С това няма да излезеш изрече Виктор, без да се обърне. Стоеше пред огледалото в антрето и нагласяше тъмносиния си копринен вратовръзка, купен миналия месец за сума, която Милена разбра случайно, докато търсеше касова бележка от хладилника. Сериозно съм.
Викторе, това е юбилеят на твоята фирма. Десет години. Аз съм ти съпруга.
Точно така. Най-накрая я погледна, но в този поглед имаше нещо, което й спря дъха. Не нежност. Разпознаване. Вече беше виждала този поглед. Отдавна, но не се беше осмелила да го назове. Ти ми си жена. И затова те моля да останеш вкъщи.
Защо?
Той въздъхна дълго, отегчено точно по онзи начин, който означаваше: Пак глупави въпроси и губя време.
Миле, там ще са партньорите. Важни хора. Може да има журналисти.
И какво?
Ти си… спря търсейки дума. После я намери. Ти си леля. Обикновена леля. Синята ти рокля с копчета… Жените, които ще са там, са други. Ти не си те.
Милена стоеше на прага между кухнята и антрето. Държеше кърпа, с която току-що беше избърсала ръцете си. Кърпата беше стара, с избелял шевица. Гледаше Виктор и се питаше кога всъщност това стана нормално. Кога думите спряха да искат обяснение.
Ще го придружава Весела?
По лицето му не трепна нищо. Това беше най-страшното не гневът или смущението, а спокойствието.
Весела е асистентка. Тя отговаря за организацията.
Викторе…
Миле, не започвай.
Просто попитах.
Не просто попита. Той свали сакото от закачалката, с някаква позната елегантност го разтръска. Намекваш. Винаги така. Омръзна ми.
Милена остави кърпата върху облегалката на фотьойла. Бавно. Усети, че ръцете ѝ леко треперят и много искаше той да не го забележи.
Добре каза. Добре, Викторе.
Ето, така се прави. Погледна се в огледалото и остана доволен от себе си. Децата вкъщи ли са?
Юлия е при приятелка. Никола е в университета, ще се прибере към осем.
Кажи му да внимава, когато се връща. Ще се прибера късно.
Вратата се хлопна. Милена остана в антрето, потънала в аромата на парфюма му, който някога харесваше, а сега й беше чужд. Скъп и чужд.
Отиде в кухнята, включи чайника. Гледаше парата от върха на чучура и мислеше как преди двадесет и три години се омъжи за човек, който я гледаше съвсем различно. Тогава харесваше смеха й. Наричаше го като звънче. Тя се смущаваше тогава.
Водата завря. Милена наля вряла вода в чашата, пусна пакетче чай и дълго наблюдава как тъмните вълни се разливат в нея.
Леля. Той я нарече леля.
Беше на петдесет и две. Нито сто, нито осемдесет. Петдесет и две и нищо й нямаше. Не беше красавица, но не беше и това, което той му направи с тая дума. Косата й тъмноруса, без почти никакви бели косми, грижеше се за себе си. Ръцете й можеха всичко да меси погача, да преправя пердета, да утеши дете в три през нощта, да прегледа сметки, когато той в началото на Монолит се заплиташе в числата и молеше за помощ.
Кой му помагаше тогава? Кой седеше нощем над фактурите?
Леля. Наистина.
Не плака. Сълзите бяха някъде близо, усещаше ги като тежест в гърдите, но не идваха. Може би защото това не беше първият такъв разговор. Първият беше преди три години, когато той за пръв път й каза: Можеше да се обличаш по-модно. Тогава я засегна. После свикна. После започна да се съгласява. И ето я сега самотна в кухнята, мъжът й замина за юбилея с Весела, която е на двадесет и осем и явно няма печива във фурната, избелели кърпи и двадесет и три години съжителство.
Навън майският здрач се спускаше. Въздухът топъл, ухаеше на люляк от двора. Милена допи чая си, изми чашата и се отправи към гардероба.
В най-далечното ъгълче, зад зимните палта, висеше рокля. Тъмночервена, кадифена, купи я преди три години на разпродажба в Слънце и я облече само веднъж у дома. Виктор я видя, скриви лице: Къде си с това? Твърде ярко за възрастта ти. Пошло. Тя прибра роклята дълбоко в гардероба. Мислеше да я подари. Не го направи.
Сега я извади. Разтръска я. Кадифето беше меко, топло, живо на пипане. Приложи я към себе си и се погледна в огледалото.
