“Като си купиш своя апартамент, тогава ще настаняваш в нея когото си поискаш! А сега махай се оттук заедно със сестричката си!”
Теодора винаги е смятала двустайния си апартамент на седмия етаж за своя крепост. Не най-големия, не най-луксозния, но нейн. Всеки квадратен метър беше изработен с безсънни нощи в дизайнерско агенство, всяко парче мебел беше избрано с грижа и вкус. Белите кърпи във банята висяха строго по големина, козметиката на рафта беше подредена в перфектни редици, а в шкафа роклите бяха наредени по цветова гама от светли към тъмни.
Борис се появи в живота ѝ през ноември, когато първите снежинки започнаха да се носят извън прозореца. Висок, с небрежно разрошена тъмна коса и усмивка, от която на Теодора ѝ омекваха коленете. Запознаха се в кафене на Витошка той случайно удари масата ѝ, минавайки покрай нея, и кафето се разля върху бялата ѝ блуза.
“Съжалявам, такъв недодялан съм,” прошепна той смутено, предлагайки ѝ салфетки. “Позволи ми поне да ти платя химическо чистене.”
Блузата така и не се оправи, но това нямаше значение. Борис се оказа фотограф, снимаше сватби и корпоративи, живееше в нает едностаен апартамент в края на квартала. Разказваше за проектите си с такъв ентусиазъм, че Теодора можеше да го слуша с часове.
Първите месеци преминаха като в сън. Борис идваше при нея почти всяка вечер с букет цветя или кутия шоколади. Готвеха заедно, гледаха филми, правеха планове за бъдещето. Теодора се чувстваше щастлива, сякаш най-после беше открила липсващото парче от пъзела.
През февруари, когато вятърът свирепеше навън, тя му предложи да се нанесе при нея.
“Защо да плащаш за този кът?” каза тя, прегръщайки го в кухнята. “При мен има място и за двама.”
Борис първо се съпротивляваше, говореше нещо за независимост и нежелание да бъде на издръжка, но накрая се съгласи. Премести се през март, донесе само два куфара и фотоапаратите си.
Първият месец заедно беше медено. Борис се стараеше да не оставя боклуци, помагаше с почистването, макар и не винаги толкова старателно, колкото Теодора свикна. Тя оправдаваше това с мъжката небрежност и мълчешка оправяше след него чиниите, окачваше кърпите и подреждаше обувките.
Единственото, което я притесняваше Борис нито веднъж не предложи да помогне със сметките или дори да купи храна. Когато тя внимателно засягаше темата, той се извиняваше с шеги или казваше, че търси нови клиенти и парите му са ограничени. Теодора не настояваше в крайна сметка, апартаментът беше нейн, и тя можеше да си го позволи сама.
Средата на април промени всичко.
Теодора се прибра вкъщи след особено тежък ден клиентът беше отказал вече третия вариант на уеб дизайна, искайки нещо “по-креативно”, а шефът намекваше за извънреден труд без доплащане. Мечтаеше само за топла вана и чаша вино.
Качвайки се до седмия етаж, извади ключовете и замръзна. Отвътре се чуваха гласове този на Борис и непознат женски. Теодора се намръщи. Борис не беше я предупредил за гости.
Влезе в коридора и спря като вкована. В хола на любимия ѝ бежов диван седеше непознато момиче на около двадесет и пет. Дългата руса коса беше небрежно събрана, а на нея беше домашна пижама с цветя явно не нещо, в което се посрещат гости. Момичето се concentрира върху боядисването на ноктите си с яркорозов лак, от време на време поглеждайки към телевизора, където течеше някаква бразилска теленовела.
“Здрасти,” небрежно каза непознатата, дори не повдигайки поглед. “Ти сигурно си Теодора? Аз съм Мария, сестрата на Борис.”
Теодора стоеше в прага на хола, опитвайки се да осмисли случващото се. Борис никога не беше говорил подробно за сестра си само споменаваше, че живее някъде в крайния квартал.
“Тео, ти си у дома!” от кухнята се появи Борис с чаша чай в ръка. Изглеждаше леко виновен, но се усмихваше, сякаш нищо не се беше случило. “Запознай се, това е сестра ми Мария. Помниш ли, споменавал съм ти?”
“Смутно,” отвърна Теодора сухо. “И какво прави тук?”
Борис остави чашата на масата до Мария и я прегърна за раменете.
“Разбираш ли, има проблеми с апартамента ѝ. Наемодателят изведнъж иска да го освободи синът ѝ се връща от армията. На Мария нямаше къде да отиде, затова й предложих да остане при нас. Само за няколко дни, докато намери нещо.”
Теодора усети как всичко в нея замръзва. “При нас”? Това беше нейният апартамент, нейна територия, и никой нямаше право да вкарва непоканени гости.
“Ясно,” каза тя, опитвайки се да остане спокойна. “А на мен не можеше ли да ме питаш?”
“Тео, бе,” Борис сви рамене. “Това беше форсмажор. Не можех я оставям на улицата.”
Мария най-сетне приключи с ноктите си и я погледна с премерен поглед.
“Не се притеснявай, няма да ти преча. Тиха съм като мишка. И място няма да заема.”
Тонът ѝ звучеше прекалено небрежен, което дразнеше Теодора още повече от самото ѝ появяване.
“Добре,” каза Теодора, осъзнавайки, че сега не е моментът за скандал. “За колко време?”
“Ут
