Празният живот на Деница
Снегът вече не пареше босите ѝ ходила Деница спря да ги усеща. Само вятърът я режеше по лицето, ръцете и шията като камшик, проникваше до самата ѝ гръд, прикрита едва с една нощница. Побелелите ѝ коси, набити със сняг, натежаха като ледени висулки. Гъстата виелица свистеше, удряше по скулите ѝ, и Деница вече не знаеше накъде върви, изгубена в своя собствен двор. Притискайки се с гръб към ледените дъски на оградата, тя събра ръце на гърдите си и простена:
Дано по-скоро се свърши всичко! Господи, прибери ме… По-добре да си отида…
Щеше да си отиде още онази нощ, премръзнала до смърт, ако не беше съседката ѝ Галя, излязла да нагледа кравата случайно стане нещо. Видя тя, че вратата на Деница е отворена и през нея проблясва светлина.
Денице! Ти ли си там, ровиш се посред нощ?
Но Деница стоеше смалена в ъгъла на двора, закрита от върбите и клокочещия сняг, и със стиснати очи повтаряше почти в транс: Да си ида… да свърши…
Галя се спусна във вратника ѝ, викайки:
Денице, къде се губиш, ей? Деница, луда глава!
Дори и да искаше, Деница не можеше да отвърне. Тихо простена, приплъзна се надолу по оградата и смъкна разрошената си побеляла глава в скута си. Свита, с посивели хлътнали бузи, плачеше. После усети, че някой я вдига и се опитва да я помести но старците лесно се вкочанясват, особено зимата.
Ах, бабо, луда си ти! Сега! извика Галя и притича обратно за мъжа си. Заедно едва я занесоха вътре, в топлия дом.
След този случай, Деница легна за дълго. На другата сутрин дойде младата фелдшерка, Ася, и се смути на деветдесет и една години, а никаква простуда, само измръзнали ходила. Като се наведе над лицето ѝ, рече:
По-добре да ви закараме в болница. Ще повикаме ли линейка?
Бабата се загледа с тъга в черните ѝ плитки, в бузите ѝ, розови от студа, и упорито поклати глава:
Няма къде да ходя, чедо. Тук ще си лежа. Не си губи времето с мен, душичко. Остави ме така. Върви си с добро.
Лежа така две седмици. Всички се чудеха защо, по дяволите, тя излезе онази нощ по нощница и боса навън. Хората смятаха, че Деница самичка си навреди, но за самата нея това бе нещо съдбовно. Предната вечер седеше на края на леглото, прелитащият блясък от лампата я озаряваше, а тя разплиташе дебел вълнен чорап умело, наизустено, пръстите ѝ знаеха работата. Мислите ѝ бяха далеч от тоя чорап. Гледката ѝ се втренчваше в една точка върху стената. Устните ѝ се разтягаха в странна усмивка на спомени.
Още от дете в живота ѝ не се случи нищо хубаво. Все работа и мизерия, само един-единствен кратък проблясък на любов.
Казваше се Григор.
Гришо… Гришо… шепнеше със смачкани устни бабата, усмихвайки се още по-странно.
Дали й се струваше или в полусън върви из ливадите, след брезите, зад калната чифликчийска ограда. Деница гледа нататък, засенчва слънцето с длан и чака, и чака. Обещал ѝ беше да дойде. В гърдите й се явява трепет страх и надежда. В мъглата над ръжта вижда мъжка фигура. Хуква към нея, щастлива, вика:
Гришо! Гришо!
Потънала в съня, задряма. Изведнъж към полунощ се събуди неспокойна. Зърна през прозореца бурята и скърцащите стъкла. Отхвърли завивката, опипом отиде към вратата.
Само за малко ще изляза…
Изскочи боса навън, не помнеща себе си. Сляпо впери ръка в снежната пустош, към селото. Пак простря ръка, сякаш моли:
Гришо…
Студът проряза през кожата ѝ, вътрешностите ѝ се вкочаниха. По ледените стъпала премина на двора, гледайки само напред, пресичайки оградата, търсейки него.
Гришо! Аз съм тук! Гришо!
Отиде до оградата, надзърна, забърза край плета с усмивка. Тогава усети ходилата й станаха дървени, след малко няма да може и да ги движи. Забърза се към портата, но не я намери. Луташе се из двора, неразпознавала нито дървото, нито плета, нито снега, стигаш до коляно. Изгуби се, отчая се. Тъй я намериха съседите.
