Търся жена на име Атанаска.
През ниска арка влязох във вътрешен двор двор, като кофа, в който се събира стопеният сняг. Това беше вече четвъртият двор. Детска площадка, люлки, момчета на мокрия асфалт гонеха шайба. Шайбата пръскаше около себе си вода, но на момчетата не им пукаше.
Постоях под арката, разгледах двора. Искаше ми се споменът да се закачи за нещо, да издърпа от дълбокото някоя подробност от миналото. Но тук нищо не беше както там в дебрите на някогашното. То се бе разпаднало и наслоено с време толкова години са минали. Тогава, освен опънати въжета за пране, скупчени дървени навеси под прозорците, стари пейки и гъсти флоксови храсти, нямаше нищо друго.
А сега…
Всичко е друго. Променило се е, бих казал, че няма как да е останало същото.
На непознатия възрастен мъж с кожена кепе никой не обръщаше внимание. В София, във вътрешните дворове на старите кооперации, много се отдаваха под наем.
Трябваше да намеря входа вдясно от арката. Това поне не беше възможно да се промени. Помнех, че апартаментът беше на втория етаж в триетажна сграда. Дълбоко във входа, вторият вдясно, ъглов. На касата на вратата имаше различни по форма и цвят бутони с имената на обитателите от някогашната съкооперация.
Помнех всяка гънка от пердетата, дефектния прозорец, зеления чайник, скърцащите дъски дори хлебарката, която гонехме с дни. Помнех всичко там, в недрата на апартамента.
Но не и номера му. Нито номера на сградата. Спомнях си само улицата. Но не можех да уцеля правилния двор, защото такива дворове имаха един след друг по цялата улица. А не бях и сигурен кой точно беше входът май вторият след арката… Тези къщи, построени преди десетилетия, бяха еднакви като яйца всичко направено по един проект, вероятно от една и съща бригада.
И ето ме, скитам през дворовете…
Дясната кооперация, вторият вход не, тук е втората входна врата, втори етаж, дълбоко в коридора… четиридесет и трети ли беше? Или…
Където имаше домофон, набирах: 43.
Добър ден, търся Атанаска. Моля ви…
Понякога не ме доизслушваха такова жена тук не живее, казваха. Или дори такъв… Можех само да опитам отново.
Извинете, наистина е важно. В 1980-а има ли вероятност да е живяла тук жена на име Атанаска? Моля ви, трябва да зная…
Като стигнах третия двор, извадих тефтера и записах.
“16 няма, 24 сигурно не, 32а не знаят, наскоро купено…”
Дворовете бяха повече, отколкото можех да обходя на един дъх. Трябваше да се върна, където не ми отговориха, където бях пропуснал.
Изкачих полегатите стъпала на голям, сляп вход. Високи прозорци, покрити с прах, миришеше на котки. Този аромат го помнех от тогава.
Добър ден! почтително поздравих.
Срещу мен слизаше възрастна жена в сив шал и с пазарска чанта.
Здравейте, при кого сте? попита.
На втория етаж, търся Атанаска, жена на около шейсет години. Знаете ли, живее ли тук такава?
В кой апартамент?
Ъгловият вдясно. Но това беше преди комуникациите, не помня точната сграда…
В ъгловия? Не. Там са Иванови мъж и жена с две деца. Аз съм тук от дете, но такава не съм чувала да живее.
Благодаря отпуснах глава и тръгнах надолу по изтърканите стъпала.
Жената ме последва:
Каква фамилия е? настоя.
Ако помнех, бих проверил в справочник. Не помня, не зная…
Ама кой ви е тя, ако не е тайна? тя не се отказваше лесно.
Огледах се, смутен.
А тя…?
Но кой беше тя?
Атанаска… Наска… Танчето…
Любовта е факт. Съществува или не. Всичко останало са спомени, чувства, последствия. Цял живот бях убеден, че любовта е нещо чупливо не издържа раздалечаването, разтваря се. Но грешах тя понякога живее в сърцето четирийсет години като призрак.
Вечно виновен, живях с дефект в сърцето.
Въпреки любовта си, бях съпруг. Последните години живяхме заедно, макар и разделени по стаи. Тя за себе си, аз за себе си, говорихме почти само за домакинството.
Съпругата ми наричаше дома “свой”, а мен добавка, нещо излишно. В шикозната голяма всекидневна грееше бял роял американски, истински “Стейнвей и синове”, но беше само за пара. Съпругата покани музиканти само няколко пъти. След това всеки предпочиташе да пуска магнетофон.
