Той попада в тежка катастрофа, при която силно наранява и двата си крака. И всичко приключва Добър бизнес, където го чакало място на изпълнителен директор и висока заплата. Пътуване до планински курорт с жена си. Срещи с приятели през уикендите. Всичко Краката му събират като пъзел и го изписват вкъщи. А какво друго да направят? Остава само да се моли на Господ и да се надява на късмет. И той се надява, а нощем крещи от болка. Само инжекциите два пъти на ден сутрин и вечер му позволяват малко да задряме.
Месеци наред не може да става от леглото, затова използва подлога. Дай Боже здраве на жена му. А когато най-накрая опитва да се вдигне и да тръгне с проходилка, болките се връщат десеторно. Знаете ли какво е да ти бият инжекции в корема, за да не получиш съсиреци и декубитуси, ако дълго лежиш? Аз ще ви разкажа, уважаеми дами и господа. Това е, когато не можеш нито да кихнеш, нито да кашляш, нито, простете ме, да отидеш до тоалетна като преди. И тук са нужни железни нерви.
А какви нерви, прости господи, могат да останат? Няма нито нерви, нито сили да търпи. Но времето минава и той започва полека да се учи да ходи отново. Лошо, залитайки и почти препъвайки се всеки път. Но все пак, това е напредък.
А приятелите изчезват не звънят, не се вълнуват. В работата на негово място и на позицията изпълнителен директор слагат друг човек. Кога ще свършат мъките му и най-вече с какво остава неясно.
Накратко настроението е под нулата, бъдещето сянка на инвалидност. Слава Богу, че жена му не го е изоставила Когато за първи път излиза навън с патерици и под зоркото око на жена си, слънчевата светлина го блъска в очите. Задушава се. И заплаква. Ненужен инвалид с патерици това е всичко, което му е останало.
Жена му се отдръпва, за да го остави за малко сам, а той се опитва да направи няколко крачки, примигвайки от слънцето и бавно привиквайки към пролетния вятър. Долу някой настоятелно мяука. Мъжът поглежда. До левия му патериц стои мъничко сиво котенце.
Какво искаш? пита той.
Животните никога не са го вълнували особено и не знае как да се държи с тях. Котенцето го поглежда жално и моли за храна.
Донеси, моля те, кюфтенце за него казва той на жена си.
Когато тя се връща, взема лакомството и внимателно, навеждайки се, го подава на котето. То го гледа известно време и започва да яде.
На следващия ден, когато пак излизат на двора, вече ги чакат три котки. Явно живеят около блока отдавна.
Брей, какъв отбор! подхвърля усмихнат мъжът.
И за секунда болката му отшумява. Жена му, недоволна, пак носи три кюфтета. Мъжът, стискайки зъби от болка, дава по едно на всяка котка.
На следващия ден ги посрещат пет котки и две дребни кученца. Жена му се ядосва, но той настоява да мине през кварталния магазин и да купи килограм наденички, които после разпределя поравно между всички опашати.
Те похапват, после започват да скачат и тичат около мъжа с патериците, все едно го канят на игра. Той едновременно се ядосва и смее, но прави още няколко крачки. Кученцата лаят весело.
Ден по-късно дъждец се сипе над квартала, жена му го кара да остане горе, но той упорито слиза по стълбите пръв път от много месеци.
Те ме чакат, обяснява й. Как мога да не дойда? Длъжен съм.
И така идва. Петте котки и двете кучета го посрещат и танцуват около него. Той се радва, под топлия пролетен дъжд мъжът на патериците гони двете малки кучета, които си играят с него, а подир тях препускат петте котки. Зад тях, до входа, жена му стои с чадър, наблюдава го и се усмихва
Минава време. Скоро мъжът се разделя първо с едната патерица, после с другата пречи му да тича след приятелите му. Едва тогава разбира, че отдавна не чувства болка в краката.
Работата вече не го чака. Инвалид с два наранени крака не им е нужен. Изплащат му добра компенсация и той сам си подава молбата за напускане. Времето му остава, затова решава да напише всичко, което му се е случило.
Неусетно става голяма пиеса. Когато завършва последната страница, обикаля театрите в София (а там не са малко), но…
Навсякъде получава отказ. Никой не му се обажда, освен един малък читалищен театър в приземно помещение.
След седмица му звъни режисьорът:
Ще я поставим. Но има какво да съкратим и да преработим.
Месец с режисьора сядат над всяка страница, спорят, преправят. И месец по-късно има премиера.
В малката зала с езикова сцена се събират едва петнадесет зрители. Дори половината зала не се пълни, но за мъжа това са най-важните петнадесет души в живота му.
Той умира от притеснение и не смее да гледа към публиката, а когато пиесата завършва и завесата пада, в залата настъпва гробна тишина, която му разбива душата. Изглежда цяла вечност, но минават само няколко секунди и…
Бурни аплодисменти разбиват тишината! Те избухват с радост. Щастливите актьори се кланят и излизат отново на сцената.
Вторият спектакъл е пред препълнена зала. Хората стоят и седят по коридорите. А аплодисментите са такива, че завесата, държана на честна дума, пада от овациите.
Скоро трупата взема голямата зала в центъра на София, където се събират театрали и обсъждат всяка нова пиеса на изгряващата звезда.
Мъжът си купува скъп костюм и излиза на поклон пред публиката винаги със съпругата си. Как иначе? Не може по друг начин.
И ще попитате какво се случва с двете кученца и петте котки от двора? Ще ви отговоря: Двете кучета и две от котките стават част от дома им. Трите останали вземат почитатели на таланта му.
За какво е тази история? Нищо особено.
А може би за това колко е важно да имаш до краката си чифт очи, пълни с надежда, и тогава вече не можеш да паднеш. Длъжен си да устоиш.
