Сутринта съпругата ми ме посрещна с новината, че ще имаме четвърто дете. После със спокойствие заяви:
Пари за апартамент нямаме, значи трябва да получим държавен. Ти не умееш да се оправяш с институциите, затова всяка година ще раждам по едно дете: щом не можем с качеството на бащата ще пробваме с количеството на децата!
Когато пристигнах в Института, стеснително открехнах вратата с надпис Дирекция. Вътре беше оживено. Директорът Балчев и заместника му Карлов ръководеха съвещание.
Разговорът е за нашия престиж, другари. Трябва да надминем другите институти по всички спортни показатели А, ето я нашата надежда! рече Балчев, като ме забеляза.
Почувствах се ужасно неловко.
Не съм никаква надежда Аз за апартамента всъщност съм дошъл
Блокът се приема след седмица важно заяви Карлов. Ти си първи в списъка ни. Само един скок и веднага нов дом.
Какъв скок? попитах, вече усмихнат от радост.
С парашут. Утре има състезание.
Усмивката ми замръзна.
Къде ще скачам?
На земята, къде другаде! възкликна Карлов.
И защо? стъписано попитах.
Не гледаш ли телевизия? учуди се Балчев. Модерно е актьори танцуват по леда, певици пеят на въже в цирка Сега новата мания учени поставят рекорди Професор Биков се боксира вчера ето го там с гипсиран нос и три лепенки по лицето. Доцент Крячков в събота се бореше класическа борба сега е в реанимация Сега е твой ред. Спортовете раздадохме на теб ти се падна парашутизъм.
Това падна направо ми подкося краката.
Кога е скокът? измъчих се да попитам.
Утре. На Деня на птиците обяви Карлов.
Обръщайки се към Балчев за защита, промълвих:
Защо е нужно на птиците да загина?
Директорът положи ръка на рамото ми.
Апартамент ще получиш като многодетен, но… Някои са с тераса, други без Едни гледат към парка, други към циментовия завод При разпределението ще броим и обществената активност
Настъпи неловко мълчание. Сдъвках валидол и попитах:
Ако не стигна жив до земята или прелетя покрай блока семейството ми ще получи онзи с гледка към парка ли?
Карлов се усмихна добронамерено:
Знаеш как е вдовици и сираци са със служебен приоритет!… Недей да се притесняваш! одобряващо ме потупа той. Ще скачаш с опитен партньор! посочи към един пребледнял младеж в очила, сгушен в ъгъла.
Докторант е поясни Карлов така и така ще го уволняват по съкращение.
От дете ужасно се страхувам от височини. Дори когато качвах пирон на стол, ми се виеше свят! Среща с самолет за мен означава морска болест.
Затова вечерта у дома пробвах да тренирам: няколко пъти скачах от дивана на паркета.
На следващия ден, с онзи обречен докторант, ни натовариха в черен микробус, досущ като катафалка. Зад нас Балчев, а в трамвайната колона цяла група доценти и професори, около трийсет души, за морална подкрепа.
Като стигнахме, Карлов ни посрещна с погребален оркестър, който изсвири прощален марш така, че дори пилотът се разчувства. Трима от музикантите качиха с нас в самолета да посвирят нещо живо, докато падаме.
Инструкторът, тих и душевен, ни гледаше с жал. Иванов казваше се ми върна бърз поглед към корема и нареди да ми дадат резервен парашут. Натовариха ме с още един ранец. Докато докторантът приличаше на едногърба камила, аз бях като двугърба.
В самолета инструкторът описа всички възможни причини парашутът да не се отвори. После ни целуна по три пъти и отвори люка, гледайки ме виновно: Време е.
Мълком му подадох писмо:
Дайте го на жена ми. Ако се роди син, да го кръсти на мен.
Инструкторът се опита да ме успокои.
В началото е страшно, после нищо не усещаш
Напред, камикадзе! окуражи ни пилотът.
Музиката засвири Българи юнаци!. Затворих очи и скочих. Като ги отворих, още бях в самолета. Долната ми половина вися някъде във въздуха заклещих се в люка. Инструкторът и докторантът започнаха да ме бутат.
Трябва да го намажем предложи докторантът.
Инструкторът се изнерви:
Освободете прохода! Застопорихте състезанието!
Как да се освободя? викнах.
Издишай докрай!
Изъках дълго Ооо и изпуснах всичко. Провалих се във въздуха. Още в самолета дръпнах халката на парашута, но не бе отворил напълно и се закачи за шасито. Останах да вия под самолета.
Пилотът започна маневри, за да ме махне, но висех здраво.
Спрете с тези номера! крещеше инструкторът. Пуснете самолета веднага!
Аз не пуснах.
Инструкторът се провеси до кръста от люка, опитвайки се да ме разкачи, докато докторантът държеше него за краката. В един момент при турбуленция инструкторът изпадна, повличайки и докторанта. Инструкторът ме хвана за сакото, а докторантът виси, сграбчил краката му.
Сега летяхме трима, като циркова трупа от акробати.
Оркестърът свиреше Летете, гълъби, летете!
Инструкторът крещеше, че докторантът му притискал артериите и щял да му причини гангрена.
За да го облекча, подадох моите крака на докторанта те само висяха, ама той отказа: краката на инструктора били по-тънки, било по-удобно.
Самолетът обикаля небето и рязко се снижава. Докторантът вече влачи краката си по тревата, но пак не пуска. Пак се понасяме нагоре.
Инструкторът проклина краката си и иска да му се откачат заедно с докторанта.
Небето, наш роден дом кънти от оркестъра.
Горивото почти свършва. През люка пускат пръчка с примка, ловят докторанта за краката, вкарват ни обратно по обратен ред: първо него, после инструктора, накрая мен. Мен вмъкнаха до кръста пак заклещен: главата лети вътре, краката навън. Ама вече не беше страшно кацахме. Просто пробягах около половин километър по пистата заедно със самолета.
Всички оцеляха, всички щастливи.
Оркестърът изсвири най-веселия си от погребалните марширувки.
Само инструкторът не мръдна докторантът пак не пускаше краката му. Разгънаха пръстите с клещи.
Инструктора сложиха да стъпи и сега всички видяха, че крачолите на панталона са се вдигнали до колене, като дълги шорти. Оказа се, че не е от панталона, а от това че краката му от висенето толкова са се изтеглили, та стана като щраус!
Утре повторни състезания! окуражаващо възвести Карлов.
Инструкторът побеля като неотворения ми парашут и подскачайки на новите си щраусови крака, дотича до телефона. Къде звъня, така и не разбрах. Но победата отчетоха на мен и в това, и във всички бъдещи състезания през следващото десетилетие. За бягането също ме записаха аз все пак бягах със скоростта на самолет! Само че тъй като бяха движени само краката ми, а тялото летеше, резултатът разделиха на две.
Пак беше рекорден!
Така осъзнах, че не винаги трябва да се бориш с институциите понякога животът превръща всяка ситуация в цирк, а най-добре е човек да запази чувство за хумор и самоирония, дори когато се подплашени и увиснали между два свята.