Струваше като тристаен в Лозенец, но така си остана почетна поставка за вази.
Пробва да се учи, нае преподавател, но не доведе нищо докрай … както и с единствената си бременност. За това трудно мога да я обвинявам. Но на мен ми се струваше, че инатът ѝ ѝ попречи да стане майка.
Мислих много над това, вече като вдовец. Знаех жена, чиито ръце даваха живот на рояла.
И все пак ми липсваше. Разхождахме се по Борисовата градина, хранехме патици, риболовствах не си създавахме излишни грижи.
Защо не сме идвали по-рано тук, Наске? Колко е хубаво… казвах аз, когато седяхме до езерото.
Глупци – кимаше жената.
В младостта, докато аз растях в министерството благодарение на тъста, набързо премествах постовете, той ме дърпаше бързо нагоре. Когато обявиха демократизацията и всичко потече, си мислех, че мога да управлявам посоките на живота си. Но…
Тогава съдбата ми се преплете с тая на Атанаска. Помогна случайността, като в сън.
**
Есен в София дъжд, асфалтът позлатен с листа, пазарите на Женския имаше сергии, търговци и улични музиканти.
Бях пристигнал със стария Иванов от Пловдив (по служба нов строеж се координираше). Аз, млад зам. секретар, специализиран да решава кризите на партийните началници.
На Орлов мост дочух, сякаш между капки на истинския и насън ясен дъжд, цигулката. Не беше мелодия, а сякаш човек я свири в съня ти не виждаш кой, но чуваш сърцето ѝ.
Атанаска. Момиче в синьо баре, палто на квадратчета, износени ботушки свиреше с очи затворени, сякаш се прощаваше със себе си. Пред нея куфарчето на цигулката, хора хвърлят стотинки, аз стоя като омагьосан.
Свиреше и сякаш се сбогуваше със света, пронизана от студа, но музиката ѝ още по-жива. Едно момче крадец се сгуши до нея, грабна куфарчето и хукна. Продавачка изкрещя, побягнах след крадеца.
На Ботев, пресечка след Одеон, стигнах момчето изтърва футляра и побягна. Събрах монетите с разтреперани ръце, момичето дойде при мен сериозна, тъжна.
Не търсете. Така си е, футлярът си беше счупен…
Опитах се да говоря, исках познанство.
Случва се, отвърна хладно и тръгна.
Някак не бих я оставил. Вървях след нея. На Лъвов мост тя спря, извади цигулката, понечи да я хвърли във водата. Аз грабнах кутията, задържах я над парапета.
Недейте! Моля ви!
Опетних я… заговори.
Кому обещахте?
На майка ми…
Жестока майка имате. Аз, вижте, за пръв път слушам такава цигулка. Ако не бяхте слезли в подлеза…
Гладът ме доведе, не душата. Без пари съм…
Е, тогава ви давам!
Не, не! Вие кой сте?
Тръгна бързо, аз след нея настоявах ще ви чакам утре! Времето все не стигаше, но на другия ден бях пред подлеза на Лъвов мост.
Тя дойде, аз седнах на една кутия за сирене, подарена ми от търговка. Слушах я два часа. После, когато всички си тръгнаха, пуснах й петдесет лева. Тя скри парите в ръцете ми.
Не тук! Ще ни ограбят! прошепна. Хукнахме по стълбите, натъкнахме се на двама едри типове.
Той да плати мястото!
Онези нападнаха, разрази се битка, после още двама се включиха. Тя бе по-умна повика полиция от вратата на магазин Деница.
Малко по-късно вече се влачех куц към таксито, тя ме подкрепяше. Даде адрес улица Ивайло някакъв номер. Няма в София точно тази улица, но в съня нищо не е на мястото си.
Апартаментът й беше тесен, миришеше на кромид. В стаята, портрет на майка й, книги, книги, стари мебели. Говорихме, разказвах й за строежа и за Парка-Заимов, тя за консерваторията, от която се била отписала.
Пихме чай с гевреци, нямаше захар, търсихме хлебарката.
След тази нощ животът пое като влак в мъгла колкото повече помнех, толкова повече спомените ме гонеха като сенки.
Още един път отидох. Купих продукти, върнах се. Вървяхме под дъжда, четяхме стихове, пихме кафе от една чаша. Целунахме се, тя ме покани у тях.
