Баба под наем
Господин Димитров, извинете, но трябва да си тръгна днес по-рано. Позволявате ли? Детето ми се разболя.
Весела остави на бюрото подготвените документи и списъка със срещите за следващия ден. Имаше още цял час до края на работния ден, но от детската градина вече два пъти се бяха обадили и тя реши да рискува, като поиска разрешение да си тръгне. В тази строителна фирма беше сравнително нова и направо късметлийка, че я бяха взели, предвид че нямаше опит като секретарка и съвсем не отговаряше на визията, описана в обявата. Докато се гледаше в огледалото преди интервюто, Весела само поклати глава:
Да, този критерий определено не е за мен.
Старият ѝ жилетка, която така грижливо пазеше, още изглеждаше добре, но полата вече бе видяла по-добри дни. Шита беше от майка ѝ хубав плат, цели дни на шевната машина, всяко шевче внимателно премерено.
Ще стане като купешка, гледай.
Мамо, ръчна изработка е! Разбира се, че ще я нося. Весела малко преувеличаваше, но знаеше колко важно е това за майка ѝ.
Допълнителни пари за дрехи у тях нямаше. Помнеше яслите, когато баща ѝ още беше жив и тя спокойно избираше роклите си. После всичко се промени. С майчината си заплата като медицинска сестра, трудно свързваха двата края. Чудото беше, че се справяха, докато не се разболя баба. Със свекървата майка ѝ Лидия трудно се разбираше.
Лидке! Ти понятие за семейство нямаш! Но сега вече си от нашето семейство, свиквай, че тук всеки носи отговорността си.
Малката Весела още не разбираше тези думи. Звучаха тежко, важно, но с времето разбра: всичко трябваше да върви по един път. Лидия грижеше за свекървата, отделяше голяма част от заплатата си, а бабата само взимаше, не даваше нищо насреща. Безкрайните упреци валяха:
Мамо, защо мълчиш? по-късно питаше Весела, не разбирайки защо майка ѝ преглъща всичко това.
Защото знам, че не е права. А знам и друго тя е болна и самотна. Ние със теб ѝ останахме. Със сестра си се скара, племенниците не я искат. Лидия сгъваше бельото. А аз съм обещала на баща ти да не я изоставям. Как да не удържа на думата си?
Весела се гневеше, искаше да каже всичко на бабата, но Лидия я спираше меко:
Не трябва, Весе. Аз не го приемам лично. Най-важното е, че правя вярното и баба ти има всичко нужно.
Тя и без това нищо не ѝ липсва! промърморваше Весела, вече достатъчно голяма, за да вижда истината.
Сега знаеше баба ѝ не беше бедна роднина. Голяма панелка в Младост, още един апартамент, останал от майка ѝ, отдавна отдаден под наем, добра пенсия и дебела влогова книжка стигаше ѝ за спокоен живот.
Защо ти взема пари, мама? разгневено питаше Весела над тетрадката, където двамата разписваха доходите и разходите.
Весела! Лидия хвърляше кърпата на масата.
Какво?
Забрави. Не си присвоявай нищо, дори наум. Всичко онова е нейно, няма да е наше никога.
Видя Весела на какво е способна майка ѝ. След смъртта на бабата се оказа, че тя всичко е завещала на племенниците си, а прощалното писмо майка ѝ така и не показа.
Защото са кръвни каза само веднъж Лидия. Не питай повече! Остави го назад.
Аз приличам ли, мамо, на тате, или само на теб? запита не издържала.
Приличаш на татко си като две капки вода. И по характер най-вече. Вземи само доброто от това семейство и забрави лошото.
Така минаваше времето. Весела завърши гимназия, после влезе в Софийския университет. Тогава и беше ушита онази поличка с нея се явяваше на изпити, после стана асистентка, после се запозна и със Светльо, бащата на сина си. Тази пола ѝ беше на късмет. Не беше чудно, че избра да облече именно нея за интервюто. Какво друго да обуе с анцуг ли?
В отдел Човешки ресурси се чуваха подигравки, но тя си спомни думите на Лидия и изпъчи рамене.
Мамо, къде сте работила до сега? Без опит и с малко дете?
