От омраза към обич
Аз, Александър, в детството си мразех кучетата. Още помня как, когато бях пълничко червенокосо хлапе с очила и претъпкано с учебници раниче, една глутница ме обкръжи на празното място зад блока ни в Пловдив.
Предводителят едър, черен с кафяви петна по муцуната, ме гледаше право в очите. Ревях и молех кучетата да ме пуснат, дори им троших сандвичите с луканка, останали от училище, но те не отстъпваха. При всеки мой опит да мръдна, водачът вирваше горната си устна и оголваше жълти зъби, ръмжейки дълбоко.
Глутницата ме държа в капан поне два часа. Изведнъж предводителят наостри ухо, заслуша се и без звук хукна към зеленината. Всички го последваха. Подредени, едно след друго, изчезнаха зад дърветата.
Изтрих сълзите си, стиснах здраво чантата и се затичах към вкъщи.
Но никога не се прибрах у дома. Старата ни дървена кооперация, където живеех с родителите и няколко съседи, догаряше взривила се газовата бутилка. В пожара загина дядо бащата на татко, когото винаги съм наричал дедо.
Дедо беше някога моряк, целият пропит от соления вятър и вълните. Имаше снежнобели мустаци и брада, която бръснеше само веднъж годишно точно след Нова година. После ги оставяше да пораснат, плетеше си брадата на плитка, връзваше я с шарена ластичка, или просто я затъкваше зад ухото.
След загубата на дедо и срещата с кучетата заеквах дълго.
Вторият случай с куче бе когато бях вече слаб, висок седмокласник, сменил смешните очила с лещи. След училище изпращах най-красивото момиче Румяна Пейчева, до тях. За нея се навърташе и Гошо, палавник и двойкаджия от девети клас, който държеше класа в страх. А аз посмях да придружавам момичето, което му беше харесало!
На уличката пред тях псе изникна неочаквано и с ръмжене се опита да ме изтласка. Бавно отстъпвах, а когато Румяна влезе във входа, опасността отшумя и кучето изчезна.
Вкъщи въздъхнах и кротко се прибрах.
На следващия ден по време на математиката получих бележка с три изречения:
Не върви след мен. Вчера Гошо искаше да те набие. Извинявай.
С Румяна приятелство не стана, а аз още повече намразих псетата.
Минаха години. Пораснах, завърших Математическата гимназия с отличие, после направих свой малък бизнес магазин за техника край Централна гара. Работата потръгна, познанства се появиха, изкарах добри пари в левове, разбира се и създадох семейство. Красавицата Румяна, вече Пейчева Николаева, ми стана съпруга, а скоро се роди и чудесният ни син Митко, кръстен на любимия ни дедо. Осеммесечното бебе все още не приказваше, но от количката винаги се усмихваше на минаващите кучета и казваше:
Ба, ба!
В онзи неделен ден се разхождахме с Митко из Цар-Симеоновата градина. Разказвах му за синигерчетата, които хранехме с шепа семки, за катеричките, които стигаха чак до дланта да вземат ядка.
Когато тръгнахме към вкъщи и приближих пешеходната пътека, изчаках зелената светлина и нежно бутнах количката напред.
В този момент откъде се появи една лудетина дакелка! Лаеше отчаяно срещу мен и не ме пускаше да мина така силно, че имах чувството, че всеки момент ще си скъса гласните струни.
В същата секунда, на милиметри от количката ни, прелетя лека кола, изхвърча на тревата и се блъсна в стълба. Отвътре изскочиха няколко младежи и панически се разпръснаха из алеята.
Сърцето ми заби неудържимо, а за миг дори ми се струваше, че и минувачите чуват този зловещ тътен.
От дакелката нямаше и следа всички тичаха към катастрофата. Един човек ме хвана за лакътя:
Добре ли сте? Количката здрава ли е? пита развълнувано.
Само кимнах, опитвайки се да преглътна тревогата всичко е наред, детето е добре.
Как стигнах до дома, не си спомням. Не разказах за случилото се на Румяна защо да я плаша, след като всичко бе наред? Но за пръв път изпитах нещо различно към куче благодарност. Тази рошава дакелка спаси сина ми.
Цяла вечер мислех за трите случая с кучета в живота ми, и за първи път разбрах тези животни не ми носеха страх или заплаха. Те ме пазеха, всяко по своя си начин. Румяна ме наблюдаваше в тишината, видимо изненадана от замислеността ми, но не ме разпитваше.
Късно вечерта излязохме тримата на разходка из междублоковото пространство. Около отдалечената пейка се бе събрала група съседи. Минавайки покрай тях, дочух:
А сега какво ще го правим? Кой ще вземе такова нещастно създание?
Подадох се и видях кашонче, а вътре малко кученце. Без очи явно бе с генетичен дефект. Хората шепнеха, а Румяна и количката се отдалечиха и ме зачакаха отстрани.
Е, сега какво? Къде да се дява такова сакато?
Аз не бих могла, няма как… шепнеха съседите.
Доближих се. Шоколадовото кутре мърдаше жално и си търсеше майка. Но никъде нямаха топлина за него.
Замръзнах за миг, после решително свалих шала от врата си може да е пролет, но усещаше се още студ. Внимателно вдигнах кутрето задните му крачета също бяха изкривени.
Чу се женски въздишки и нечий плач.
Омотах внимателно слепия мъник в шала си, прегърнах го на ръце като бебе и казах:
Хайде, мъничък, дойде и моят ред… Да те запозная с нашата мама тя е добра, сърдечна и сигурно ще се намери млекце за теб в хладилника.
Тръгнах към младата си хубава жена, която стоеше до количката и ме гледаше с топли, обичащи очи…
