Яд на завистта
Веско, страх ме е… Гергина стисна здраво салфетката между пръстите си, гласът ѝ едва не потрепери на последната дума. Вдигна поглед към мен, а в големите ѝ кафяви очи се отрази истински ужас. Пак тези съобщения…
Тя трескаво извади телефона от чантичката, с треперещи ръце отключи екрана и ми го подаде. Приех го, прелистих бързо Благодаря за прекрасната вечер, Вече ми липсваш, Кога пак ще се видим?, Скоро пак ще се срещнем, Ще те чакам след работа на нашето място и чело ми се сбърчи от тревога.
Кога ги получи? попитах с глас, в който не се прокрадна и капка изненада, докато ѝ връщах телефона.
Последното преди пет минути. Точно когато поръчахме Гергина преглътна, усещах как напрежението я сграбчва за гърлото. И всеки път е така винаги когато сме заедно. Все едно някой ни следи… всеки момент. Знае къде сме и какво правим.
Отпуснах се назад в стола, замислено погалих брадата си и се изгубих за секунда в собствените си мисли ясно усещах, че нещо не е наред.
Покажи ми всички съобщения. И датите, казах твърдо.
Гергина отвори чата, прелисти с несигурни пръсти. Бавно изгледах всички освен току-що прочетените, имаше и още: Не мога да спра да мисля за теб, Помниш ли последния ни разговор? Чакам продължението, Знаеш къде да ме намериш, ако се решиш. С всяко следващо се усещаше, че невидима ръка опъва конците в живота ни и опитва да разбие връзката ни.
Учудващо… произнесох накрая и метален хлад се промъкна в гласа ми. Много целенасочено. Все едно някой иска да изглежда, че имаш връзка зад гърба ми. И подбира моментите, когато сме заедно… твърде точно.
Гергина въздъхна и рамената ѝ се свиха, като под тежест. Тя беше на двадесет и пет, дизайнерка в малко креативно студио тук, в София. Мечтаеше спокойно, открито и честно за истинска връзка, с човек, на когото може да разчита и с когото да върви рамо до рамо. Аз трийсет и пет, юрист, работещ в една от по-големите кантори в столицата. Бяхме заедно вече шест месеца, през които бях проверил решителността ѝ, чувството ѝ за хумор, желанието ѝ да споделя живота си честно. Винаги се чувстваше сигурна с мен, а аз стоплен от нейната близост.
Нямам представа кой може да прави такова нещо, прошепна. Нямам тайни обожатели и не съм давала повод Пък и тези изрази нашето място, последният ни разговор все едно някой се опитва да създаде илюзия за стари връзки. Върти ни като кукли…
Ще се заема, срязах я, а в тона ми нямаше колебание. Имам познати в съответните служби. Ще проследя номерата. Нещо ми подсказва, че никак не е случайно. Съшито е прекалено спретнато.
Следващите дни изтъкани бяха с тревога за Гергина, докато аз се занимавах с проверки. Тя се вкопчи в работата си и в срещи с приятелки, за да отвлича съзнанието си, но страхът срещу неизвестното не изчезваше. Всеки път проверяваше телефона си с ускорено сърце, а когато не намираше ново подозрително послание, се успокояваше за малко преди да се върне смразяващото безпокойство.
Петата вечер ѝ позвъних.
Гери, разбрах кой е, гласът ми бе сериозен. Изпратени са от няколко анонимни номера, но проследихме покупките. Това е Мария.
Телефонът ѝ почти падна. Мария нейната приятелка още от студентските години, на двадесет и осем, разведена, с две малки деца. Какви ли не трудни моменти бяха делили подкрепяли се, споделяли всичко. Но напоследък сякаш се появи тиха пропаст между тях, която нарастваше бавно и неумолимо. Мария често се оплакваше самотата ѝ тежи, мъжете не искат жена с деца, разбитото ежедневие, битовите грижи…
Мария?.. прошепна Гергина, а в гласа ѝ застина непоносима болка. Но защо? Как можа?
Знаеш защо завист, казах равномерно, с нотка на горчивина. Ти си свободна и успешна, срещна правилния мъж. А тя се чувства изоставена. Надявала се е, че ще тръгнеш да се оправдаваш, аз ще се усъмня.
