Майка Катя
Какво хъркаш тука? Цялата пейка си намокрила! Навън и без това е влажно, а ти още влага добавяш!
Една едра жена, толкова голяма, че сякаш заема цялата пейка, се спусна тежко до Калина.
Ужасна жега днес! А и дъжд валя от сутринта, та сега е като в сауна! Едва от мандрата се връщам, вече съм вир вода, все едно съм била на къпане!
Жената измъкна пластмасова бутилка с вода от хавлиената си чанта и, след малко суетене, я отвори.
Ще пийнеш ли? протегна бутилката към Калина. Казват, че помага да се успокоиш. На мен изобщо не ми действа, и цял потир да изпия, пак за нищо не ставам.
Калина гледаше със страх леко досадната си съседка на пейката. Защо пък й трябваше и това наказание? С какво провинение малко й бяха другите грижи и бедствия, че и тази странница, по-скоро… тази баба да се натресе?
Калина винаги имаше едно наум към пълните хора. Караха я да се чувства угнетена. Как можеш така да не се обичаш? Не можеш ли поне малко гимнастика, да не тъпчеш сладкиши непрекъснато, да помислиш за околните? Че то е неестетично тлъстини, раздут потник, пот, специфичен мирис… Ужас! Калина си спомни как веднъж с приятелките, докато бяха в СПА през уикенда, видяха жена почти като тази цялата в басейна.
Аз не влизам там, момичета! За днес стига толкова! отряза Елена, най-добрата приятелка на Калина, и изправяйки стройното си, препечено като от рекламите за тен тяло, излезе от водата, без да гледа назад.
Ама що? Нали ще си стоим целия ден?
С тая ли? Елена брезгливо посочи към басейна. Като я гледам, ще ми стане лошо, не искам дори да съм на метри от нея.
Скоро коментарите станаха още по-груби, но Калина, макар и да се почувства некомфортно от думите, пак трябваше да си признае, че е съгласна донякъде. Как така не можеш да се стегнеш малко, нали има огледало у всяка къща?
Ето я пак до такава жена, ама и по-едра от онази край басейна. Освен че си стои до нея, тази и не спира да бъбри! Но сили да стане от пейката никакви. Цял ден виси тук, първо да си поплаче, после просто забила поглед в една и съща тухла отсреща. Накъде да тръгне освен на автогарата не знае. Вслуша се, без да иска, какво дрънка жената и за миг застина.
Много си хубава! Куфар нямаш, нито чантичка, значи не заминаваш. Може би чакаш някого? Или никъде нямаш да отидеш?
Калина спря да гледа стената и изведнъж срещна погледа на жената.
Добродушно лице, с едри бузи и вечна усмивка, която стана някак тъжна, когато Калина, без да се удържи, хлъцна и избухна в рев. Не можеше да обясни защо жената я прегърна плътно, както я е прегръщала майка й преди време просто я хвана и я задържа. Калина, разрошена, с модерна прическа ридаеше върху леката блузка на утешителката и чак тогава, потънала в аромата на треви и полски цветя, разбра мириса я върна в детството. Така ухаеха ръцете на нейната майка, която едва си спомняше загинала бе, когато Калина беше на пет. Единствения й спомен бе цветна поляна майка й плете венец, който слага на главата й, а ръцете й ухаят на билки, каквито никъде другаде не си усещала.
Какво се плашиш? Обиждат те, а?
Калина махна леко отрицателно с глава, после обаче го потвърди.
Гадове такива! Такава хубава дъщеря да обиждат! Жената измъкна от торбата салфетка и едно голямо червено ябълко. Айде, хапни малко!
Стана й толкова зле от глад не беше яла от предишния ден, а пари изобщо нямаше.
Дръж! Домашна шунка, пилешка. Сама съм я правила. Яж, чедо! Много си слаба, да не те отвее вятърът!
Аз не ям месо… прошепна през сълзи Калина и се обърна.
