Завръщане
На Перон 2 на Централната гара в Пловдив на Велина ѝ прилоша.
Тъкмо успя да се добере до кошчето до стената и сега стоеше наведена върху студа от тъмнозеления метал, усещайки как скъпото ѝ палто се омацва по ледената, ръждясала повърхност
Госпожице, зле ли ви е? чу се топлият глас на някой от местните, с леко проточване на гласните.
Оставете ме
Велина се изправи. През коридора на гарата, като във нем филм, преминаваха хора с дебели якета, нарамени бохчи, по две торби картофи във всяка ръка.
Въздухът миришеше на дизел, евтини цигари и онази специална провинциална застоялост, от която Велина неведнъж си беше докарвала мигрена.
Мразеше този град. Мразеше го с кристална, стерилна омраза същата, с която бягаше преди петнайсет години, правейки всичко възможно да забрави пътя обратно.
Телефонът ѝ завибрира.
Татко.
Вели, къде си бе? Аз съм с колата, ей сега те вземам.
Ще си хвана такси отсече тя. Не се занимавай. Кажи адреса на болницата.
Ама майка ти не е вече в болница! Вчера я изписаха, паднало ѝ било кръвното, казали да си почива вкъщи. Ей сега идвам
Вкъщи?! Велина стисна зъби. Сериозно ли? За някаква дреболия ме скъсахте от път чак дотук?
Вели, я не се пали така. Майка ти те чака, пирожки направила даже.
Какви пирожки, боже господи?!
Тя затвори демонстративно.
***
Блокът от панелка, където беше израснала, сякаш беше станал още по-малък.
Велина стоеше в мрачния вход и гледаше олющената врата, тапицирана с изкуствена кожа. Комшийската котка вече се въртеше около краката ѝ, оставяйки сивите си косми върху ботушите ѝ. Миришеше на кисело зеле, котки и нещо сладко. Винаги така е миришело. Винаги.
Тя влезе без да чука.
Майка ѝ седеше в кухнята. Малка, посивяла, в износен домашен халат, отдолу сщракваше нощница.
Щом видя дъщеря си, жената разпери ръце, лицето ѝ стана едновременно толкова щастливо, толкова виновно, че на Велина ѝ се сви стомахът.
Вели! Дете! А аз помислих, че чак за вечерта
Моля ти се, престани да ме лъжеш Велина не си събу ботушите. Просто стоеше насред коридора Аware че контрактът ми пропада? Прекарах цяла нощ във влак, за да те видя в реанимация, а ти печеш пирожки?
Майката сведе ръце.
Вели, прости, не исках да те плаша. Просто с кръвното, и ми домъчня, а
Просто ме излъга Велина ритна ботушите в ъгъла. Добре. Дай да измерим кръвното и аз си хващам хотел. Тука няма да пренощувам.
Остани, дете
Мамо, тоалетната тече, радиаторите едва мъждукат, оттатък стената така ругаят, че току ще падне мазилката. Не мога! Физически не мога!
Отиде в кухнята, седна на стола. На масата чиния с топли пирожки, още с пара над тях. Велина не ги и погледна.
Къде е апаратът?
Майка ѝ донесе верния стар механичен апарат с гумената круша.
Ти още с това нещо мериш? Пари за читав апарат нямаш ли? Пращах ти.
Спестих ги. Тебе събирах да имаш ако нещо стане.
Леле
Велина стисна крушата. Цифрите се размазаха.
Сто и шестдесет на деветдесет! Да не облизваш солницата?
Само малко
Утре ще ти купя истински лекарства и нормален апарат. Сега съм капут. Къде да легна?
Майка ѝ зашета из стаята. Велина гледаше през прозореца към сивите панелки и мислеше само едно: Дано не заседна. Само да си тръгна утре.
***
През нощта Велина не мигна.
Диванът ѝ беше къс пружините подскачаха на гърба ѝ, оттатък стената крещяха комшиите, после започна бой. Се чуваше писъци и непечатни думи.
Велина лежеше и гледаше към тавана. От детството помнеше тази цепнатина в мазилката навремето ѝ приличаше на светкавица, сега само четеше знак: Този дом се рони.
Към заранта задряма. Сънува, че е малка и с майка си вървят из пазара, майка ѝ ѝ купува мекица, гореща, в пудра захар. Велина щастлива лъщи до ушите.
Събуди се плачеща.
Сълзите потичаха сами, не можеше да ги спре. Прикри лицето с чаршаф.
Зад стената всичко беше затихнало. Само старият кухненски часовник цъкаше онзи, дето майка ѝ сто пъти беше обещала да изхвърли.