Не. Не леля.
От антрето се чу шумът на ключове. Никола. Чу как се събува, как хвърля якето на креслото, вместо на закачалката, как влиза в кухнята.
Мамо, има ли нещо за ядене?
В хладилника са кюфтетата. Затопли си.
Ти защо си с тая рокля така?
Милена се обърна. Никола стоеше на прага, висок, с бащините скули и нейните уморени сиви очи. Първият курс му тежеше ходеше леко прегърбен, като че носеше нещо тежко.
Пробвам я каза тя.
Красива е. Влезе в кухнята, затрополи с тенджерата. Къде ще я носиш?
Милена се поколеба секунда.
Още не знам. Може и никъде.
Никола се върна с чиния, седна и я загледа с възрастен, честен поглед.
Татко отиде на банкета?
Да.
Сам ли?
Не отговори веднага. Окачи роклята на облегалката на стола.
Никола…
Мамо, знам. Каза тихо, без гняв, просто факт. Юлия също. Отдавна знаем.
Тогава сълзите наистина дойдоха. Не поток, не ридание. Станаха като буца в гърлото и няколко секунди просто дишаше, гледайки навън, където вече се беше стъмнило.
Откога? прошепна тя.
Пролетта ги видях в кафене на Цар Симеон. Не ме забелязаха. Първо си мислех по работа, но не ясно беше.
Защо не ми каза?
А ти какво щеше да направиш?
Хубав въпрос. Какво би направила? Щеше да се преструва, че не знае. Както го правеше последните три години, когато забелязваше странни неща и се убеждаваше, че си въобразява. Психологията на жената след петдесет е отделна тема и как се страхува от истината.
Не знам призна тя.
И аз не знаех. Вдигна очи към майка си. Мамо, хубава си с тази рокля. Наистина.
Милена погледна сина си. Момчето, на което някога чете книжки, учеше на връзки по обувките, изпращаше го в първи клас със сандвичи в раницата. Деветнадесет вече голям, вече разбира повече, отколкото й се искаше.
Благодаря каза тя.
След вечеря Милена се обади на Юлия. Пристигна към десет, влетя с розов раничка и аромат на чужд парфюм от прегръдки.
Мамо, какво ти е? Юлия се спря, изучи лицето ѝ с точността на петнадесетгодишните. Татко пак ли се нахвърли?
Сядай каза Милена. Ще говорим.
Седяха тримата на масата пиеха чай. Милена разказа. Не всичко, но достатъчно. Какво й е казал Виктор, за роклята, за Весела и децата ѝ мълчаливо кимваха.
Юлия слушаше, захапала устна така правеше, когато я болеше или се сдържаше да не плаче.
Татко нарече ли те леля? попита тя, когато Милена млъкна.
Да.
Това… Юлия поклати глава, търсейки думи. Това е нечестно.
Много нечестно съгласи се Милена.
Мамо, ти ще излезеш ли някъде? Изобщо?
Милена погледна роклята върху облегалката.
Не знам още.
Тази нощ почти не спа. Лежеше от своята страна на широкото легло и размишляваше. Двадесет и три години. Младост, дадена на този дом, тези деца, този мъж. Заряза работата, когато се роди Никола. Преди това беше в ателие, централно, добра майсторка. Шефката ѝ баба Вера я ценеше, казваше: Миле, ти имаш златни ръце. После Виктор каза: Защо да работиш? Аз ще издържам. И тя повярва. Защо не. Държеше дума тогава и си мислеше Ето, това е.
Добър живот. Обърна се на една страна и гледаше тъмният таван.
Какво може сега? Да шие. Да готви. Да е домакиня. Да бъде невидима. Последното ѝ се отдаваше особено.
Не. Няма да мисли така. Може да шие и това не е малко. Има ръце, глава, двадесетгодишен стаж макар и прекъсван, макар и на частно, защото винаги е шила за себе си, за децата, за съседката Пенка, която казваше, че миленовите рокли са по-хубави от магазинските.
Мислите ѝ ходеха в кръг. Заспиваше и се будеше, заспиваше и се будеше. Към три вратата се затвори Виктор се беше прибрал. Чу го в банята, после легна до нея без дума и след минути вече спеше дълбоко.
Милена стоя с отворени очи още дълго.
Сутринта той излезе рано, почти не закусва. Набързо:
Цялата седмица ще съм зает, не ме чакай за вечеря.