Какво каза? тикна й сандвича в ръка жената и разчупи ябълката със сила като на мъж.
Нищо… загледа притеснено буйните й, силни ръце. Тази идея с гарите беше откровено глупава, разбира се. Нахапа с удоволствие сандвича и без малко да изохка от вкус.
Вкусно, нали? Е, така трябва! Глупостите по-късно!
Жената се размести по-подручно и хвърли другия сандвич към Калина, докато тя още дъвчеше първия.
Яж, яж! Сега разказвай! Как така си сама тука, без багаж и явно без стотинка?
Калина кимна и отново потекоха сълзи явно беше дошло време историята й да излезе.
Излезнала беше от вкъщи предната нощ тоест, избягала, след като баща й, когото възприемаше като свой истински татко, й заяви, че не й е родител, а има да се ражда негово истинско дете. Две десетилетия е вярвала, че баща й ще я защити винаги, а сега такова нещо За капак и мащеха й Красимира, само няколко години по-голяма от Калина, още от пръв поглед я гледаше с тънката си усмивчица и не се стараеше да скрие, че отношения няма да има. После караници, нападки, интриги, като в евтин роман. Пък баща й й разказва ти не ми си дете, уж те осинових на три месеца, кой ти е баща не знам, майка ти я няма Как да не се срутиш?
Цяла нощ зяпала в една точка на тавана, после взела якето и крак през прозореца. Къде накъдето й видят очите. Телефонът се изтощил, а пък онази групичка уж приятели не беше баш приятели толкова премествания имаха, че никъде не закрепна. И в живота им само едно правило: “Обичай себе си, плюй на всички, успехът те чака!” Дори си поръча ключодържател с весело дяволче от някакъв стар анимационен филм.
Жената я слушаше търпеливо, бършеше й сълзите с меки кърпички и накрая измъкна страховита дамска портмонета.
Ей, момичето ми, трябва да се върнеш при баща си и да поговорите, ама има време. Телефонът работи ли?
Свърши батерията.
Ясно. Дръж, ползвай този! подаде й телефон с копчета, такъв, какъвто бабите ползват. Моят подарък от дъщеря ми много удобен! Пиши едно съобщение, че си добре. Не е нужно да го тревожиш още повече.
Зяпа в тиха вяра как Калина пише, после се изправи, изчисти опръсканата блузка и рече:
Аз се казвам леля Катя. От Чепеларе съм. Мъж нямам, но къща имам и сърце отворено. Ела при мен, ще видиш, нищо страшно няма там.
А защо? Защо се занимавате с мен?
Жената се усмихна, хвана я нежно за брадичката.
Защото, дете мое, чужди деца няма. Няма как такова дете да оставя само!
Но не съм дете вече…
И още как! Айде, тръгвай! Трябва да ти взема билет за автобуса! Ако изпуснем рейса, ще чакаме на автогарата пак.
Така Калина попада у Катя Николова.
По пътя не я разпитва, само й дава време. После ще й обясни, че трябва човек сам да сподели болката без да го клатиш.
Уморена, Калина заспа в автобуса и не усети кога стигнаха. На малката автогара леля Катя махна на някого, а една висока кльощава жена я прегърна:
Мамо Катя, втори автобус закъснях, помислих, че няма да дойдеш, бе! Как е Явор?
Добре е. Настаних ги с Ярица, другата седмица ще ги видя.
А говори ли с доктора?
Казаха ще направят каквото могат. Млад е, ама старателен.
А тая кой е? Жената изгледа Калина.
По-малко въпроси, Светле! Гладна е!
А, добре.
Пътуваха с жълто Ладе”, което се оказа артистично украсено с анимационни герои. Калина се засмя.
Туй е аерография! Сашко, брат ми, майстори така.
Аааа, аерография значи автоматично отговори Калина. Красиво е.
А ти рисуваш ли?
Завърших художествена школа.
Ще говорим със Сашко той е самоук, а какъв майстор!