Само преди две седмици тримата се озовахме на купон в старата къща на общ приятел в Лозенец. Музика, топъл въздух, мирис на мезета и шумен смях, хората подскачаха от компания на компания.
Гергина беше прекрасна в тъмнозелената си рокля, платът меко падаше по нея и караше очите ѝ да светят особено. Държах се близо до нея налях ѝ вино, подадох предястие, втъкнах я между познатите в разговори.
Вие сте като от корица на списание, Мария се присламчи с напрегната усмивка. Сплеска ръкавите на бежовия си пуловер, с ръце скръстени пред гърдите. Всичко ви е като по учебник и облекло, и кавалер.
Мерси, засмя се Гергина, истински поласкана. Роклята сама си я избрах и не очаквах, че ще ми стои така добре.
С две деца няма кога за дрехи по бутици. Всичко отива за обувки и зимно палто за тях… намусено промърмори Мария.
Мария, и ти си хубава, пък и винаги си имала стил, опита да я успокои Гергина, като я докосна нежно по лакътя.
Така е, ама за едни всичко е наготово, за други всичко е между ипотека и дечица.
Гласът ѝ трепна, погледна встрани към картината на стената, а аз вкарах на мига нова тема ресторантът, който беше отворил в центъра. Но видях погледа на Мария когато се заляхме в танци, очите ѝ не просто светеха от завист, а от копнеж и болка за онова чувство, че някой те обича, закриля и носи на ръце.
Друг неловък момент дойде на сутрешно кафе в малко заведение с витрини към есенния дъжд. Гергина разказваше със сияние за уикенда в село до Тетевен разходки между позлатени листа, печени наденици върху огън, смях и звезди над главите им.
Чудесно звучи… романтика, природа и идеалeн мъж, процеди Мария, бъркайки нервно в кафето.
Много хубаво беше. Плануваме и зимата, може да дойдеш с нас, Веско ще ме учи да карам ски.
О, нямам време, въздъхна Мария. Все градина, болници, уроци с Христо, после вземи Ина от балет, вечеря, домашни Романтиката е за някои, за други реалността.
Някоя от приятелките се опита да разведри:
Мария, какво пък, Гери просто се радва, не се хвали…
Констатирам: за едни животът е празник, а за други безкраен ден сурка. Ти скочиш спонтанно на разходка, аз трябва седмица да го мисля, бюджет да разчертая и пак нещо се обърка.
Чувстваше се ясно в Мария зрее не злоба, а безизходица и възмущение към съдбата. Навремето сигнали били мълчаливи погледи или кратки, сякаш случаен коментар: Ти винаги си щастлива. Но истината беше, че Гергина не разбра навреме.
Какво ще правим? попита тя, а очите ѝ проблясваха с дълбоко чувство на решителност, въпреки страха.
Отиваме при нея. Сега. Всичко трябва да се изясни, казах твърдо.
Изкачихме се до нейния блок, тя отвори, пребледня, ръцете ѝ се стегнаха.
Вие? Какво става? гласът ѝ трепнеше.
Няма смисъл да се преструваш, казах спокойно. Знаем, че ти пращаше съобщенията. Имаме доказателства.
Мария се подпря на стената, все едно земята й се изплъзваше. Гневно, но със сълзи в гърлото, извика:
Аз ги писах! Какво от това? Ти все печелиш, Гергина! Красота, безгрижие, подкрепа! А аз АЗ никога не бях в светлината ти винаги си лъчезарната любимка!
Сега в гласът ѝ имаше само болка и умора от несправедливостта.
Не знаеш въобще какво е да се чувстваш излишна, гласът ѝ ставаше все по-натежал. Когато ти разказваше за срещи с Веско, плачех от завист. Исках ти поне веднъж да страдаш така, да ти се разпадне перфектния свят. Да видиш какво е всичко да ти бяга между пръстите.
Слушах я и усещах, че Гергина буквално се разкъсва отвътре. Това бе приятелката, с която са делили последните стотинки, която й е плакала на рамото след развода, а сега бе чужда пълна с болка и омраза.