Вратата. Тишина.
Милена сипа кафе и седна при прозореца. Навън ръмеше ситен дъжд, люлякът във вътрешния двор натежаваше, а листата му лъщяха. Пиеше кафе и мислеше. Мислеше спокойно, почти хладно, което само по себе си беше странно. Може би, когато болката стигне предел, остава само яснота.
Банкетът беше в петък. Днес е вторник.
Три дни.
Взе телефона и написа на Таня. Таня Жекова й беше счетоводителка много години, после премина в друга фирма, но с Милена останаха в контакт, от време на време се виждаха на кафе. Таня беше умна жена, практична, на петдесет, виждаше нещата такива, каквито са.
Таня, може ли да се видим днес?
Отговорът Разбира се. В три, Кафе Уют?
Уговорено.
Седяха в малкото кафене на две преки от дома. Таня беше в строг сив жакет, къса прическа, наблюдателен поглед. Изслуша я без прекъсване. Само веднъж изви вежди на леля.
Значи така, буквално ти го каза рече Таня.
Буквално.
А за Весела отдавна ли подозираш?
Отдавна. Вчера Никола потвърди.
Таня завъртя чашата в ръка.
Милена. Ще ти кажа нещо, не се обиждай.
Казвай.
Знаех. Погледна я право. Още докато работех в Монолит. Преди две години ги виждах няколко пъти заедно. Чудех се дали да ти кажа. Не казах, защото не беше мой ред. Сега разбирам, че съм сбъркала. Извинявай.
Милена замълча секунда.
Няма нищо отвърна. Вече няма значение.
Какво ще правиш?
Ще отида на банкета.
Таня я гледа дълго, после кимна.
С децата?
С децата.
Знаеш, че ще стане… шумно?
Знам.
Ще се ядоса.
Знам.
Таня пак замълча.
Добре. Какво ти трябва?
Милена се усмихна. За пръв път от два дена.
Някой да ми направи прическа. Сама не мога.
В четвъртък вечерта Юлия седна до майка си пред огледалото и й решеше косата. Бавно, внимателно, с онази предпазливост, присъща на децата в важни моменти. Косата на Милена беше гъста, до раменете, леко я беше пребоядисала предния ден.
Мамо, не те ли е страх? попита Юлия.
Малко.
Татко ще се ядоса.
Може би.
Ти какво ще кажеш?
Нищо. Милена се гледаше в огледалото. Нищо няма да кажа. Просто ще вляза.
Юлия прикрепи последния кичур и се дръпна да я огледа.
Красива си каза тихо. Винаги си била, просто си забравила.
Милена я прегърна силно. Юлия беше изненадана, после върна прегръдката.
Роклята лежеше на леглото вишнева, кадифена, мека. Милена я облече, без да бърза. Юлия помогна със ципа. Погледна се в огледалото.
Оттам я гледаше непозната жена. Не, не непозната забравената Милена, тази предишната.
Грима си направи сама малко, точно колкото трябва. Спирала, старата си керемидена червила, която обичаше едно време. Обици от черен оникс подарък от майка й.
Мамо, таксито е тук! викна Никола от антрето.
Идвам!
Взе малката черна чантичка стара, но хубава. Излезе в антрето.
Никола я видя и така каза:
Уау.
Уау повтори Юлия.
Милена нахлузи палтото. Ръцете още леко трепереха. Отчете го и умишлено забави движенията си. Спокойно. Просто спокойно.
Да тръгваме каза.
Хотел Витоша Палас беше уважаван. Не най-добрият в София, но престижен. Виктор го избра заради статуса голяма зала, високи тавани, собствен кетъринг. Милена беше ходила там преди години, на нечия сватба. Помнеше мраморния под и големия полилей.
Таксито спря пред входа. Милена слезе първа. Постоя миг на стълбите, пое вечерния въздух още топъл, майски, с аромат на цъфнал явор.
Мамо прошепна Никола, ние сме с теб.
Знам. Хвана Юлия за ръка. Айде.
Във фоайето вече се движиха гости с именни табелки, забързани към стълбите. Милена вървеше уверено. Млад администратор в униформа ги посрещна.
Добър вечер. За събитието на Монолит?
Да. Аз съм съпругата на Виктор Господинов. Това са децата ни.
Той помълча секунда, после кимна.
Моля, вторият етаж, зала Янтар.
