Опитахме се да занесем вашите вещи в стаята за изгубени вещи каза полицаят. Но котката ви е много борбена. Не ни пускаше близо. Моля ви, приберете си нещата и котката. Имаме си и други грижи…
На всяка гара има чакални. Някъде са просторни и светли, другаде малки и затворени. В едни има меки кресла, в други само твърди пейки. Всички изглеждат различно, но ги свързва едно нещо неизбежното чакане.
Почти всеки, който пътува с влак, поне веднъж идва прекалено рано от страх да не изпусне потеглянето, а после се измъчва от дългото чакане. Куфарите и чантите се трупат около краката, времето тече бавно и човек започва да се ядосва на собствената си прекомерна предпазливост.
Така беше и този ден хората седяха в залата, сякаш нарочно избягваха да се поглеждат. Един четеше вестник, друг беше потънал в книга, повечето бяха забили поглед в телефоните си. Някои хапваха сградинчени от дома сандвичи. Именно при тях той отиваше…
Чакалнята беше на първия етаж, с отделен вход откъм улицата. Най-вероятно ароматите на храна, които се процеждаха от пакети и чанти, го бяха привлекли.
Това беше едър, разрошен сив котарак. На врата имаше нашийник с изписан телефонен номер.
Хората го гонеха. Особено остро реагираха майките с деца:
Айде, разкарай се! Мръсна, бълхава котка. Ще ми заразиш детето!
Котаракът въздишаше тежко и се отдалечаваше. Той всъщност не просеше нищо. Просто идваше, сядаше наблизо и гледаше, гледаше, гледаше…
Много му се ядеше, но не умееше да моли.
Само преди няколко дни го бяха докарали тук. Стопанинът му неочаквано починал, а наследниците решили да продадат апартамента. Един от тях намерил решение довел котарака на гарата и го изоставил, като рекъл:
Тук няма да умре от глад и си тръгнал.
Но как да поиска? Какво да направи? Как да обясни на хората, че е гладен? Тези неща котаракът не знаеше.
Затова просто сядаше спокойно до някого и се вглеждаше в очите му. Вдишваше вкусните миризми, от които му се завиваше свят.
А на хората, ядосани от самото чакане на влака, изобщо не им се занимаваше с бездомната котка. Искаше им се просто по-скоро да си тръгнат, да забравят чакалнята като лош сън…
Мъжът дойде на гарата по-рано. Имаше командировка нощ по влака, на другия ден работа в офиса и после обратно. До потеглянето имаще около четиридесет минути. От скука наблюдаваше хората и точно когато една жена кресна на котката и замахна към нея, той я забеляза.
Котаракът по навик се отдръпна настрани и седна по-далеч. Вече беше свикнал с крясъци и заплахи.
Мъжът видя нашийника и си помисли, че животното се е загубило или е избягало, а сигурно някой го търси. Извади от чантата котлети в пластмасова кутия, които съпругата му бе приготвила за пътя. Отвори ги, вдъхна аромата и доволно промърмори:
Ех, каква вкусотия… и погледна котарака. Цъ-цъ, я ела тука, душко! Ще те почерпя.
Котаракът пристъпваше недоверчиво от лапа на лапа, явно не искаше пак да бъде изритан.
Ела, не бой се добави мъжът. Няма да ти направя нищо лошо.
Все пак котаракът се приближи и го изгледа внимателно. Мъжът остави котлета върху салфетка. Котаракът тихо измяука и захвана да яде, предпазливо, без да изпусне и троха.
Ясно, домашен си, личи си каза мъжът.
Забеляза телефона на нашийника и набра. Чу, че номерът е изключен.
Изруга през зъби. Оставаха само двайсет минути до влака, а ситуацията беше по-сложна, отколкото си представяше.
И сега какво? Какво да правя? нервно се обърна край него.
Чувството на безпомощност го обзe, затова позвъни на жена си. Бързо и объркано обясни всичко и попита:
Какво да сторя? Явно е домашен, а телефонът на стопаните е изключен. Ходи гладен из гарата и всички го гонят.
Ах, всеки път нещо изтърсиш! отвърна жена му. Защо изобщо си се захванал с този котарак?
Разбираш ли… всички го гонят, а той дори не умее да поиска да яде.
Добре, каза тя. Къде си в чакалнята, така ли?
Точно така! зарадва се той.
И телефонния номер давай.
Преди да излезе на перона, заведе котарака до стената и остави цялата кутия с котлети.
Остани тук каза му, погали го по главата. Жена ми ще те намери.
Котаракът го изгледа единствения човек, който му обърна внимание, нахрани го, погали го и му каза добра дума. Допря муцуната си до ръката му и тихо измяука.
Браво, стой тук. Тя непременно ще ти помогне
На следващия ден мъжът беше зает. Едва вечерта успя да звънне на жена си.