След този случай Галя носеше храна и запалваше печката, фелдшерката мацаше смрадлив крем на раните, вършеше превръзки, караше Деница да мери температура. Сама изпълняваше всичко, но останеше ли сама, гледаше тавана с празни очи. Слушаше живота навън кучешки лай, тракане на шейна, веселото бърборене на ученици.
Понякога подремваше и отваряше очи дали е ден или пак е нощ. Печката пукаше, по покрива капеше, тя мислеше: Господи, кога ще си отида най-сетне? Само това ми остана…
От мъничка беше усвоила една проста, но страшна истина: съдбата й е стръмен, кален баир с бодливи трънаци и глина. Можеше само надолу да се търкаля, блъскаща се във всеки корен. Никой досега не й е подавал ръка, никой не я връщал от дъното обратно към слънцето. Всички около нея живееха така, тя друго и не очакваше. Знаеше, че цял живот е един дълъг, безкрайно изморителен пад.
Същата онази година пролетта дойде късна и люта. Вместо топлина студен вятър и непрестанни дъждове. Дори в началото на май снегът си тръгна, оставяйки черна, напукано-мокра земя. Листата по дърветата не бързаха да разцъфнат, градините стояха оголели, черни, сякаш изгорели. Деница, с тежко вързано забрадие върху главата, куцукаше с кофи от кладенеца към двора си. Кофите се полюшваха на дървеното кобилице, водата се разплискваше по заледени локви и измръзваха босите ѝ напукани стъпала. От другата страна на улицата, при килнатата ограда, мъже пушеха, свити под дъжда, мълчаливо поглеждаха към нея. Тя бавно ги отминаваше, склонила глава. Деница бе свикнала да е прозрачна, част от сиво-безнадежден пейзаж.
Деница! съседката баба Огняна, с която някога двечките бяха слугували при чорбаджийката, викна през маранята. Гласът ѝ прониза течния въздух рязък, командващ. Айде, тичай в магазина! Кажи на Кольо да даде плат за момичето. С най-хубавите рози! Не се туткай! Гости от града пристигат, трябва за вечеря да се готви. И цветя набери!
Деница безмълвно остави кофите на стъпалата и, избърсвайки си ръцете в престилката, се отправи към края на селото. Беше на двадесет и две, но сякаш животът я бе прегазил и оставил да крета покрай него. Още като дете, след като загуби родителите си, вдовицата на чорбаджиата я прибра за едно парче хляб. Деница някога беше свита, пребита малка сираче с плашливи очи. Израсна в тиха, кораво работна девойка с груби ръце и погаснал поглед.
Работеше до припадък цепеше дърва, доеше кози в студената плевня, месеше кал за комина, переше на леда, прекопаваше градината в жегите, недосмъквайки и едно зрънце плод чорбаджийката броеше всяко, и при липса секваше с коприва. Затова не гледаше встрани, а само копаеше и стискаше зъби.
В събота топлеше банята, мъкнеше с кофи река вода, нагорещяваше котела до задушаване. После търкаше гърба на господарката с груба четка, докато ѝ притъмняваше пред очите. Обръщаше я, обличаше я, влачеше я обратно в къщата. Чорбаджийката ту я ругаеше, ту я потупваше с потна длан и наричаше моето магаре. Деница не познаваше друг живот и не мечтаеше за друг. Девическите приказки ѝ бяха скучни, закачките на момците безразлични. Тя вършеше все, каквото ѝ наредят, и всички се бяха примирили с нейната непретенциозност.
Веднъж, като миеше старото огледало на стол при прозореца, чорбаджийката я запита:
Деница, тебе да те жени ли? Искаш ли?
Тя слезе, изцеди парцала и отвърна:
Както решите.
Или ще си останеш стара мома?
Все ми е едно.
Така де! плясна я бабата по рамото. По-добре без деца само ще те товарят! Ти и без това за пет детета ще работиш!
Изкушаваше се да я омъжи, но й беше жал да губи такава работна ръка и остави въпроса.
Разговорът не събуди никакви чувства в Деница. Душата ѝ тънеше в сън тежко, глухо. Бе висока, здрава, но нищо за себе си не искаше. Мъжете от селото й свикнаха със студената ѝ красота без усмивка, без подмятания. Дори селянинът Тодор провлачи: Красотата на Деница не е за хората тя е Божия. И така щеше да бъде, докато един ден не надникна отвъд стената на своята самота.