Янтар беше пълна. Добре облечени хора с чаши, скъпи парфюми и ордьоври, някой се смееше шумно, музика. Милена спря на прага, усети няколко погледа към себе си. Тя беше чужда. Знаеше го. Тези хора познаваха Виктор Господинов, знаеха начина му на живот. Мнозина и за Весела. Но за жена му не знаеше никой.
Виждаш ли татко? прошепна Юлия.
Още не. Милена огледа залата. Ще го намерим.
Виктор беше при далечната стена, на кръгла маса с двама мъже в тъмни костюми. Позна другия бай Георги Мерджанов, стар партньор на Монолит, едър човек с побелели коси и тежък поглед. Виктор го уважаваше. Или се страхуваше Милена никога не беше сигурна разликата.
До Виктор стоеше Весела.
Милена я видя за първи път, макар да я познаваше наум отдавна. Млада, висока, в тясна синя рокля, с безупречна прическа. Красива. Милена го отбеляза спокойно, като време. Мила девойка, двадесет и осем. Ръката й се отпусна на ръкава на Виктор със съвсем свикнала лекота.
Ето там е татко каза Юлия тихо.
Милена тръгна напред.
Минаваше през залата, не бързаше. Няколко души се обърнаха. Някой ѝ направи място. Не поглеждаше настрани, само напред към масата, към него.
Виктор я видя на три метра. Лицето му стана като камък. Устата се отвори, после се стисна. Очите му станаха студени.
Миле, каза тихо. Какво правиш тук?
Дойдох на юбилея на фирмата ти. Гласът ѝ също беше тих и равен. Десет години. Важна годишнина.
Бай Георги се огледа ту нея, ту Виктор.
Госпожа Господинова? каза той някак топло и учудено. Колко години Чудесно изглеждате.
Добър вечер, бай Георги. Усмихна му се. И вие също.
Весела се дръпна назад. Ръката ѝ незабелязано се плъзна от ръкава на Виктор.
Тогава Юлия, малко изнесена напред, продължи. Петнадесетгодишна, синеоки, изправен гръб. Гледаше Весела с тази неудобна за възрастните прямота.
Тате каза Юлия, ясно защо я държеше? Тя не е мама.
В залата нещо замря. Сякаш някой намали музиката. Двамата мъже на масата се спогледаха. Една дама с перли също се завъртя да чуе.
Виктор пребледня.
Юле, това е работно… ще ти обясня…
Тате, не съм малка продължи спокойно Юлия. С Никола знаем отдавна.
Никола беше плътно до сестра си, мълчалив. Не каза нищо. Само гледаше баща си в очите.
Бай Георги се прокашля и остави чашата.
Викторе, каза строго, изглежда имаш семейни въпроси. Ще поговорим после.
Наклони се към Милена с онази стари времена учтивост, завъртя се и тръгна. Останалите го последваха.
Весела прошепна:
Ще проверя кетъринга…
И се стопи във вътрешността на залата.
Виктор и Милена останаха сами, ако не броим децата. Гледаше я с изражение, което тя преди бъркаше с умора, а сега разпозна това бе безсилие, не гняв, не досада. Не знаеше какво да прави.
Миле, знаеш ли, какво направи?
Дойдох на юбилея на фирмата ти повтори тя. Десет години. Това е празник.
Взе чаша с шампанско от близкия поднос. Мехурчета се вдигаха нагоре.
Можеше да останеш вкъщи, тихо продължи той. Както те помолих.
Можех, съгласи се тя. Но не го направих.
Погледна го и в този момент нещо в нея се освободи. Не гняв, не тържество. Яснота. Гледаше този човек скъпия костюм, боядисаните коси, вратовръзката за сто и петдесет лева и мислеше само колко време е похарчено напразно.
Ще вдигна тост за твоята фирма рече Милена. И ще си тръгна. Децата са уморени.
Обърна се към тях.
Да вървим, каза меко.
Тръгнаха към изхода, под погледите на непознатите. Различни любопитни, състрадателни, осъдителни. Тя ги усещаше, но вече не ѝ болеше повече.
До вратата Никола я хвана под ръка.
Браво, мамо.
Просто дойдох отвърна тя.
Именно, кимна той. Това е сила.
Вкъщи свали внимателно роклята, окачи я на закачалка. Уми се. Легна. И за първи път от седмици спа дълбоко до девет сутринта.