Вели? кротко се чу от вратата. Не спиш ли?
Не изхриптя тя.
Имаш гости.
Кои?
Не знам момиче някакво. Казва, че се казва Райна. Помниш ли?
Велина се изправи. Райна? Коя Райна?
Метна халат, излезе.
Пред нея стоеше Райна най-добрата приятелка от училище, която бе захвърлила, без да се обади, тръгвайки към София.
Райна почти не бе се променила същите руси коси, вързани назад, същите трапчинки. Само погледът ѝ бе леко помръкнал, със сенки от недоспиване.
Привет усмихна се Райна. Майка ти ми каза, че си в града. Реших да намина. Петнайсет години
Велина се обърка. Искаше да каже нещо саркастично, да разкара тишината, но просто не можа.
Влизай де
Настаниха се в кухнята. Майка ѝ, видяла, че има гости, се изниза към съседите. Райна топлеше чаена чаша между ръцете си.
Омъжена съм рече тя. Дъщеря, седем годинки. Севдалинка. Скоро първи клас.
Браво, де кимна Велина.
А ти? Как е в София?
Окей.
Омъжена?
Бях.
Защо така?
Велина само сви рамене. Не ѝ се разказваше как мъжът ѝ тръгна с друга, как апартаментът, колата, кариерата не топлят леглото. Как е останала съвсем сама.
Несъвместими характери отсече.
Райна кимна и замълча. После неочаквано каза:
Аз ти простих
За какво? очуди се Велина.
Как за какво? Тръгна си, без сбогом, дори не се обади. Бяхме като сестри Аз първо плаках, после се ядосах, после си дадох сметка: явно така е трябвало. Това е ти живота си, аз моя Сега пием чай, радвам се да те видя.
Очите на Велина се насълзиха. Отвърна погледа към прозореца.
Бях глупава, Райне. Извинявай.
Айде стига засмя се Райна. Случва се.
Говореха до вечерта. Райна разказваше за мъжа (работел във фабрика, спуквал се от ракия, ама не вдигал ръка), за дъщеря си (рисувала навсякъде), за живота си. Велина слушаше и, учудващо, ѝ беше интересно. Искрено.
Ела утре вечер у нас покани я Райна. Ще направя шкембе чорба. Ще видиш Севда.
Не знам
Ела де хвана я за ръка. Майка ти каза, че си до сряда. Какво ще търсиш по хотели! Да си припомним младостта.
Велина кимна.
***
На следващия ден отиде до аптеката.
Трябваше да купи на майка си лекарства, истински апарат и нещо отгоре. Крачеше по града и внезапно ѝ се стори абе не е толкова зле. Дърветата с иния, децата припкат с шейни, баби клюкарят на пейката. Обикновен живот.
В аптеката имаше опашка. Заседна накрая. Пред нея жена с изпосталяло яке, торба с хляб и мляко. Дишаше тежко.
Добре ли сте? попита Велина.
Ще мине, девче. Само да си взема хапче за сърце
Велина се загледа жената беше бледа, устните ѝ сини, на челото й пот.
Елате да седнете предложи Велина. Аз ще ви купя. Кое хапче?
Нитроглицерин, чедо. Да си жива!
Велина купи, подаде ѝ. Жената взе хапчето, затвори очи. След минута ѝ поолекна.
Благодаря ти, хубава ми! Ти не си оттук, а?
Не, оттук съм каза Велина, неочаквано за себе си. Тука съм родена.
Излезе от аптеката и се усмихна.
***
Вечерта отиде у Райна.
Райна живееше в панелка на петия етаж, без асансьор. Велина катереше олющените стъпала и си мислеше, че тотално е отвикнала от такова изкачване.
Но днес не ѝ се струваше чак толкова нелепо.
Отвори едно момиче слабичко, рижаво, с лъскави очи.
Вие леля Вели ли сте? попита тя Мама каза да ви посрещна.
Леля Вели съм кимна Велина.
Аз съм Севда. Заповядайте! Имаме шкембе и мляко с ориз!
У тях беше бедничко, но чисто стари шкафове, шарени тапети, по стените детски рисунки. Миришеше на чорба и току-що извадени кифлички.
Райна се суетеше на печката.
Ах, Вели! Влизай, събувай се, сядаме! Севде, носи лъжиците!
Насядаха. Велина хапна супата, усещайки как ѝ се разлива топлина отвътре. Отдавна не беше яла нещо толкова вкусно. Отдавна не беше седяла така без напъни, без задръжки.
Нарисувай нещо помоли тя Севда.
Момичето се замисли и се съгласи:
Ти си хубава. Ще те нарисувам.
Чудесно усмихна се Велина.
