Да бъдеш щастлива е задължително
Баща ми си тръгна от нас заради друга жена, когато Мария беше само на четири години. Напусна ни веднага след Нова година, прегърна Марийчето на прага и каза просто прости ми, след което безшумно затвори входната врата.
Майката прие всичко това спокойно, като нещо неизбежно в нейния род нито една жена не беше създала трайно семейство. Но само след две седмици вечерта изпила целия димедрол и аналгин, които намерила вкъщи, и загасила светлината завинаги.
Сутринта Мария дълго и шумно будеше мама. После как да е закуси с каквото откри в хладилника, и пак се върна при леглото ѝ, за да я събуди. Изморена, се сгуши до майка си и заспа.
Януарският ден в София мина бързо, вече се свечеряваше, когато момичето отвори очи. Бе се събудила от студ. Зави се по-плътно с одеялото, притисна се по-силно до тялото на майка си, но това само я накара да настръхне още повече от нея идеше някакъв непреодолим, мрачен студ. Сълзите обляха лицето на Мария като горещ поток.
В антрето се чу вратата. Марийчето хукна натам. Това беше вуйна ѝ Галя по-малката сестра на майка ѝ.
Маничке, ти си вкъщи. А мама къде е? Обаждам ѝ се цял ден, не ми вдига. Толкова се притесних!
Мария се хвана за подгъва на Галината шуба и се затича към спалнята. Гледаше вуйна си с големи, пълни със сълзи очи, сочеше с пръст към вратата и нещо отчаяно викаше, но не излизаше никакъв звук само широко отворена уста, изкривено от болка лице, сълзи и сополи, но никакъв глас.
Галина не можа да има собствени деца и мъжът ѝ я напусна след няколко години. Отдаде сърцето си изцяло на своята племенница, стана ѝ втора майка. Затова, когато трагедията се случи, Галя веднага уреди документите за настойничество и Марийка остана при нея. Обгърна я с обич и грижи, води я къде ли не, три години упорити лечения и рехабилитации, но гласът така и не се върна.
Тази зима студът дойде тъкмо на Богоявление, наваля истински, скърцащ сняг. Марийка с другите момичета прекарваше цял ден в Борисовата градина спускаха се с шейни, построиха цяла снежна фамилия и правиха ангели в пряспите.
Време е вече. С цялата тази мокра дреха ставаш като ледена статуя, а ръкавиците ти станаха на буци. Първо ще минем през Била да купим мляко и макарони, подканяше Галя.
Влизаха и излизаха хора, вратите се затваряха и отваряха, а отдясно на входа едър риж котарак седеше спокойно, сякаш нищо не го интересуваше. Седеше с премрежен поглед, мърдаше лапи от студ, но иначе изглеждаше доволен. Мария коленичи до него и махна на вуйна си да влезе в магазина сама.
Добре, ще пазарувам бързо. Ти не мърдай оттук!
Момичето нежно погали котарака, той се изви гръб нагоре от кеф и запреде. Мария го обгърна с ръце, допря бузата си в неговата козина. Неусетно топли сълзи потекоха по лицето ѝ, а котаракът ги облизваше, кихаше и пак облизваше.
Ей, какво правиш, това е уличен котарак, мръсен!
Галя я хвана за ръката и я замъкна към колата. Мария се дърпаше и опитваше да се изплъзне, но вуйна ѝ я натъпка на задната седалка и седна отпред.
Котарката също дотича. Застана пред прозореца и мяукаше жално.
Не е честно! Той вече е мой, а аз го изоставям, шепнеше Марийка, размазвайки сълзите си по стъклото.
Това… Това ти ли го каза? Кажи го пак, моля те! гласът на Галя трепереше.
Не можем да го оставим! Ще умре без мен! закрещя племенницата ми право в лицето ѝ.
Галя веднага скочи от колата, грабна котарака и седна на задната седалка до Мария. Котаракът се вкопчи със страх в шубата ѝ, но после мигом се прехвърли при Марийка на скута и остана там, съвсем неподвижен.
Ако искаш котарака, добре! Така да беше казала по-рано, отдавна да сме ти го намерили! усмихна се Галя щастливо.
Днес, връщайки се към тези дни, осъзнавам нещо важно истинското щастие не се моли, не се чака, а се ражда с първата топла прегръдка, с първия спасен живот, и винаги идва тогава, когато я дариш на някого, дори и да е един риж котарак от Борисовата градина.
