Съседката ми влачеше моя тор с чували по нощите. Вчера ѝ подправих малко с мая щедра съм, какво да правя.
Пак си минала до моя куп с кофите, а? не беше въпрос, а констатация на чистия, наторен факт.
Людмила, съседката през оградата, и мигла не трепна. Стоеше насред доматените си лехи, подпряла се на мотиката, и ме гледаше все едно съм ѝ дала вместо яйце камък.
Маргарито, стига се палиш, бе имаш там цяла Каменица тор! Нима ще стиснеш за съседка си, детска ти дружка?
Това не е богатство, Людмилче. Това са двеста лева за камион с доставка! кимнах към купчината, която видимо от ден на ден си сменяше формата. И да знаеш, това ми е лично мое.
Е, удави се в нея тогава! тя театрално завъртя очи. Голям праз, че съм взела малко за краставиците. Моята пенсия е символична не мога да купувам с камиони, като някои!
О, добре си знаеше кои струни да дърпа. Людмила майстореше да се изкара жертва: все нея някой ограбва държавата, времето, магнитните бури, и разбира се аз, щото моите домати зреят преди нейните!
Върнах се в къщи, сърцето ми тупа като тъпан на мегдан. Не заради кофи тор, нито заради парите а заради тая безобразна наглост, че ме мисли за глупачка.
Всяка нощ, точно в два, дочувах познатото шушукане. Не беше кофичка Людмила бачкаше с размах: пълнеше черни чували, мъкнеше ги към нейната стратегическа оранжерия. Сякаш се готви за война.
Съпругът ми Тошко краде кафе в кухнята и разгадава кръстословици.
Пак пренесе, а? мързеливо дочувам зад гърба си.
Пак. И пак мен изкара алчна!
Е, сложи капан.
Да и после обясняваш на хората защо съседката е без глезен. Тук тактиката трябва да е по-фина…
Огледах през прозореца оранжерията ѝ обект на целия женски квартал. Людмила се хвалеше, че има специален сорт и лека ръка. Абе лека, лека… особено когато бърка в чуждата купчина!
Тая нощ сънят се изпари. Легнах и слушах: лаят кучетата, щурците тракат, и изведнъж пак същия шум. Лопатата ѝ хрупа тора, едрите ѝ кофи рисуват дълбоки линии към оранжерията. Какво я дундурках тази купчина, что я покривах с найлон! А тя си ходи и си взема, като от бутик.
На заранта излизам на верандата Людмила вече рови около морковите.
Добро утро, Маргарито! усмихна се като тиква. Твоите тиквички пожълтяха, не са болни, нали?
Явно беше вдигнала фермерско ниво следите сочеха към поне три чувала изчезнали нощес. Просто поздравих:
Здрасти, Людмила. Няма да дочакаш.
Вървя към хамбара, погледът ми улавя рафта със селскостопанската химия: семена, торове и едричка кутия суха мая за ягоди. Идеята връхлетя като с Ладата на тъща.
Людмила сортираше плячката си в строителни чували и ги слагаше да отлежат в оранжерията топло и влажно, идеално за ферментация.
Изсипах в кофа топла вода, сложих там последната захар от шкафа, и излязох сухата мая цялата вътре. Сместа съскаше, мехурчетата подскачаха аромата на бира и леко злорадство изпълни кухнята.
Нощта се спусна, а съседката още се криеше. Обиколих от другата страна на оградата. Знаех ѝ дупката в мрежата. Там изпразних кофата със закваската и хубаво размесих повърхността на купчината. Който взима чуждо да получава бонус с любов.
Върнах се, измих ръцете и се мушнах под одеялото, като че ли възстанових световната хармония.
Защо се хилиш? помърмори сънено Тошко.
Сънувам хубави неща шепнах, зализвайки възглавницата.
Сутринта обаче започна не с кафе и чуруликане, а с вой на млада сърна. Двамата с Тошко подскочихме. Моят мъж по боксерки литна до прозореца.