Ти затова реши да разбиеш живота ми? Гергина едва прошепна без упрек, само с безкрайна печал.
Какво друго ми остана? Все трябва да си в центъра, да приемаш комплименти, да танцуваш с нови рокли… А аз? Деца, кредити, самота. Мъжът ме напусна, аз кърпя ден за ден!
Застанах пред Гергина, прикривайки я от полъха на завистта, който се носеше из въздуха.
Достатъчно. Гласът ми не търпеше възражение. Това, което направи, е подло и ще си носиш последствията.
Сълзи се стекоха по страните на Мария. С опит да се защити, гневно изхлипави:
Какво? Ще ходите в полицията? Ще се изложите с жалби? Кого го интересува?
Не ни трябва полиция, бавно отговорих. Нуждаем се единствено да спреш и никога да не получава повече такива съобщения.
Погледът ѝ трепна, сипа се за секунда детска жал и отчаяние, после пак маската:
Все едно не знаеше, че ти завиждам! изстреля Мария. На моя рожден ден пак всички само за тебе говореха, аз стоях с тортата, никой не попита как съм! Никой!
Гергина замълча. Явно си припомни добре вечерта как всъщност всички наистина говореха за успешната ѝ работа, за новото ѝ повишение, за прекрасната й рокля, а Мария прекара купона край прозореца, държейки кутията със свещичките сама.
Мария, тихо произнесе Гергина с откровена болка, дори не разбрах, че така се чувстваш. Не съм искала да те засенчвам. Винаги си ми била равна, истинска приятелка
Как иначе? Мария нервно стисна косата си. А аз само с деца и проблеми. Не издържах вече да гледам как за теб всичко е леко. Исках и ти поне малко да видиш какво е да ти вземат щастието.
Аз слушах търпеливо.
Завистта е твой демон, Мария, казах меко, но категорично. Избра да разрушиш, вместо да се бориш със себе си.
Тя потръпна, главата ѝ се отпусна, сълзите потекоха. Едва чуто прошепна:
Извинете… Не знаех, че ще стигна чак дотук. Всичко се натрупа разводът, самотата, дни, еднакви като дописка. Не се овладях.
За миг в мен се прокрадна и съжаление нямаше пред себе си подла жена, а просто изтощен човек.
Няколко седмици по-рано тя сама го подхвърли, когато пак пихме кафе: Гери, понякога ми се струва, че живееш друг живот. При теб всичко се случва от раз. А аз просто все едно съм заседнала. Пак градина, после магазин, после домашни, стирка… Понякога като се събудя, мисля: пак отначало!”
Тогава Гергина я подкрепи: Имаш прекрасни деца. Ако искаш ще ти помогна с автобиографията, може да си намериш работа близо до вкъщи” Но Мария само поклати глава: С две деца кой ще ме вземе? А ти можеш да избираш свободна си. И това ме вбесява.”
Ако беше казала навреме, нямаше да стигне дотук, прошепна Гергина, а думите ѝ пареха. Не мога да продължа приятелството, докато не се научиш да се радваш на чуждото щастие. И докато не спреш да ме броиш за съперница, а за приятел.
Мария кимна, от очите ѝ капна още една сълза.
Благодаря, че поне ме изслуша, и пак тихо се отдръпна.
Тръгнахме си. По булеварда Витоша вече премигваха първите лампи, дъждът току що беше спрял, въздухът ухаеше на листа и мокри камъни. Гергина сложи глава на рамото ми:
Опустошена съм, прошепна. Всичко уж стана ясно, но все едно нещо безвъзвратно се скъса…
Това е нормално, прегърнах я през раменете. Предателството винаги боли. Но сега знаеш, истината е твоя. Аз съм тук. Не си сама.
Благодаря ти, усмихна ми се плахо, а в очите ѝ вече блещукаше надежда. Двамата нататък. Заедно.
Поехме из вече притихналата София, а с всяка крачка тежестта в душите ни намаляваше. Знаех предстоеше ни работа върху себе си и отношенията ни, но когато до теб е човек, готов да върви с теб през всичко, няма по-висша стойност.
