Нощ, жена, кот и хладилник
Не ме гледай така!
Катя хвърли строг поглед към котарака, колкото можа по-суров. Дори вежда повдигна навик, който майка ѝ винаги ѝ беше забранявала като малка. Гъстите, леко сближени над носа вежди на Катрин светла-Александровна създаваха сериозно изражение още от дете. Веждите ѝ бяха като на баща ѝ, а тя искаше да са като на майка ѝ тънки, изскубани до нишка и много по-нестрашни.
Разбира се, Катя отдавна беше привела веждите си във вид, какъвто искаше, а и беше вече на доста години. Котаракът знаеше това отлично затова и не трепна от нейния поглед. Беше се настанил на прозореца, разглеждаше я с онзи учуден и леко надменен израз, който само котките могат да имат, а очите му проблясваха мистериозно зелено, щом малко от светлината на нощната лампа от антрето наминаваше откъм кухнята. Вратата, която Катя остави леко открехната, за да не се чувства напълно откъсната от реалността, леко скърцаше от течение, но категорично отказваше да се затвори докрай. Ядосваше я и искаше просто да се тръшне и да даде на Катя пълното право да отвори… другата врата тази на хладилника.
Катерина се премести още по-удобно на пода до стената, където от час държеше вярна позиция, и се втренчи в хладилника сякаш го хипнотизира.
Тя знаеше до последната луканка какво има вътре все пак тя купуваше храната у дома, нещо, което често развеселяваше семейството.
Катерино, какво ще ги правим тези каперси? Кой изобщо ги яде у нас? смееше се мъжът ѝ, докато въртеше малкото бурканче. Защо ги взе?
Вкусни са!
Ясно. Е, измисли как да ги готвиш, без да се мъчиш после!
Та Катя измисляше. Винаги нещо особено: не я биваше да готви по рецепти. Първоначално всички гледаха с подозрение кулинарните ѝ творения, но после всичко се изяждаше до трошичка, и всички искаха още.
Всички, с изключение на Катя.
Тя не можеше да яде приготвената от самата себе си храна изобщо не можеше!
Процесът на приготвяне ѝ носеше вдъхновение и щастие, но щом блюдото беше готово ставаше нещо страшно. Сякаш отнякъде идваше стара баба, непозната и чужда, която шепнеше, мърмореше и цъкаше с последния си зъб ехидно, и изчезваше, оставяйки след себе си една безкрайно гладна Катя, която дори не искаше да погледне гозбата си.
Катя страдаше от това и търсеше утеха в други лакомства. Главният критерий да не се нуждаят от допълнително приготвяне. Любимата саламурена луканка, сиренце, сладки питки, бонбони, вафли и бисквити, които понякога тайно взимаше дори от малкия си син. Успокояваше се, че детските бисквити са много по-здравословни и изпитваше по-малко вина. Катя се утешаваше, че пази така здравето си.
А здраве й липсваше.
Не беше закръглена жена. Напротив всичко изядено изгаряше в безкрайния кръговрат на домакинството, децата, мъжа, котарака и дома. Всичко изискваше нейната постоянна грижа, а на всичкото отгоре имаше и работа, към която Катя подхождаше с уважение и дори любов, когато й даваше възможност да се концентрира върху най-важното семейството.
Още от дете Катя не бе свикнала да се оплаква от здравето си. Всичко се оправяше от само себе си, както казваше майка ѝ:
Катенце, не си измисляй! Температура нямаш! Проверила си? Браво! Пий чай с малини и лягай! Ще мине от самосебе си!
Този магически израз съпътстваше Катя през цялото детство, и тя вярваше искрено, че за здравето не трябват специални усилия.
Може би оттук, макар и лекар по образование, тя след раждането на първото дете не обърна внимание на организъм си. Нямаше време все някога щеше да мине!
С второто дете нещата станаха по-трудни. Катя се събуждаше трудно при писъка на бебето, но не се оплакваше на мъжа си каква майка щеше да е, ако не се стараеше?!
Кирил, съпругът й, разбра всичко без думи.
Катюшо, аз ще поема! взе най-малкия син и се закри с него при големия. Справяме се! Ти си почини!