Какво стана? попита той. Намери ли стопаните? Даде ли на котарака да хапне?
Цялата вечер го търсих отвърна тя. По номера проверих: собственикът е починал, а наследниците просто са го изхвърлили тук на гарата…
Той замълча.
Утре сутрин пак ще ида да го потърся, добави тя.
Не се тревожа, каза той. Знам, че ти ще му помогнеш.
Ти изобщо не се тревожиш, чувам аз! скастри го жена му. Сърцето ти е болно, не се вълнувай! Аз ще го намеря, на дъщерята ще звънна с мъжа ѝ, заедно ще го търсим.
Затвори и се опита да се успокои. Е, какво, мислеше си, котки много. Не може за всяка да се тревожиш Но тревогата не го напускаше. Съдбата на този сив котарак беше станала важна за него.
През нощта почти не спа. Сънува, че гали котарака по главата, нещо му обяснява, а той го гледа и маха с опашка…
Сутринта жена му каза: обикаляли цялата гара, питали чистачките котката я няма.
Изпита някаква вина, която не можеше да си обясни.
Завърна се припряно…
Вечерта вече беше в родния си град. Вместо да отиде директно у дома, остави багажа при един от пътниците и започна да търси котарака.
Най-много се страхуваше или да не го намери, или да бъде късно.
Час и половина обикаля гарата, после започна да наднича из контейнерите за боклук, под храстите.
Около полунощ жена му дойде и тя ядосана и изморена.
Към два сутринта, напълно изтощени, седнаха на пейка до входа и запалиха по цигара.
Краката ми тръпнат каза жената.
И моите. Какво ще правим?
Ще поседим и пак да обиколим. Къде остави куфарите?
Той се хвана за главата:
На гарата… при един човек. Ама той отдавна е заминал!
Да идем най-напред за багажа. Ако не са го взели ще го занесем до колата, и пак ще търсим.
Влязоха в залата. До куфарите ги пресрещна патрул от полицията.
Ваши ли са тези неща? попита полицаят.
Наши са, отвърнаха едновременно.
Защо ги изоставихте?
Търсихме котарака, пак в един глас.
Какъв котарак? учуди се полицаят и кимна към багажа. Този ли?
На куфара лежеше едър сив котарак.
Искахме да ги занесем в стаята за забравени вещи обади се полицаят. Ама вашият котарак е боен. Хвърли се като куче, никой не го пускаше близо.
Не е изчезнал. Само е избягал и пак се върнал. Вземайте и нещата, и котката. Достатъчно си имаме друга работа.
Мъжът се приближи внимателно до котарака. Котаракът позна човека, който го беше нахранил, погалил и му беше казал да чака. Радостно измяука и се протегна към него.
Мъжът седна на пейката, погали го по гърба и си отдъхна. Жена му зае място до него.
Все при теб е някак си… различно засмя се тя и го целуна по лявата буза. Все попадаш в истории Хайде, взимай нещата и да вървим.
Той взе куфара и чантата, а тя големия, изтощен и мръсен сив котарак. Котаракът едновременно радостно мяукаше, търкаше глава в нея, мъркаше звучно и я ближеше по бузата.
Жената се засмя, отмахвайки го леко.
Вкъщи го изкъпа първо във ваната с топла вода, избърса хубаво с хавлия, свали нашийника и наля купичка с горещ пилешки бульон.
През нощта котаракът тихо влезе в спалнята и се намести до жената. Побутваше я с лапи, дращеше нежно, все едно проверяваше, че ще остане тук.
Тя сложи ръка върху гърба му и прошепна:
Спи, мило, спи. Вече си у дома…
Котаракът замърка тихо и заспа.
И мъжът заспа. Сънува, че с жена си пак дирят котарака из гарата.
А на котарака му се присъни, че цялото време сам е търсил точно този човек.
А по гарата междувременно тичаше малка рижава котка. Гледаше хората с тревожни очи и сърдито мяукаше. Минувачите се обръщаха на другата страна и побързваха нататък.
Нямаше време да спират. Колко ли котки и котараци има навън? Всички не можеш да спасиш и нахраниш! мислеха си, ускорявайки крачка.
Ето такаНо един младеж, носещ огромна раница и чаша кафе, изведнъж спря. Седна, отвори няколко парченца салам от закуската си и ги остави на дланта си. Рижата котка плахо, с кални лапи, се приближи и го погледна право в очите.
Ела, нали си гладна прошепна той и леко протегна ръка. Котката се поколеба, после направи малка крачка напред… и още една.
По гарата продължаваха да бързат хора. Всички мислеха, че животът е просто чакане и тръгване. Само котките знаеха, че понякога между влаковете се ражда нещо истинско доверие, топлина и понякога, ако срещнеш правилния човек, нов дом.
А някъде в тиха, затоплена стая сивият котарак се обърна в съня си и се усмихна. Навън новият ден вече започваше.
