.
Цял ден се следяха взаимно. Котката с недоверие, Борко с добронамереност.
Вечерта Петър отново хвърли остатъци. Котката веднага започна да вечеря.
– Гледай ти! Каква е тази вещица тука! развика се той. Махай се! Фу!
Котката хукна зад Борко. Той се смути, но бързо се досети разшири устата си, изправи козината, погледна кораво.
Петър фръмна презрително и се разкара. Новият нощен пазач дори не погледна към животните.
Котката хвърли сдържан, но благодарен поглед към кучето. А Борко се замисли:
Петър ѝ каза вещица. Това име ли е? Явно така ще я нарека
И реши: котката ще се казва Вещица.
Дойде истинският студ. Вещица пак си направи леговище в сламата. Борко не искаше да я притеснява, но пак надникна вътре.
Котката го изгледа с виновно котешко любопитство. Не разбираше как куче може да е толкова И все пак се примести, покана му да легне до нея.
Преспаха цялата нощ сгушени един в друг. Никога не бяха спали така спокойно.
Оттогава Борко и Вещица станаха неразделни. Заедно ядяха, заедно почиваха и разговаряха по свой особен начин.
Когато Стефан за първи път забеляза котката до Борко, не повярва очите си толкова дребна и слаба, а не се страхува от старото куче.
Но скоро го разбра: животните си имат любов. А любовта не гледа размер и вид.
Стефан започна да се грижи за Вещица: заведе я на ветеринар, изреса я, хранеше я. След няколко седмици котката видимо се оправи.
Само Петър разваляше покоя. Беше се вкопчил в мисълта, че черната котка носи само нещастия, реши да се отърве от нея.
Една вечер дори се опита да я отрови, но Борко подуши съмнителната миризма и я предпази. Винаги беше нащрек
В една особено студена нощ кучето и котката лежаха в къщичката. Борко близеше поредната драскотина Вещица все се забъркваше някъде.
Изведнъж усетиха странен дъх
Борко изскочи и почна да лае. Пожар! Складът гореше!
Петър изхвърча от будката, псувал и търсеше мобилния си. Вече нямаше глава за нищо.
Вещица измяука тъжно. Пазачът се обърна. Котката стоеше до падналия телефон.
– Мръсна вещица! изкрещя той, изрита я грубо, грабна телефона и се обади на пожарните.
Борко хукна при приятелката си. Котката, леко накуцваща, се отдръпна от дима. Те зачакаха в храстите, докато пожарът заглъхна.
Когато всичко утихна и Петър си тръгваше изнемощял, хвърли зъл, черен поглед към котката.
На следващия ден Борко чу разговор:
Само беля носи тая котка! разпалено убеждаваше Петър. Видя ли и очите? Истинска вещица!
И какво ще правим? равнодушно попита някой.
Ще я изкараме в гората. Стига толкоз.
На Борко сърцето се сви. Прилепи се до спящата Вещица.
Ти си луд! Там ще загине! намеси се Стефан.
Все ми е едно! Пожар не ти стига ли?
Черните котки само носят нещастие вметна някой несигурно.
Никой няма да я мести. Това е абсурд, отряза Стефан.
Събуди се сутринта Борко и протегна лапи. По навик понечи да подуши спящата котка.
Нямаше я.
Разгриза сламата. Празно. Изскочи навън, обикаляше из двора, квичеше тихо.
Само черен чувал шумеше на вятъра.
Вратата се отвори.
Кого търсиш? Приятелката ли? Вече няма твоя приятелка. Сега блъска другаде.
Кучето гледаше Петър в лицето, сякаш търсеше друг смисъл в думите.
Другаде Или вече e мъртва
Борко нито излая, нито зарида. Дори болката не можеше да излезе навън.
Заваля първият сняг. Големи бели снежинки покриваха застиналото животно.
След този ден Борко не стъпи повече в къщурката. Лягаше върху голата пръст, почти не ядеше, не се интересуваше от нищо дори от Стефан.
Борко, тя е на много хубаво място сега. Повярвай ми. На топло е и й е спокойно. Вярваш ли ми? нежно говореше Стефан, седнал до него и го галеше по врата.
И аз искам там При моята Вещица Моля те, пусни ме.
Борко беше слушал откъслечен разговор на непознати мъже. Говореха, че е остарял, че вече е безполезен. Казваха, че складът има нужда от млад пазач, а старото куче е за отписване
Как завърши разговорът, той не помнеше. Вече нищо нямаше за него значение, освен едно.
Снегът валеше ли валеше. Студените парцали покриваха гърба, муцуната, лапите му. Кучето беше вече само бяло петно в двора. Той затвори очи.
Дали ще успея повече никога да не ги отворя? Не искам повече мина последна мисъл в замръзналото кучешко съзнание.
Светът утихваше. Борко почти не усещаше нищо вече. Изведнъж в тъмата се чу мил глас:
Събуди се, приятелю. Хайде, ставай! Отиваш с мен.
Спомените след това са размити: топлината на колата, меката седалка, пътят по разкаляна улица, непознати миризми през прозорчето.
Мъката го бе направила слаб и почти болен. Заспиваше на задната седалка, докато тиха мелодия се носеше от радиото.
След часове път, колата спря. Стефан изведе Борко и го пое внимателно, докато тръгнаха бавно към кооперацията:
Ще живееш с мен, приятелю.
На кучето му беше все едно. Но да не обиди човека направи усилие да помаха с опашка. Не се получи много убедително. Стефан разбра без думи.
Нищо Ще видиш, вътре ще ти стане веднага по-леко, рече и отвори вратата.
Щом прекрачиха прага, Борко подуши нещо познато. Нещо, което никога не би сбъркал.
Мигновено се потвърди.
От перваза леко скочи черно пухче и закрачи право към него. Още преди да го докосне, Борко разбра това беше тя. Неговата Вещица!
Нали ти казах, че е на хубаво място, усмихна се Стефан. Наистина си мислеше, стар приятелю, че ще оставя твоето другарче в гората?
Но нито кучето, нито котката слушаха. Имаха да си разказват десетки приказки на своя език!
Когато се нарадваха един другиму, настанени уютно край печката, Борко се замисли: какво ли значи вещица?
После махна с опашка. Няма значение Вещица ще бъде винаги негова приятелка и това стига.
Та дори най-трудните дни и загуби са поносими, когато до теб, рамо до лапа, стои истински другар. В обичта няма страх и няма самота.
