Този случай се разигра през далечната 1995 година. По онова време учех във Варненското военноморско училище, когато изведнъж посред учебен ден ме извикаха и ми наредиха да се явя веднага при началника на училището. В кабинета на полковника седеше жена, цялата в сълзи плачеше неудържимо и често попиваше очите си с носна кърпа.
Наш началник беше строг, но честен човек полковник Христо Стоянов, преминал през всички ужаси на Афганистанската кампания. Винаги го уважавахме, а понякога дори малко се страхувахме от него. Но такъв го виждах за първи път. Подходи към мен и с един уморен, но искрен тон ми каза:
Сине, обръщам се към теб не като към курсант, а като към приятел. Имам нужда от твоята помощ.
Готов съм, не се замислих нито миг. Какво трябва да направя?
Племенникът ми умира промълви полковникът. Миналата година завърши нашето училище, познаваш го със сигурност. Започна да учи в Медицинската академия и с него се случи нещастие. Последна надежда имаме само на твоя дядо. Моля те, помогни. Може би ще се съгласи да види момчето и да разбере какво му има.
Не задавах повече въпроси. Веднага звъннахме на дядо ми и само след 15 минути летяхме с полковнишката Лада към дома му. За радост на полковника, дядо ми тъкмо този ден бе излязъл в кратка отпуска, така че го заварихме тъкмо преди да замине за вилата.
Пациентът пътуваше с нас. Макар че познавах момчето, изобщо не можах да го позная. Погледът му беше празен, лицето му отчаяно и сякаш в някаква мъгла. Дори ме побиха леки тръпки.
Пристигнахме бързо. Дядо ни посрещна, изслуша цялата история, разказана между сълзи от майката на момчето.
Преди седем месеца нейната дъщеря извинете, син беше приет в Медицинската академия. Изведнъж, по време на лекция, му прилошало. Прибраха го в болницата, прегледаха го обстойно, но диагнозата така и не се появи. Щом го изписаха, пристъпът се повтори. После пак и пак Никой не можеше да разбере причината. Единствената им надежда беше моя дядо доктор Георги Иванов, известен невропсихиатър, един от най-добрите в страната.
А после започна най-интересното. Дядо взе момчето в своята стая, а след петнайсет минути излезе вече без него.
Готово. Може да се прибирате, съвсем спокойно заяви на майка му и полковника.
А детето? Нали трябва да се лекува? развълнува се жената.
Вие си тръгвайте спокойно, а ние двамата ще отидем на вилата ми. Имам нужда от помощ с дървата, а това хубаво момче не трябва да бездейства усмихнато каза дядо.
С мъка си тръгнахме, а те потеглиха към вилата, където дядо живееше през лятото.
Месец по-късно полковникът отново ме повика. В кабинета беше същата жена, но този път на лицето й грееше широка усмивка. До нея стоеше бившият пациент, изглеждаше съвсем нов човек напълно здрав и жизнен. Дойде, стисна ми ръката и ми благодари. Същото направи и полковникът. Никой преди това не бе успял да помогне на момчето, а сега за по-малко от месец то беше напълно излекувано. За всички чудото беше неоспоримо, макар че само дядо знаеше колко такива чудеса е сторил през живота си.
По-късно научих каква е била причината за болестта. Оказа се, че от огромното умствено натоварване в Медицинската академия мозъкът му не издържал и буквално отказал да възприема каквато и да било нова информация. Дядо веднага схванал причината и въведе едно старо лечение: взе момчето на вилата, натовари го с огромна физическа работа цепене на дърва, носене на вода, работа по градината. Отказа категорично каквито и да било лекарства и му даде само труд. Всяка сутрин ставаше в 8, обливаше се с хладка вода, закусваше и се захващаше с дървата така цял ден, с почивки за ядене. Дядо го изморяваше дотолкова, че вечер момчето просто заспиваше дълбоко. Постепенно мозъкът му се разтовари напълно, почина си, възвърна силите си и заработи както преди.
През цялото лечение дядо ми не даде дори едно хапче. Само тежък физически труд.
Та такава беше тази история истинска, българска, с чиста човешка сила и мъдрост.
