Кристалният котарак
Три сестри под прозореца
Мамо, точно като при вас, нали?
Поех дълбоко въздух.
Почти. А ти смяташ ли най-накрая да заспиш? Още много работа ме чака тази вечер, а утре на празника ще клюмаш с нос.
Ох! Лягам! Магдалена се зави през глава, но веднага извади рошавата си глава изпод юргана. Ще има ли балони? А Мими ще дойде ли? А…
Хванах я, увих я още по-здраво и я засипах с целувки, въпреки протестите ѝ.
А сега сън! Утре всичко ще разбереш!
Станах, подадох ѝ любимото плюшено меченце и излязох от стаята, като не забравих да включа нощната лампа Магдалена все още се страхуваше от тъмното, а аз винаги внимавах да има малко светлина из къщата.
Слязох в кухнята, притворих вратата и седнах на лаптопа. Работата не бе малко, но първо си дадох минутка тишина да подредя мислите си. Утре ни чакаше напрегнат ден. И не само защото Магдалена има рожден ден и трябва всичко да организирам. Това, естествено, ми доставяше радост обожавам празниците, а рождените дни на дъщеря ми винаги ме изпълват с топлина. Но освен всичко, ще дойдат роднините; е, за това човек трудно се радва. Решително поклатих глава и напълних чайника. Стига колебания проблемите ще решавам, като дойде времето им. Сега приоритет е годишният отчет. Запарих си чай, сложих чашата до лаптопа и извадих документите от чантата си. Все пак, хубаво, че послушах баба си и станах счетоводител. Ако бях избрала океанологията, както ми се искаше като млада романтика, но дали щеше да е сигурно всичко днес, кой знае. Затворих очи за миг и си представих морето усмихнах се. Оставаше малко, и с Магдалена щяхме да се отдадем на заслужената почивка все пак, ако междувременно не се обърка още нещо. Издишах дълбоко, отворих очи и се захванах за работа.
Родена съм в семейството на Лиляна и Крум Христови. Дългоочаквано бебе, което всички посрещнаха с нетърпение. Бабите сияеха, а родителите ми не можеха да се нарадват на зачервените ми бузки.
Трябва веднага второ! Да си имаш дружинка! настояваха бабите и Лиляна послуша.
Със средната ми сестра, Велика, бяхме почти на една възраст. Най-добри приятелки като малки, обичахме се и се състезавахме във всичко. В началото това не вредеше винаги взаимно се тласкахме да ставаме по-добри. Майка ни бе зорка да не се караме, все ни повтаряше, че сме най-близките си хора на света. Уговори директора и ни сложиха в един клас. На първия учебен ден тайно си чукаме новите обувки под чина. Аз съм тук, не се страхувай! Аз обаче винаги бях по-притеснителна. Велика можеше да захвърли домашното по литература и да започне да брои гълъби на прозореца. Аз не ставах, докато не завърша всичко докрай.
Марг! Дай тетрадката по математика! Да препиша, бързо! И да излезем навън!
Ще си решаваш сама! измъквах си тетрадката. Ако пак ни раздели г-жа Ганева на контролното, какво ще правиш? Искаш ли да ти обясня пак темата?
Велика мърмореше, цупеше се, но за малко. След половин час вече ме дърпаше на кънки или до езерото да храним патките.
Когато бяхме шести клас, се роди най-малката Божидара. Майка ни въобще не планираше трето дете, и мисълта за още едно бебе я стресна.
Пак отначало! Круме, не съм първа младост
Но, Лили, двете ще помагат! Ще се справим! А и ако е момче? Ще бъде изненада!
Изненада нямаше. Дойде Божидара ревлива, взискателна, различна от мен и Велика, и Лиляна се пообърка. Но стана ясно за всички: главната в къщата вече стана Божидара.
Майка ни усети разликата между ранното и късното майчинство. Докато с нас ѝ беше трудно и все мечтаеше за минутка покой, сега с Божидара сякаш се върна назад грижеше се за нея с удоволствие, забравяйки за останалите. И така се случи, че ние, големите, се отделихме тръгнахме по свои пътеки И между мен и Велика се промъкна черната котка.
Казваше се Стефан. Живееше в съседния блок напълно ни беше безразличен, докато не навърших шестнайсет. Прибирах се след тренировка, когато той ме спря пред входа.
Маргарита, ела, нещо важно имам да ти кажа
Стоя, загледан и не съвсем сигурен в себе си Усмихнах се меко:
Нямам време. Мама чака. В шест пред входа.
Стефан светна и кимна:
Много ми харесваш!
Забелязах смях като сребърен звън под кестените. И избягах.
На кого да споделя всичко първата тръпка, първата среща, първата целувка Разказах на Велика, макар и не веднага. Тя всеки ден усещаше, че с мен се случва нещо и не ме оставяше на мира, докато ѝ го признах.
По-късно и тя самата не знаеше защо внезапно се залепи за Стефан не го харесваше, но изведнъж се оказа най-важното нещо за нея да спечели вниманието му.
Първоначално не разбрах, а после вече беше късно. Видях ги двамата Стефан и Велика, целуващи се под дърветата, промълчах и отминах. Отключих вкъщи, затворих се в стаята, без да обръщам внимание на гнева на Божидара отпред.