На сутринта телефонът иззвъня. Дойдоха да ме търсят дело се започва срещу мен. Игнатов, началникът, ме натиска или ще се оженя за дъщеря му, която ме обичала, или краят. Сам ще си оправяш проблема, аз умивам ръце.
Изпратиха ме обратно в Пловдив с влак. На гарата, до павилиона за цигулки, плаках за първи път в живота като възрастен мъж.
***
Вече разбрах, че само старите баби на пейките знаят всичко.
Атанаска? две се споглеждат. Да не е тази, дето почина напролет? Помниш ли, дойде и синът с голяма кола…
Стисна ме в гърдите, замалко да припадна. Това най-много ме плашеше да не е умряла, че и аз умирам…
Какви ги говориш! Той каза вдясно входа е. А пък Анастасия умря, Атанаска е в другия блок оправи я другата баба.
Пак почнах да звъня, да чука, да се въртя търсех двора, където растеше клонеста офика под прозореца. Но в София рябините никнат и изчезват. В съня една се появи, аз хукнах след младо момиче, но не беше Танчето.
Съжалявам, отвърна тя, но и аз съм Танчето.
Кого търся всъщност? Има ли я времето не дава отговор.
На следващия ден го усетих като последен шанс. Трябваше да стана болеше ме сърцето. Изпих чай, викнах такси.
Влязох в магазин за музикални инструменти. На витрината цигулки, в главата старата й мелодия.
Каква цигулка да ви покажа? попита продавачка.
Всичко същото е загубено, но търся жена-цигуларка, Атанаска…
Не е ли Петрова? намръщи се момичето.
Не съм сигурен, търся я от три дни. Знаете адрес?
Знам, че тук беше сина ѝ, на около осем е.
Колко е годишна тя тогава?
Трийсетина и нещо.
Седнах, всичко се завъртя. Пак не я намерих, пак нея…
Излязох от магазина и видях рябина през единствения двор. Тръгнах натам. Срещнах възрастна двойка.
Здравейте! Помните ли жена, казваше се Атанаска, жилава, жилее тук преди години?
Машината дъщеря Танчето… заговориха те.
Там, в ъгловия на втория етаж беше. Рябина растеше отдолу, но я отсякоха, увеличиха жилищата.
Къде е сега тя? попитах с треперещ глас.
Отиде в новия квартал не знам къде. Но дъщеря ѝ живее сега в стария апартамент, чужбина, добре се уредиха.
Петрови?
А да! Знаят я всички.
Набирам домофона в първата входна врата истинската парадната както още в столицата наричат входовете.
Кого търсите? мъжки глас.
До Петрови, за майка им, Атанаска…
Отключиха.
Изкачих бавно стълбите, мъж ми помогна до апартамент 21. Медик бил.
Седнах на диван, влиза тя младата жена от улицата. Седеше кротко, в домашно облекло, същото като майка си на онази нощ. Тя беше копие на младата Танчето!
Как се казваш? попитах момчето.
Петър. Петров.
Баща ти?
Иван Петров.
Майка ти?
Атанаска Иванова…
Към кухнята ме повлякоха, седнахме на чай. Таралежи няма ли, питам сега няма, мама се биеше с тях.
Слушам за живота им. Жили на квартира, с апетит за музика и бедност, но с обич.
Вие кой сте? попита младата жена.
Аз… и аз не знам.
Да ѝ се обадя? Аз вярвам, че ще се зарадва…
Недей, спирам я. Искам да я видя с очите си. Дайте ми адреса.
Съпругът настоя да ме заведе но после трябва в “Пирогов”.
Учавах.
Отидохме до модерна кооперация. Пети етаж, ап. 118.
Звън, вратата се отвори.
Тя не се бе променила. Освен косите, които лежаха като спомен, бузите по-меки. Но си беше тя същата моя Наска. Само два дни някога, а година живот останал в тях.
И двамата коленичихме в коридора, счупени и разплакани.
Намерих те! Как можех да чакам досега?
Не си закъснял прошепна тя, Аз също те чаках.
В болницата вече бяхме двама, държащи се за ръка.
Не плачи, Сашо! Всичко ще бъде добре…
Да, заедно… Винаги заедно…
И после от устата ѝ потекоха стихове все така, както тогава.
Аз над бъдещето тайно гадая, ако вечерта е съвсем синя, и предусещам втора среща, неизбежна среща с теб…
Софийската линейка летеше по Цариградско шосе, но в този странен ден и в този сън аз най-сетне догоних обичта.
Не закъснях за щастието си. Навреме бях…