Преподавах в университета.
Защо искате да смените бранша?
Искам да опитам нещо ново.
Очакваше отказ, но не стана. Отдел Кадри, поспря за миг, после предложи длъжността секретар с изпитателен срок.
Че за какво ѝ е на Димитров тази жена? чудеха се по-късно в офиса. Умна е, ще видим дали ще се справи
Първият работен ден с Димитров мина леко:
Първи път виждам жена, която не цъка всички бутони на кафемашината, а чете инструкцията засмя се той. Ще можем да работим заедно!
Справяше се. Беше стриктна, помнеше всичко и организираше срещи така, че всички ѝ се довериха. Единственото, за което Димитров ѝ се караше, беше честите отсъствия заради детето.
Весела, ще остана без секретарка. Какво ще правим? питаше той.
Просто Павлина няма кой да гледа. Майка ми я няма, роднини също.
А детегледачка?
Не мога да си позволя. Ще потърся решение, обещавам.
Забра сина, преглътна умората и вървя надолу по Оборище, към вкъщи. Павлина имаше температура, а у дома я чакаха обичайните грижи. Изплака вътрешно защо ли всичко е така трудно и самотно?
Но знаеше отговора още майка ѝ ѝ беше казала:
Не винаги срещаш добри хора. Но, ако ги срещнеш не ги изпускай!
Весела не послуша Лидия, когато срещна Светльо. Умен и амбициозен учен, пламтящ за пътешествия и наука. Тя искаше семейство, той все за чужбина мечтаеше. Когато го поканиха на работа в Германия, не му трябваше и седмица да си тръгне.
Ще почакаме, Весела! каза.
Нямам време, Светльо, очаквам дете.
Сега ли беше нужда? ядосано мърмореше той.
Да, сега. Аз сама ще се оправя. Приятен път!
Павлина се роди месец след като Лидия почина от инфаркт на работното място. Имаше много лекари наоколо, но спасение нямаше. На Весела не ѝ остана време дори да плаче.
Като родя, ще поплача, мамо шепнеше към портрета ѝ.
Но вече не беше момиче за сълзи. Павлина беше слаба, често болна. Переше, чистеше, грижеше се за детето и така по кръг цял ден. Стигна до чистачка в местния салон за красота, за да изкара някой лев кеш. Ценеше само мисълта, че може би някога ще се върне към ученето, към добрата работа
Докато прибираше Павлина от градината, мина през аптеката. Отключи вратата и спря за кратко пред съседката си.
А, здрасти, Наде!
Пак ли сте болни? кимна Надя.
Така е. Пак ще ме уволнят вече втори път този месец.
Защо не вземеш детегледачка? Сега изкарваш повече
Не ми стига, Наде. А и няма баба.
Жалко. Дано се оправите.
У дома Павлина усети майчината грижа, натежала от умора, Весела само прошепна: Мамо, колко ми липсваш
Докато вечер разлистваше сайтовете за обяви, чу леко почукване.
Веселке, добър вечер!
Пред прага стоеше леля Надежда съседката от съседния вход. Весела я познаваше само по поздрав.
Заповядайте, нещо станало ли е? учтиво се учуди тя.
Нищо особено. Може ли да вляза или на прага ще се разберем?
О, извинете, заповядайте! Кухнята е нататък.
Леля Надежда сложи ръцете на коленете и я погледна остро.
Детегледачка ти трябва, така ли? Баба под наем
Моля?! Весела повдигна вежди.
Да помагам, когато е болна Надежда повтори с търпеливия тон, който майка ѝ често ползваше.
Трябва. Но къде да намеря?
Аз сама дойдох. Ще ме вземеш ли за баба? Да ти помагам
Изведнъж Весела се поколеба знанието за съседката не бе много, а така да ѝ повери детето
Откъде знаете, че търся детегледачка?
Познах по разговорите с Надя.
Ясно Лельо Надежда, моля, кажете ми за себе си.