Това, което последва, се случи бавно, но сигурно като разтопяването на сняг. Не веднага, не на другия ден, но за две седмици. Милена научаваше парченце по парченце през Таня, през Юлия, която видя съобщение на баща си. Бай Георги отказал сделка за нов обект. Не директно с пауза, чрез посредник. Просто след юбилея казал, че трябва да обмисли още. За него семейството значеше нещо, а видяното тази вечер измори уважението му към Виктор Господинов. Не защото имал любовница и то се прощава. Но че я доведе на официалното вместо на жена си. Това беше обида към дома. Към реда. Това бай Георги не прощаваше.
Последваха и други. Бизнесът и репутацията падат бързо. Появиха се питания, Съветът на директорите на Монолит се усъмни в решенията му. Отделно стана ясно, че част от договорите са подписвани извън реда. Сега не ставаше дума за рокля и Весела, а за друго, но всичко се върти на едно място.
Весела напусна Монолит тихо, без скандал след три седмици. Виктор се държеше като човек, изваден от равновесие.
После се прибра и седна до нея. Милена му остави супата и излезе. Чу го как въздиша.
Вечерта я повика.
Миле, трябва да поговорим.
Трябва, потвърди тя. Но кажи ми и ти искаш ли да говориш, или искаш просто да ме чуваш?
Не разбра разликата. После разбра. Свали поглед.
Прости ми, каза.
Милена беше спокойна. Ръцете й на коленете, не трепереха. Същият човек, а вече чужд. Прошката иска живо чувство, а между тях то бе отдавна пресъхнало. Някъде между годините и лелята.
Чувам те, отговори тя.
Не беше прошка. Той схвана.
Разговорът за развод започна тя след месец, спокойно, с адвокат зад гърба. Таня помогна. Квартирата разделиха. Децата останаха при Милена. Виктор тук не спореше.
Докато траеше разводът, Милена отвори малко ателие на две стаички, на пресечката. Много размишляваше. Да беше фурна лесно. Но ръцете й помнеха иглата и нишката по-добре. Старата й шефка баба Вера, вече пенсионерка, на секундата й каза: Миле, това трябваше да направиш преди десет години.
Тогава не беше готова. Сега беше.
Първите месеци бяха трудни пари кът, малко клиенти, работеше от зори до нощ, прибираше се с болящ гръб. Юлия прииждаше, учеше си на малко бюро, ядеше сандвичи, понякога питаше за платове. Имаше око коментираше цветове по-умно, отколкото очакваше за петнадесетгодишна. Милена го запомняше, не бързаше да решава.
Никола преживяваше своето. Виктор няколко пъти му звъня, срещаха се. Никола се прибираше мълчалив. Един ден каза:
Иска да го разбера.
А ти?
Не знам как да разбера човек, който се срамува от жена си. Мамо, ти никога не си била… нормална си. Винаги си била нормална.
Благодаря ти, сине.
Сериозно.
Знам, че си.
Замълча.
С Полина съм зле изведнъж каза. С момичето.
Милена вдигна очи.
Казва, че след нашето не знае какъв баща ще бъда. Бои се да не повторя грешките.
Това не е твоята грешка, Никола.
Аз го знам. Тя не.
Милена помисли внимателно.
Дай й време. Гледай да й показваш, не да говориш.
Кимна трудно. Историята им се влачи дълго, Милена се тревожеше, но не се месеше. Децата трябва сами да се справят. Разбра го късно, но разбра.
Ателието се развиваше, макар и бавно. След година вече имаше постоянни клиентки. След година и половина дойдоха и поръчки за булчински рокли най-трудното, най-добре платеното. Взе помощничка Люси, млада, способна, не Весела, а съвсем друга. Работеха без излишни приказки, разбираха се по движенията.
Таня идваше, пиеха чай сред кройките и ролките, говореха си за каквото говорят жени над петдесет за здравето, за децата, за важното. Веднъж Таня каза:
Харесва ми, че не злобееш.
Ядосвам се, призна Милена.
Това е друго. Гневът руши, яда минава.
Милена се замисли и се съгласи.
Юлия на седемнадесет беше твърдо решила ще учи дизайн. Не настояваше, не спореше. Просто един ден донесе папка с рисунки и я сложи пред майка си. Милена ги гледа дълго. Имаше живец, неукротено, с грешки но със смисъл.
Това е твоето, рече Милена.
Нямаш нищо против?