Калина просто кимна изпълнена беше с чувства, дето не можеше да обясни.
В селската къща на леля Катя ги чакаха камара деца, викове, песни, смях Все мои са, че не се тревожи! Аз сама си живея, ама всички са ми близки, идват всеки ден. За да не е къщата пуста.
Седмица все не можеше да разгадае коя е чие дете, но Светла най-директивната и майтапчийка, й разказа всичко, докато наглеждаше сина си и й показваше къщите из уличката. Всичко беше живо трима тук, двама там, всеки ден някой се чува с Катя а тя става майка за всички.
Истинската героиня е! Всички деца на нея дължат всичко!
Не ги е родила, Калино. Като теб всички са осиновени, намерени от улицата, от гарата, от детската градина. Тя ни е открила, не ние нея.
Но от къде… Как издържа толкова? Пари, храна…
Светла сериозно кимна дълга история е. Държавата и помага с малко, но основният помощник е чичо Симеон Пашко, едно от момчетата, намерено на улицата, се оказва син на него богаташ, сериозен бизнесмен в строителството, от София, с огромен имот в полите на Родопите. Той й помага, всякак.
Разказа й как Катя се грижеше за всички тях години наред, бори се с администрация, уреди документи, въртеше се между болници, училища, съдилища. Когато Пашко отива при баща си, цялата общност получава грижа и закрила буквално нов живот. Съдби като в сериал, но реалност.
Когато Калина остана сама със Светла, тя й довери истината Катя е без деца поради заболяване, но съдбата й е поверила всеки изоставен човек, всяко болно и объркано дете. Има диабет, следи се, но не се оплаква силна като камък, все майче на околните, най-сърдечната жена на Чепеларе казваха.
Пък моите родители бяха алкохолици, откъдето и да го завъртиш, от нея съм научила всичко за живота…
Историите на всеки в къщата са различни, но общото е, че попадат при леля Катя и животът им се връща на линия.
Калина сподели мечтата си искаше да стане детски психолог, но финансово не може сега баща й няма да поема разходите.
Всичко ще се нареди, ще видиш каза уверено леля Катя.
В къщата на Светла за пръв път Калина беше на истинска семейна трапеза. Деца, смях, лек кавгички и нежни прегръдки а Калина си даде сметка как й е липсвала истинската семейна топлина. Със сълзи в очите чува:
Айде, престани, всичко вече е добре, тук си у дома!
Калина разказа за всичко цялата болка, скритите истини, тягостите с баща, мащеха, детинство и страхове.
Не обиждай баща си, Калино. Възпитавал те е като своя. После на всеки радостта по своему се кара на главата. Много години е мислил, че не може да има дете и като научил, че ще има свое, му е гръмнал мозъка.
Вярно е прошепна Калина.
А сега? пита се майка Катя Ще се върнеш ли?
Не. Искам сама да живея, да се уча, да работя. Моля те, плати квартирата и първите месеци, после ще се оправя.
Баща й прие условията, макар с тъга. Финансира й следването, тя се дипломира с отличие във Великотърновския университет. Оказа се най-добрият детски психолог в града. Инна роди момче Калина вече няма злоба, но от дистанция поздравява.
В най-трудният момент, когато майка Катя се разболя от тежък инсулт, Калина заряза всичко и се върна. Месеци наред се грижеше, докато Катя закрепи проговори трудно, краката й вече не слушаха, но Сашко и Руслан й направиха уютна пейка на двора и тя стана тронът на баба Катерина, а децата я обграждаха и се хвалеха.
Бабо Кате, видя ли кой вкара гол? Я виж как се люлея високо!
Калина се върна в града, след като беше сигурна, че майка Катя е добре, а когато дойде денят на собствената й сватба, първата покана я получи точно тя.
Мамо Катя, ще си до мен?
Винаги, дъще, винаги
Такъв голям, шарен, топъл и свойски живот, какъвто само истинското българско село може да създаде.