Маргарито! Отвори на Божидара веднага! Лилия почука възмутено.
Винаги съм била послушна. Отворих, а майка ми, като ме видя, онемя. Извика си най-малката, затвори пак вратата и ме пита:
Какво се е случило, дъще? Очите ѝ се пълнеха със сълзи.
Много боли Защо Велика го направи?
Щом се изясни ситуацията, майка ме прегърна силно.
Как да ти помогна, мамо?
Гледах през прозореца и мълчах. Как да обясня на когото и да било тази болка, която гори отвътре?
Помогни ми с багажа, мамо. Отивам при баба. Не мога да остана тук.
С изчервени бузи Велика влетя в коридора и се сблъска с мен.
О, ти накъде тръгна с куфара?
Отместих я и излязох, без никога повече да се върна. Лилия, плачейки, зашлеви шамар на Велика.
Как можа?!
Велика стоеше, държейки се за бузата. Лилия, с Божидара под ръка, се прибра, тряскайки вратата така, че полилеят издрънча.
В нашето семейство никой дълго не се сърди. Седмица-две Лилия не говореше на Велика. На мен ми трябваха повече от две години, за да проговоря отново с нея. Може би никога нямаше да го направя, но майка ни се разболя тежко и се наложи заедно да се борим за нея.
Прости ми Велика гледаше треперещите си ръце, неспособна да ги стисне в юмрук.
Стояхме в парка пред болницата, докато чакахме края на операцията.
Който споменава миналото Обърнах се към нея.
Тя разбра: простила съм, но няма да забравя.
Плахо пое ръката ми изненада се, че ѝ позволявам. Не се дръпнах, но не стиснах обратно. Стояхме до късно заедно, докато баща ни не дойде с добри новини.
След лечението на майка, пак се разотидохме аз в Пловдив при баба Тонка по бащина линия. След година и тя си отиде, оставяйки ми прашния апартамент.
Живей, дете! Гради живота си и се уповавай на себе си. Най-близките понякога стават чужди, когато стане дума за интереси.
Вътрешно се усмихнах. Кой по-добре от мен може да го потвърди Но баба не посветих в подробности.
След време се омъжих за Андрей тихо и без гости. Сватба реално нямаше запазихме деня само за нас. Андрей бе без семейство, а моите не поканих.
С него живеехме щастливо само едно ни тежеше: нямахме деца. И двамата искахме, правехме всичко по силите си, но без резултат. Лекарите нямаха обяснения.
Ще дойде, когато трябва! твърдо заявявах.
Годините минаваха и двамата започнахме да мислим за осиновяване. Но съдбата си знаеше работата.
Поддържах връзка с роднините с колебливи писма и празнични поздравления. След няколко напрегнати визити Андрей между роднините ми не се вписа и спрях да ги каня у дома.
Аз го избрах. С това ще се примирите заявих на майка ми.
Твоя е животът, ти решаваш. Но си помисли… тя не доразказваше колко други възможности съм имала според нея.
На нея не можех да обясня, че с Андрей е спокойно и топло. Въпреки че бях главен счетоводител, а той шофьор, нищо не ни делеше. Той ме подкрепяше във всичко. Грижи се за мен, когато боледувах, въртеше домакинството.
Голям късмет имаш, мърмореше Велика, гонейки големия си син, всичко сама си върша! А моят все си намира да ме укорява!
Слушах я, без да ѝ обръщам внимание, знаех, че е прекалено драматична тя бе доволна от живота си. За разлика от Божидара.
Божидара стана невероятно красива. Аз и Велика бяхме хубавици, но тя срази всички. Лилия гледаше с гордост как най-малката удобно се е излегнала в креслото, а ние подреждаме масата за юбилея на родителите ми. На Божидара подобни събирания ѝ идваха в повече изслушваше комплиментите и изчезваше.
Като завърши училище, реши, че вече не ѝ се учи.
Ще стана модел! съобщи тя на шокираните ни родители. Направи първите стъпки бързо, но не отчете, че в тази работа също се налага труд.
Бързо ѝ омръзна, а щом се залепи за първия бизнесмен, не се интересуваше от подробности и се нанесе при него. Той имаше семейство с две деца, но не ѝ пукаше. На опитите на майка ни да се намеси, Божидара отговори:
Не се бъркайте, или ще спра да ви виждам и толкова.
Тя искаше много, но получи малко. Опита да привърже мъжа с дете, но приказката бързо приключи той ѝ осигури апартамент и издръжка, но повече не се виждаха. Решавай си проблемите сама.
Божидара се люшкаше между грижи и бягства. Понякога не се прибираше с дни, след раждането на Магдалена майка пое всичко. Лилия унищожена, баща й между нея и внучето. Велика отказа да помогне.
Стигат ми моите, тате
Баща клатеше глава и се обади на мен. Не се поколебах. Без въпроси взех отпуск, отидох и до месец всичко бе оформено. Прибрах Магдалена при нас. Че не съм ѝ биологична майка, знаеха само нашите и Велика със съпруга си.