Не. Знаеш го по-добре от мен.
Юлия се усмихна сдържано, топло.
Мамо. Промени се.
Промених ли се?
Преди винаги питаше Какво ли ще каже татко?, Какво ще кажат хората?. Сега не питаш.
Милена я погледна.
Късно го научих.
Не е късно. Юлия събра рисунките. Ти си добре.
Най-хубавото, което бе чувала от години.
Виктор виждаше рядко. Довеждаше децата, носеше забравени неща. Изглеждаше различно понякога държеше форма, понякога не. През познати чуваше, че Монолит има ново ръководство, а той е нещо като мениджър по изпълнението. Това беше падение, но Милена не мислеше много за него.
Лятото на третата година след развода бе хубаво топло, дълго. Ателието пое по-голямо помещение и нае двама майстори повече. Вечерите Милена прекарваше на балкона на новия си апартамент отделен от семейния. Чай и залез. Не всеки ден, по-често с документи, но когато просто седеше, осъзнаваше нещо съвсем обикновено: че ѝ е добре. Не щастлива в приказния смисъл. А добре. Спокойно. Уморено, но добре.
Тази есен той се появи.
Видя го през стъклото на ателието Виктор стоеше колебливо на вратата. Забеляза, че е остарял. Не просто годините, а онзи вид, който мъжете придобиват, когато изгубят увереност. Раменете лекичко паднали. Костюмът добър, но леко старомоден.
Излезе сама при него.
Викторе, каза. Влизай.
Седнаха в малката стая за разговори с клиентки. Масичка, два стола, вазичка със сухи цветя. Милена сипа чай, сложи му чашата.
Как си? попита той.
Добре, каза Милена. Има доста работа.
Чух. Погледна ѝ. Герой си.
Не отвърна. Задържа чашата между ръцете, като винаги.
Миле… Той замълча. Мислих си…
Мислил, повтори тя.
Не бях прав. В много неща. Сега го виждам.
Викторе…
Почакай. Вдигна поглед. Искам да кажа… Ти беше добра съпруга. Държеше дом, гледаше деца. Не виждах това. Или се правех, че е нормално. Замълча. Сгреших.
Милена го наблюдаваше този не млад, уморен мъж, в когото разпознаваше и онзи Виктор, за когото се омъжи, и онзи със лелята, и онзи пуст човек след Весела. Всички бяха един и същ човек. Сега го разбираше.
Чувам те, каза тихо Милена.
Мислех… спря. Не е логично…
Кажи.
Дали… можехме ли да започнем наново? Не, не така, но… да се виждаме. Да разговаряме. Аз съм сам, Миле. Съвсем сам.
Мълчание.
Милена остави чашата. Погледна навън есенно небе, жълти листа, велосипеди до стълба. Върна очи към него.
Викторе, не ти се сърдя. Наистина. Огорчена съм за годините, не за теб. Че бяха такива години. Това е.
Милена…
Довърша ли? Меко, но решително. Не си сам. Имаш деца. Те си остават твои. Но аз не съм онова, което търсиш тук. Било за разговори, за навик или за самотата не знам. Но не мога.
Защо?
Помисли. Не за да рани, а да намери точните думи.
Защото най-сетне станах себе си. Каза го просто, без поза. И това ми струваше много. Не искам назад.
Той дълго мълча. Погледна чашата си не я беше докоснал. После кимна веднъж, бавно.
Разбирам.
Знам, че разбираш.
Децата…
С тях ще се оправиш каза Милена. Това е твоя отговорност сега, не моя. Отиди при тях. Говори им. Никола го преживя тежко, но е с широко сърце. Ако дойдеш честно.
Виктор се изправи. Издърпа сакото познатият жест, който бе гледала години.
Хубава ти е роклята каза неочаквано.
Милена свали поглед. Днес не беше с вишневото. Днес бе тъмносиня, с изчистена яка сама си я шие миналата зима.
Благодаря, каза тя.
Той излезе. Тя чу отварянето и затварянето на вратата. После тишина.
Милена постоя още минути. В стаята бе тихо, хладно. Сухите цветя, чашите, недопитият чай, скиците на ръба на масата.
После вдигна чашата, изля я в мивката, изплакна, върна се при скиците.
Люси се показа на вратата.
Госпожо Господинова, клиентката ви дойде.
Да. каза Милена. Помоли я да изчака минута.
Люси кимна и затвори внимателно вратата.
