**Дневник на един мъж**
Стига си говорила за тази почивка! Сестра ми идва с цялото си семейство утре! прохрипя съпругът.
Спри да ме дразниш с това море! изрева Георги и хвърли дистанционното на дивана. Мария идва утре с децата и мъжа си, и ние няма да ходим никъде!
Думите му паднаха върху всекидневната като студен душ. Вяра замръзна на място, а пътеводителят с картинки на лазурно море трепереше в ръцете ѝ.
Какво значи дразниш?
Тя бавно сложи брошурата на масата. Георги се беше разстегнал в креслото и превърташе телевизионните канали. Светлината от екрана правеше лицето му далечно, безразлично.
Какво точно каза? гласът ѝ беше тих, но в него се криеше нещо опасно.
Казах каквото казах. не отдели поглед от телевизора. Мария идва с Никола и децата. За месец. Забрави за морето и спри да ме тормозиш.
Месец. Думата висеше във въздуха, тежка и непоносима. Вяра усети как нещо в нея се свива на възел.
Георги, планирахме това от зимата. Вече си купихме почивката. Платихме я. говореше бавно, сякаш обясняваше на дете. Чаках цяла година
Аз казах забрави! удари с ръка по масата. Семейството е по-важно от твоите капризи!
Капризи? Вяра почувства как лицето ѝ се изчервява. Безсънните нощи с калкулатора, броене на всяка стотинка? Отказването от ново котило, за да спести за пътуването? Мечтите за морския въздух, който си представяше всяка сутрин по пътя за работа?
Какви капризи, Георги? направи крачка към него, движението ѝ излъчваше странна решителност. Аз работя безспирно. Вкъщи, на работа. Кога за последно си починах?
Не започвай да хленчиш. усили звука на телевизора. Мария е сестра ми. Рядко идва. Точка.
Рядко? Вяра се подсмихна. Мария се появяваше вкъщи им всяко лято като неизбежна буря. Донасяше трите си деца и съпруга си Никола мъж, който можеше да излапа цял хладилник и да поиска още. И всеки път Вяра се превръщаше в обслужващ персонал.
Георги, чуй ме. седна на ръба на дивана срещу него. Разбирам, че семейството е важно. Но и аз съм личност. Имам нужди, желания
Какви желания? погледна я с насмешка. Да лежиш на плажа? Да плуваш в морето? Какво си, кокошка ли?
Кокошка? Вяра погледна съпруга си мъжа, с когото живееше петнайсет години. Кога стана такъв? Кога очите му станаха толкова студени?
Да, искам да отида на море. стана. Искам да се събуждам от звука на вълните. Да вървя с краката голи по пясъка. Искам да бъда просто Вяра, а не готвачка, чистачка и бавачка на чужди деца.
Чужди? Георги скочи от креслото. Това са децата на сестра ми!
Които ще съсипят къщата още на първия ден! Вяра вече не можеше да се сдържа. Ще крещят, ще чупят, ще искат неща! А Мария ще лежи на дивана и ще се оплаква от живота!
Как смееш! лицето на Георги потъмня. Мария е чудесна майка!
Чудесна майка не отглежда чудовища! думите ѝ падаха като камъни от скала. Помниш ли какво направиха миналата година? Счупиха вазата на баба, надраскаха стените с маркери, а най-малкия почти запали кухнята!
Децата са си деца
А аз? Не съм ли човек? Вяра усети как нещо горещо и неконтролируемо се издига в нея. Трябва да понасям този кошмар, защото децата са си деца?
Георги я погледна изненадан сякаш за пръв път я виждаше така: разрошена, с горящи очи, готова за битка.
Мария идва утре. каза тихо. И това е край.
Тогава ги посрещни сам. Вяра се насочи към вратата.
Къде отиваш?
В спалнята. обърна се на прага. Да помисля.
Да помисля как да живея с човек, който не вижда в мен нищо освен домакиня.
Вратата на спалнята се затвори със звук, и в къщата се спусна тишина. Тежка, напрегната тишина преди бурята.
Вяра легна на леглото и втренчи поглед в тавана. В ръката си все още стискаше смачкания пътеводител. Морето Толкова ясно си го беше представила. Разходки по брега, соления въздух, свобода от безкрайната домакинска работа. А сега месец като прислуга на разглезени деца и безразлични родители.
Но какво мога да направя?
Заспа с тази мисъл, стискайки последния фрагмент от мечтата си.
Отвън шумеха дърветата, звук, наподобяващ далечен морски прибой морето, което Вяра нямаше да чуе това лято.
Или пък щеше?
Сутринта Вяра беше посрещната от сив дъжд и шума на приближаваща кола. Стоеше до прозореца в спалнята, пиеше кафе и гледаше как позната група се изсипва от черен джип.
Първа излезе Мария висока, обляна в розово, с крещящо розов спортен екип. Дори отдалеч тя размахваше ръце и викаше нещо към съпруга си.
Никола, внимавай с куфарите! Там са новите ми обуви! пронизителният глас се дола