Донесе албум и цветни моливи. Заглъби се в рисуването.
Велина пиеше чай с вишнево сладко и си говореше с Райна.
Имаш ли деца? подаде се Севда, без да откъсва поглед от листа.
Не рече Велина. Не стана.
Защо?
Севде! скара ѝ се Райна.
Няма страшно усмихна се Велина. Просто така стана, Севда. Не на всички им се получава.
Не тъжи каза сериозно момичето. Млада си още, всичко ще ти се нареди.
Велина се засмя.
Благодаря ти, слънчице.
Севда ѝ подаде рисунката жена с дълга рокля, корона, цветя и едно слънце още недовършено.
Това си ти обясни Севда. Принцеса, ама малко тъжна. Ще ти дорисувам слънцето да станеш весела.
Буца заседна в гърлото на Велина.
Благодаря ти, мила. Ще си сложа рисунката у дома, в София! Може ли?
Може кимна Севда. Ти ще дойдеш пак, нали?
Ще дойда каза Велина. И изведнъж усещаше, че този път лъжа няма.
***
Късно вечерта се прибра при майка си. Тя я чакаше будна.
Как беше? попита майка ѝ.
Добре, мамо. Много добре.
Велина седна, хвана ръката ѝ. Топла, налята с години.
Прости ми, мамо, за всичко.
За какво, детето ми?
За това, че Велина се спъна че ме беше срам От теб. От този град. От себе си. Мислех си, че съм по-добра, щото съм си тръгнала. А не съм. Просто избягах.
Майка ѝ мълчеше, галеше я по косата както като малка.
Не си избягала, Вели. Оцеля. Тогава тук или бягаш, или се съсипваш. Браво, че стигна далеч! Ама нас съвсем не забравяй.
Няма прошепна Велина. Обещавам.
***
На сутринта Велина отпътува.
Татко я закара до гарата. Майка ѝ махаше с ръка на перона, в старото кафяво палто.
Велина погледна през прозореца и нещо я стисна отвътре.
Ей закашля татко. Идвай пак. Знаеш не сме вечни.
Ще дойда, тате. Честно.
Влака я отнесе. Намери си мястото, извади телефона. Имаше съобщение от Райна: Пак ни ела! Севда пита кога ще идва леля Вели. Много те хареса.
Усмихна се и пъхна телефона.
Влакът потегли. През прозореца заминаваха сивите панелки, гаражите, заскрежените ливади. И Велина изведнъж си даде сметка: този път главата не я боли. Не ѝ се гади, не ѝ се иска да затвори очи и да изчезне.
Извади рисунката на Севда. Разгъна я. Принцеса с корона, цветя, едно недовършено слънце.
Погледна през прозореца. Там, над полето, изгряваше слънце. Голяма, червена топка истинската.
***
След седмица Велина изпрати пари на Райна ей така, за Севда: за рисуване, за различни дейности.
Райна се дърпаше дълго, но Велина настоя.
Полу година по-късно Велина пак дойде в родния град. Сама. Без да се обажда. Просто си купи билет и пристигна.
Трите седяха в кухнята Велина, Райна и Севда. Ядоха чорба и си бъбреха. А Велина си мислеше ето това е щастието: да си нужен някому. Просто такаВечерта, докато изпращаше Севда към стаята ѝ и Райна измиваше чиниите на мивката, Велина остана до прозореца същият стар прозорец, с ръбести дървени рамки, които ухаеха на минало. Градът под тях беше тих, обикновен, с жълти петна от улични лампи и детски гласове, които се смееха някъде в тъмното.
Велина се усмихна. За първи път от години се усмихна не на някой друг, а на себе си. Притисна рисунката на Севда до гърдите си. Принцеса със слънце този път завършено, ярко, жълто, припламващо от ръката на едно дете.
После обърна лице към масата, към приятелката си, към простия уют на малкия панелен свят. Реши, че вече не ѝ трябва другаде нито по-голяма столица, нито нов апартамент. Тук, между историите и грижите, между майка, приятелка и едно палаво момиче, всичко си идваше на мястото.
Знаеш ли, Райне каза тя тихо мисля, че не съм се връщала. Мисля, че едва сега пристигам.
Райна я погледна, изтри ръце в престилката и я прегърна.
Добре дошла, Вели прошепна.
А от съседната стая, Севда викна с глас, който пълнеше целия дом:
Лельо Вели, ще ми прочетеш ли приказка?
Велина се засмя, сълзите ѝ този път не бяха от болка. Бяха топли, обикновени и истински.
Идвам, слънце! отговори.
В онази вечер старият часовник в кухнята отброи съвсем ново начало.