Катя се унасяше в дълбок сън, но събуждайки се, беше още по-изморена. Изяждаше я вината каква е тази жена, от която няма полза?
Ако Катя някога се беше замислила откъде идва тази вина, всичко щеше да си дойде на мястото. Но тя не можеше да намери мир в семейство, израснало под мотото: Ти малко не си като другите.
На този девиз я научиха майка ѝ и баба ѝ.
Катенце, седни право! Какво си се схлупила пак като ключ сол? Изправи гръбчето, скъпа! Ани, защо мълчиш? Ще ѝ остане за цял живот! вайкаше се баба й Лидия Иванова.
Мамо, мислиш ли, че не го знам? Говоря, но тя не ме слуша! Всички деца са като хоре, а Катя си е своенравна! Трябва да крия храната всичко изяжда! Така може ли, а? И глезене не помага! Наказвах я нищо!
Петгодишната Катя с кльощаво телце не повече от коте, се изправяше, ронеше сълзи в чинията си, не докосваше нищо и се страхуваше дори да вдигне очи.
Майка ѝ и баба ѝ бяха уж прави тя не беше като другите…
Късо привързан към хигиената и стройността в семейството Катя осъзна много по-късно, вече тийнейджърка с комплекси, в търсене на себе си сред старите снимки. На едната бе младата ѝ майка закръглена, с хубави очи, и толкова подобна на нея самата! Дори лицето с петна от пъпки…
Тогава Катя разбра. Защо така? Защо упреци за всяка хапка и поглед с недоволство?
Отговорът не закъсня.
Не разбираш ли? Гледай се в огледалото! Кой ще те вземе за жена? Без да се взема в ръце, нищо нямаше да е наред! Благодарение на майка ми издържах на диети цялото семейството!
Мам, а дядо кога си замина от баба?
Какви са тези въпроси!? Няма връзка. Противоречия имаха. Както и аз с твоя баща. Случва се. Не винаги хората се разбират
Мам, как може да не осъзнаваш човека, с когото си живял години?
Катя! Стига въпроси! Хвани се с нещо полезно!
Полезното бе ясно старата й тренчка и към стадиона. Там не тичаше, нито скачаше, докато дечурлигата играеха футбол или правеха набирания. Катя седеше на пейката под сенчеста липа и размишляваше. Щом притъмнееше и всички си тръгнеха, тя правеше малко бавни кръгчета, ругаейки себе си за мързела.
Тези размишления доведоха до решение: щом не е хубава, никой няма да я поиска значи е време да стане полезна за другите. Разбра, че щом нещо можеш, не ти гледат външността. Ако имаш нещо, от което другите се нуждаят, всичко е по-лесно.
Мама, ще стана лекар.
Защо пък лекар? Катя, с твоите възможности
А какво не ми е такова? Уча добре.
Хм, както искаш! Лекар е честна професия.
Разбира се! радваше се Катя, но не много явно знаеше, че майка й може да размисли.
Със старание и много лишения Катя завършва медицина и стана чудесен лекар. Имаше много време да учи личният й живот беше скромен.
Майка ѝ въздъхваше, но не се месеше. На нея й стигаха нейните грижи баба ѝ боледуваше, изискваше внимание.
Но ненадълго.
Тя никога няма сама да намери съпруг! Трябва да й помогнем!
Болната баба зае проблема под крилото си и в къщи се появи сваха, докарана кой знае откъде ниска, прошарена жена, говорятлива и суетна.
Момичето ви е златно! Красива и умна!
Катя отвори уста коя беше тази красавица?! Малко по-стройна, лицето й избистренo, макар да не се чувстваше особено хубава. Но свахата си знаеше работата бързо намери кандидат.
Катя се сдържа момъкът бе нисък, несръчен, стеснителен, с ръце все не на място. Но Катя беше възпитана не беше прието да унижаваш хората, особено пред близки. Млъкна проведоха първата среща. Катя закъсня много задържаха я във факултета и спринтира към уговореното кафене. Като не го видя вече щеше да си тръгва, но я спря сервитьорът.
Госпожице, да не сте Катя? После й подаде бележка; Не ме търси!
Фыркна:
И не съм!