Какво бе, пожар ли е?! викна той, мигащ от сън.
Слагам халата, излизам и вдъхвам свежест… и нещо киселичко във въздуха. Людмила в позата на посрамен император, седи пред чисто новата си поликарбонатна оранжерия, врати на четири ветрове.
Изглеждаше… оригинално. Всичко по нея на петна, кафяви като петмез. Доближих се до оградата с лицемерна изненада.
Людмиле, какво става при теб? Нещо тръбите ли гръмнаха?
Бавно се обърна лицето ѝ смесва ужас и… оная субстанция.
То… то избухна! Маргарито! Живо е!
Леко надникнах през мрежата оранжерията беше сцена за местен карнавал. Там, където вечерта стояха торбите трофеи, се беше случил зрелищен взрив.
Маята в топлото и влажно, завързана хубаво, бе започнала да ферментира, газовете да се надуват, чувалите да станат като балони на студентски празник. Законът на природата всичко избухна.
Пластмасата не издържа. Всичко избликна по стените, тавана, и… по нейните любимци чушки и разсадът. Людмила осрана и осветена от сутрешното слънце в центъра на грандиозния хаос.
И какво ти гръмна, а? питам уж невинно.
Чували! изписка тя. Влязох да ги погледна, и БУМ! Вторият след него. Маргарито, какво ми сложи там?!
Аз? отговарям честно като дете. Людмиле, това си е мой компост. Мога ли да слагам нещо, освен кравешки отпадъци?
А как е пристигнало във вашата оранжерия, разфасовано и полято това вече е интересен казус!
Съседката застина, зъбите ѝ тракат. Признае ли, че е мой значи, е крала. Признае ли, че е неин какво й се случва с торбите? Стои и си мисли дали да протече още.
Това е саботаж! накрая избълва. Нарочно ме тровиш!
Как бе, с натурална тор? вдигам рамене. Кой знае, сигурно в оранжерията аурата ти е кофти, или си урочасана! Ти нали се фукаше, че имаш лека ръка?
Тошко излезе на верандата, поглежда картината, измърмори нещо и се прибра бързо, че да не се разхили на глас. Людмила грабна маркуча, за да се измие набързо, макар че ароматът на провал ѝ остана по халата.
Цял ден селото само това дъвчеше за гръмналите чували на Людмила. Имаше всякакви слухове: от неуспешна ракия до паднал метеорит. Виновницата се спотаи и до вечерта търка оранжерията с четка.
Наложи се да извади цялата разсада и да смеси пръстта наново торта беше станала смъртоносна и за бат Златко магарето му. С вечерния чай не се появи рядкост.
След седмица пак си взех камион с компост. Купът си беше на старото място. През нощта установих необичайна тишина: нито шепот под оградата, нито щракване на лопатата, нито шум на чували.
Излязох луната грееше върху абсолютно непокътната купчина.
На сутринта Людмила мина покрай оградата ми, но горделиво обърна глава. Вече купуваше торове от магазина в цветни опаковки, срещу собствени пари.
Здрасти, съседке! Как са чушките, пораснаха ли? провикнах се.
Тя се спря, изгледа ме сподавено, но вече без грам желание да пробва домашна подкрепа.
Порастват промърмори. Справям се и сама, без твоите дарове.
Чудно! Ако ти потрябват уникални рецепти знаеш накъде да гледаш!
Тя плю през рамо и забърза към къщи. Аз си сварих силен черен чай.
Душата ми беше спокойна. Без злоба, без триумф. Просто всичко си дойде на мястото. Моето си остана мое, чуждото вече никой не докосваше.
Границите не са в оградата, а в уроците, които даваме. Не бъркай в чуждия компост, ако не те бива да поемеш последствията.
А сухата мая винаги си държа запас. Човек никога не знае. Може пак някой колорадски бръмбар да пробва моята щедрост а на всеки хитрец се намира майстор.