Това се случи в началото на юни, когато поляните зеленеят. В имота чакаха гост млад чорбаджийски син от Пловдив, който идваше уж за женитба. Деница изпратиха с кошница из ливадите да набере маргаритки за гостната. Тъкмо стъпваше по намокрената трева, по пътя ѝ се изпречи непознат момък. Беше с нова вълнена жилетка, традиционна риза, лачени обувки. Косата му светла, пригладена, очите дръзки. Това бе Григор, конярът от съседното имение.
Здравей, хубавице ухили се той, оглеждайки я отгоре до долу.
Деница не го удостои с поглед, само пресече пътеката.
Как се казваш? подкачи я той.
Който ме е нарекъл, знае отвърна рязко. И го подмина.
От тогава Григор все намираше повод да бъде край нея. Гласът му ехтеше на двора, очите му я следяха постоянно. Навсякъде я пресрещаше при кладенеца, до плевнята, на задния вход. От време на време се опитваше да я подкачи или пипне но тя го отстраняваше, сякаш не го забелязва.
Веднъж, когато взимаше брашно от обора, той неочаквано се появи, дръпна я за кръста, опря я до чувалите. Деница не извика. Древно усещане я запали блъсна го така, че отиде да се удари в стената. Не изпита страх, а само тиха изненада.
На тебе все ти се случва… рече спокойно и си изтупа полата, после се прибра.
Григор остана с изумен поглед. От този ден за него тя беше не просто поредната селска мома. Него го привличаха покорните, хленчещи женички а тази бе друга, неразгадаема.
А за Деница? Трудно да се каже, че беше влюбена. Просто в душата ѝ се отприщи нещо чудно. Стана по-усмихната. Ставаше в зори, разхождаше се в утринната мъгла, доеше кравата, наблюдаваше изгряващото слънце над полето. Душата ѝ искаше да живее, без име, без посока. Но, усетела празнота, хващаше работа.
Грижовността на Григор не донесе нищо особено. Единствено си позволи бързата целувка в мазето и получи сочна плесница. Тя не го намрази, нито го заобича просто беше буден спомен в пустия й живот.
Но един ден Григор застана в защита на момче, хванато на чорбаджийската нива да краде царевица. Господарката нареди на овчаря да бие момчето. Деница подскочи, искаше да вземе платската брада, за да го настигне, но мъжете я отблъснаха. Тогава тя грабна съчка, опитвайки се да я стовари върху гърба на овчаря. Тълпата се стъписа. Григор грабна камшика му и заплаши с него:
Бягайте от тук. Аз сам ще кажа на чорбаджийката! Бягай!
Жените притичаха до плачещото момче, разпитваха люлеещото сираче. Момчето през сълзи каза:
Мама ми почина вчера… Отиде си!
За Деница това бе като ураганен удар сви се, запридърпа яката си, а през главата й премина вълна от скръб. Видя себе си като дете. Себе си загубено, току-що останало само. Прибра се в стаичката си, легна на тънкия дюшек и се проплака цяла нощ.
Григор я намери, седна до нея, без много думи я прегърна. Този път Деница не го отблъсна. Притисна се до топлината му и дълго не помръдна, само плака тихо. После прошепна:
А какво има отвъд гората, там нататък?
Градът големият град отвърна с изненада той. Къщи, магазини, черкви. После има и друг град. Железница води надалеч. А после, казват и море
Деница никога не беше виждала море. Страхуваше се дори от реката. Но в този миг ѝ се прииска да го види. Да избяга далеч от бой, тежък труд, презрителни думи. Да бъде човек. Погледна Григор в очите за първи път така с решителност:
Ще ме вземеш ли? Ще се ожениш ли за мен?
Григор объркано мачкаше шапката си, говореше, че всичко не е просто, трябва и време, и левове. Но Деница вече бе преминала отвъд. Душата й беше поривиста, безумна, сякаш за първи път решена да живее за себе си. Тя сама го целуна, прошепна, че й е все едно какво ще кажат хората, само да избяга само да е с него. Още същата вечер копринената й нишка с кръстчето се скъса кръстът падна някъде в тъмното. Не го потърси. Така е писано, каза тихо.