Докато уреждах документите, Андрей продаде малкия ни апартамент и направи ремонт в новата къща.
Как всичко ми го направи, Андрей! От-до, точно както исках! обикалям дома и се радвам на новия живот.
Детето внесе в дома ни смисъл и щастие живо, будно момиче, весело и звънко. Девет години излетяха като ден.
С роднините общувах малко. На празници се събирахме, но майка ми стана нетърпима. Не можеше да преживее Божидара, държеше се студено.
Даде ти се от небето това дете. Ще наблюдавам как се справяш. Трябваше да си при мен, да помагаш на майка си!
Опитвах да не обръщам внимание на забележките съжалявах я. Знаех добре ако някое от нас с Велика беше изчезнало, майка ни щеше да преживее, но Божидара беше различна.
Гледаше Магдалена и се смекчаваше.
Колко е хубава! Не я ограничавай, нека е щастлива!
Леко хващах ръката на Андрей да не казва нещо остро.
Остави, ловя го с поглед. Така потушава бурята.
Но, Маргарита, не е ли по-добре да се изяснят нещата?
Не знам Мама ми е жал. Цялата злоба идва от болка.
Защо ти трябва да търпиш?
Може би, защото няма кой друг? А ако се опита да нарани Магдалена?
Не вярвам. Не би наранила детето на Божидара.
Тук се оказах права. Когато ставаше дума за Магдалена, майка ми мълчеше като зид.
Затворих лаптопа, разтегнах се часът бе минал полунощ. Андрей го нямаше командировка, и точно сега! Но утре щеше да е тук, дори и за вечерта. С какъв подарък ще изненада Магдалена? Сюрприз, даже на мен не издаде.
Усмихнах се отново се убедих колко ми е провървяло с Андрей и си легнах.
Мамо! Честит рожден ден на мен! Магдалена скочи в леглото и ме целуна по сънния нос. И на теб! Ти си моята мама!
Благодаря ти! прегърнах я силно. Да си ми жива и здрава, миличка!
Притисна се до мен, пое дъх и попита:
Вече съм голяма, нали?
И още как! Десет години! Но знаеш ли?
Какво?
За мен ще си още малка! смигнах ѝ, а тя се разсмя.
Нека си остана малка! Малките ги обичат всички!
И срам не те ли е? Кой не те обича тук?
Загъделичках я, смееше се с пълен глас.
Хайде сега подаръците! отключих чекмеджето на нощното шкафче. Имам нещо за теб.
Подадох й малка кутийка.
Дръж, но внимавай!
Магдалена отвори с трепет. Погледна ме:
Мамо… очите ѝ грейнаха. Той е!
Той е! потвърдих.
Магдалена извади кристалната фигурка на котараче. Знаеше, че някога дядо Крум е подарил тази фигурка на мен.
За голямата дъщеря Така ли ти каза дядо тогава?
Точно така.
Благодаря, мамо! Мечтаех да стане мой! погали нежно ушенцата. Но аз съм ти единствената дъщеря…
Усмихнах й се, а тя напрегнато ме гледаше.
Наистина ли? прошепна Магдалена.
Кимнах. Подскочи, притисна котарака в юмруче и извика:
Ура! Ще бъда голяма сестра! Мамо, кой?
Още не знам, мила.
Гледах я пълня стаята с радост и ми се доплака. Колко години го чакахме това щастие!
Извадих още една кутия.
Ето, и това.
Новата рокля я остави безмълвна. Като се въртя пред огледалото, попита:
Мамо, кога ще дойдат всички?
Погледнах часовника.
Приспахме се! Бързо, трябва да побързаме!
Успяхме. По обед Магдалена посрещаше гостите си, огласяйки дома със звънкия си смях.
Как сте? майка ми въздъхна тежко, оглеждайки ме строго.
Добре, мамо. Маги завърши отлично. И в музикалното също. Едно голямо щастие.
Научи се да цениш радостта, която ти е дадена.
Въздъхнах все по-трудно се говори с нея. За щастие, Велика дойде от кухнята и смени темата. Описваше децата, мъжа, и аз, както винаги, слушах механично. Чух, че Мими е отличничка като Магдалена, а Вико е станал шампион по бокс.
Викът на Магдалена разтърси всички. Хукнах към детската, а дъщеря ми стоеше насред стаята разплакана, с изцапана бяла рокля. Хванах я за ръцете.
Виле! Аптечката е горе! Бързо бинта!
Зароди се суматоха, само Мими седеше намусена в ъгъла.
Маги, какво стана? попитах уплашена.
Лъже! Тя лъже! хлипаше Магдалена.
Коя лъже? не разбирах.
Раните не бяха дълбоки. Превързах я, преоблякох и я отведох в стаята ѝ, сложих я на коленете си.
Ще ми кажеш ли?
Първо се сгуши, после ме погледна с моите собствени сиви очи
В този миг осъзнах няма значение чия е вината, кой кого е обидил Най-ценното е да сме заедно, да отгледаме с любов това малко щастие, което животът ми е поверил. И разбрах: семейството е като кристал ако го изпуснеш или раниш, остават белези, но топлината му остава завинаги.