Софиянка съм. Баща и майка работници. После на завод, с мъжа ми се запознах, пораснаха ни децата, отидоха където им хареса, никой не ме потърси. Внуци имам, но рядко ги виждам. Искаше ми се пак да гледам дете. Надя ме светна, че ти търсиш… Е, взимаш ли ме? Но реши утре, не бързай аз скъпо няма да искам.
Весела се съгласи и я изпрати. Дълго размишляваше.
Не знам дали е към добро, мамо каза наум на портрета на майка си.
Сутринта вече знаеше отговора:
Приемам, лельо Надежда.
Така започнаха баба под наем. Надежда наричаше това сътрудничество:
Ти работиш за хляба, и аз така. Взаимно си помагаме.
Поначало Весела я наблюдаваше сдържано, после въздъхна с облекчение. Павлина от първия ден я прие присърце.
Боли ли те, детенце? Сега чайче със сладко и приказка, после ще спиш и всичко ще мине казваше леля Надежда.
А у дома сладко от малини няма беспомощно се оправда Весела.
Аз си нося! Кога да правиш всичко сама мъкнеш Върви на работа, ще се справя.
След няколко месеца Павлина показа нови умения и Весела ахна.
Само на пет е, а вече чете! Лельо Надежда
Виж го! И на шах е добър! Запиши го на клуб, ще го водя аз.
Стана така, че Павлина ходеше на шах и плуване два пъти седмично.
Никога сама не бих могла споделяше с Надя. Благодаря ти, Наденце!
Аз ще искам Надежда, като порасне и Светлето, да знаеш! смееше се Надя.
Годините минаха, Павлина порасна и тръгна в училище помощта вече беше по-малко нужна, но те не се разделиха.
Веселке, време е за промяна каза Димитров една сутрин. С твоето образование, заслужаваш по-добра позиция. Ще те пратя на квалификация и после ще видя къде да те включа.
Започна да се справя по-добре, израсна, животът се нареди. Когато подаръците, картичките и загрижеността от леля Надежда се превърнаха в нещо много повече, Весела го оцени.
Но един ден Надежда изчезна. Весела се разтревожи сериозно.
Къде ли е? чудеше се. Не ми каза нищо.
Звъня на болници, на децата ѝ, но я нямаше. Накрая самата обикаля болници из София.
Вие каква сте ѝ? питаха я навсякъде.
Дъщеря.
След няколко дни я намери ударена, с временно замъглени спомени.
Сега кой си? попита Надежда.
Аз съм Веселка. Почи си Памете ще ти се върне. Важното е да се грижиш за себе си.
Децата отказаха да дойдат.
Не им трябва Весела се ожесточи, после се отпусна: Мамо, пак си права. Хората мислят най-вече за себе си.
Леля Надежда се върна у дома. Павлина пое грижите затопляше обяда, учеше уроци до нея, канеше я на шах. Наричаше я баба, а Весела не възразяваше. Какво значение има важното беше, че беше там, жива е.
Синът на Надежда дойде чак след половин година. В този ден Весела се връщаше със сладкарска кутия за рождения ден на Павлина и бе пресрещната:
Вие сте Весела? Аз съм Петър, синът на Надежда.
Защо питате? посрещна го хладно Весела. Вижте майка си, но ясно да е не ви я давам! Ако ви трябва само имот, не съм насреща. А за грижа къде бяхте досега?
Извинете прошепна той.
Влязоха у дома.
Павлина, това е Петър, синът на баба Надежда. Помниш какво каза лекарят да я щадим.
Надежда почти не го позна. Петър гледаше без да я познае от силната жена беше останала само сянка.
Може ли да я посещаваме?
Разбира се, това е майка ви. Но не я възбуждайте.
Видя Весела, че Петър не се върна повече. И си помисли: Хайде, всичко това нека остане в миналото. На мен и Павлина ни е по-добре така.
Павлина! Слагай чайника, ще празнуваме!
Мамо, а баба може ли торта?
Трябва! Най-голямото парче за нея. Тя знае как се живее сладко както някога те глезеше със сладко.
Да, мамо! Да посластим живота!
Весела заключи вратата и се усмихна. Вътре у дома беше топло, просто и светло като у всяко българско семейство, което е оцеляло заедно, дори когато са останали само от двама и баба под наем.