Григор идва още два пъти. Те се срещаха тайно в сеновала, в мазето, край реката. Деница разцъфна. Стана живичка, появи се руменец по бузите ѝ. Дори се научи да се усмихва.
Но всичко свърши. Сватбата на чорбаджийската щерка мина шумно и младият градски я отведе с каруца. Григор отиде с тях. Не казах ѝ нищо чу го от готвачката: Замина си твоят, Деницо!.
Деница зачака. Всяка вечер излизаше на пътя, гледаше към гората. Стоеше с ръце на гърдите, до залез и първите звезди. Не ядеше, не спеше. Отслабна, посивя, а в очите ѝ изгоря луд блясък. Баба Огняна я ругаеше, буташе, дори я хвърляше с чиния, но Деница само кротко се усмихваше, сигурна, че Григор ще се върне. Не може да не се върне.
Лятото мина горещо и задушно, последва сива, дъждовна есен. Деница поглеждаше натам, където хоризонтът се слива със зеленото на гората. Само тя знаеше, че там, отвъд, ще се върне щастието й. Не питаше никого, не слушаше приказки. Имаше своята вяра.
В края на октомври, сред черните поля и голите дървета, работейки из двора, Деница подскочи видя мъжка фигура в далечината при гората. Сърцето й заби лудо това е Григор, няма начин! Хвърли лопатата, затича се ръцете й размахани, гласът й пресипнал:
Чакай! Чакай!
Но столът не се обърна. Деница стигна до разлатата река, обиколи брега не знаеше да плува, а той беше далече. Качи се на дънер край водата, напрегна очи Финалът му се сля с тревата и изчезна.
Дойде селската баба Веска, видя я, поклати глава:
Защо седиш? Защо тичаш, Денице?
Това беше Григор не се обърна тя.
Кой Григор?
Конярът някога идваше с господарските ни.
Отдавна го няма, чедо. Омъжи се, има куп деца, болен е, при зет си живее. Може вече и да е умрял, лошо бе с него…
Лъжеш прошепна Деница тъпо, в гласа ѝ звучи упорит, страшен инат.
От къде да лъжа! Гладна глава… прекръсти се бързо бабата. Мъжът му е видял от болест не става, жена му го гледа… Защо се смееш?
Ха-ха-ха! смее се Деница, седнала на пръстта. Косите ѝ се разрошиха, полата ѝ се подви, коленете й белеят. Смехът й звучи като писък.
Луда, още се смее! прекръсти се жената крадешком. Той сигурно е при Господа вече, а тя вика! Тц!
А той е млад, хубав, засмян А аз знаеш ли коя съм?
Коя?
Жена му. Деца нямам още затуй, че не съм забременявала…
Глупачка! Колко години оттогава, минаха! Петдесет ще е! дърпа я бабата. Върви си вкъщи.
Деница се усмихва странно и гледа с мътни, нищо не виждащи очи:
Защо ме излъга, кажи? Защо?
Горката мисли си жената, отстъпвайки. Съвсем е изкуфяла… Господи, опази я!
Оттогава и селото навярно я смятаха за луда. Деница не плачеше, не чакаше вече. Работеше мрачно из парчето си земя, едва приглушавайки раната в гърдите. Наседнеше ли на прага, вперваше поглед в гората, зад която мислеше, че е морето. В очите ѝ светеше тиха, непрогледна пустота и хората се прекръстваха, като минаваха край нея.
Докато още имаше сили, и в най-южния ден, когато градът мирише на божури и липа, Деница си слагаше чиста риза, пени се, излизаше сред поляните и гледаше към там, където синьото докосва небето. Стоеше изправена още снажна, макар и остаряла, и излъчваше онази древна, търпелива сила на човек, който чака цял живот. Ако някой я питаше тихо, тя отговаряше със светла усмивка:
Чакам си щастието. Там е. Григор ми обеща, че ще дойде днес…
Луда женица… горката…
Само вятърът свистеше из клоните, реката тече спокойно и далеч, далеч зад горите и градовете се миеше морето непознато и недостижимо, за което тя никога не узна.
Заскърца вратата. Галя влезе да накладе печката. Деница я погледна с онези празни, безцветни очи.
Как са ти краката? попита Галя.
Бабата замърмори неясно. Галя се наведе:
Какво, чух ли?
Да си отида вече… Не, той няма да се върне. Само това ми остана…