Сякаш огромна тежест падна от гърба й. Сега щеше да обясни на майка си, че не е съдбата ѝ да изкара под строй. Напусна кафенето, но сервитьорът бе настоятелен:
Как се казвате?
Катя.
Хайде тогава, госпожице Катя, какво правите вечерта?
Обърка се но след размяна на няколко думи се уговориха да се срещнат пред парка до Медицинския университет.
Оказа се Кирил те сякаш се познаваха цял живот. Обичаха джаз, не понасяха извара, и мечтаеха да имат котарак, но не и куче нямахaлo време да го възпитават. И двамата искаха дом и професия за хората, а не само за заработка.
Започнаха връзка, продължиха повече от година.
Майка ѝ не прие добре:
Не ти е по мярка!
Защо?
Защото е сервитьор?
Работи и учи, мамо, а и какво лошо има в това?
Има болна майка и сестра за гледане Защо ти е този товар?
Точно затова си заслужава, мамо. Значи може да се грижи и за мен.
Катерина! Уважавай се!
Тъкмо това се уча да правя, мамо.
Сватбата се наложи да отложат здравето на майката на Кирил се влоши.
Катя му помагаше да се грижи за нея, а когато стана ясно, че й остава малко време, тихо подадоха заявление в общината с Ирина като свидетел.
Сега сме семейство, нали? попита малката Ирина.
Да, всички сме семейство, миличка.
Свекървата ѝ бе трогната:
Благодаря ти, дете! За Ирина, за Кирил Съжалявам, че ще се натовариш с такава съдба.
Заедно сме ще се справим. Кураж!
Майката на Кирил си отиде малко след това, а Катя пое ролята на утеха за Ирина.
През целия период връзките със собствената ѝ майка останаха официални и студени. В един момент Катя не издържа:
Мамо, имаш ли други деца?
Какви са тези въпроси? Разбира се, че не.
Защо правиш всичко възможно и да загубиш мен?
Майка й се разплака нещо невиждано дотогава.
Обичам те, Катя Но не ме научиха да го показвам. Моята майка казваше, че не бива да балуваме децата Страхувам се, че изобщо се отдалечихме една от друга.
Катя я утеши, но думите ѝ останаха. Нов страх я глождеше да не би и тя да не даде на децата си достатъчно любов. И все се питаше обичам ли ги както трябва?
Кирил усещаше тревогата й. Опитваше се да говори с нея, но Катя бе убедена, че сама трябва да се справи.
Затова нощем седеше в кухнята, до котарака само с него и с хладилника. Така ѝ се мислеше по-леко.
Анализираше отношенията с майка си, с баща си, с баба си, и разбираше ако беше споделила мислите си по-рано, много неща щяха да са други. Може би нямаше да е винаги добро момиче, но щеше да е по-уверена и вярна на себе си.
Вратата на кухнята се отвори. Кирил влезе, отвори хладилника, извади малко бяло сирене, домати и магданоз. Присяда до Катя, прегърна я и ѝ подаде филия с домат и сирене.
Хапни!
Кириле, ще надебелея, ако ям нощем.
Яж спокойно аз ще те обичам и да си стотина килограма. Че и повече намигна и на котката. Трябва само да не ме напускаш по нощите заради хладилника.
Катя се засмя, облегна глава на рамото му и погали котката.
Отиваме да спим, Кириле.
Да. А ще имаме малък бебок пак, нали?
Как разбра? изненада се тя.
О, толкова години те познавам! Три седмици, малкото наше!
Тиха! Ще събудиш децата!
Котаракът придружаваше стопаните си до спалнята, после се връщаше на прозореца но скоро тишината щеше да напусне кухнята. Защото Катя щеше да има нови грижи, котаракът пак да опашкува из къщата но този път до бебешкото креватче.
И ако нещо осъзна Катя в тези нощни мигове то бе, че никога не е късно да кажеш на любимия и на децата си колко са важни. Че истинската близост не се мери с вежди, с килограми или с чужди очаквания а с грижата, която раздаваме, и любовта, която споделяме.
Животът е по-добър, ако не криеш чувствата си от тези, които те носят на сърцето си.
