Счупената кукла
Мария, това беше просто вълшебно! Елена е истинско чудо! А гласът ѝ! Никога не съм чувала нещо по-красиво! Макар да знаеш, често посещавам Народния театър и мога да се нарека почти специалист. Тя трябва да пее там! Там, на сцената! Без съмнение!
Бела, благодаря ти, че така високо оценяваш таланта на дъщеря ми! Лена толкова дълго работи за това. Колко труд, колко усилия… и ето, “Кармен”!
Магия! Магия, Мария! А сега, когато Лена вече е на върха, не е ли време да помисли за бъдещето? Вярно, тя е речитативното славейче, но човек не може цял живот да подскача от клон на клон. А домът? А децата?
Не знам. Бела, на мен ми се струва, че още ѝ е рано. Тя е още млада, а и днешният успех е само първата стъпка в нейната кариера.
Мария! Слави е готов за брак отдавна, ще чака още колко? Та той обича Елена като луд! Ден не може без нея! А ние само им пречим на щастието! Бела Борисова измъкна от чантичката си дантелената кърпичка и с нея попи мокрите си очи. Кои сме ние, Марийче, че да им се месим?!
Мария Илиева не отговори.
Знаеше, че така лесно няма да се отърве от съседката си, ала не искаше и да продължава разговора. Това не беше първият такъв разговор, дори не и стотният.
Бела, която Мария познаваше още от дете, винаги бе постигала своето с постоянство и безкомпромисност. Ако решеше нещо не се спираше пред пречки и не търпеше възражения. Да, не ѝ се отказваше лесно. Мария помнеше ясно завистта и обидата отпреди години.
Куклата красавица Лиза, така я нарече малката Мария ѝ беше донесена от пътуване от баща ѝ. Ленени къдрици, сини стъклени очи, необичайна премяна. Маша ѝ се радваше до припадък слагаше я на мъничка масичка, устрояваше безкрайни чаени церемонии и изискваше строг етикет както я беше учила майка ѝ.
Бела видя новата любимка след седмица. Видя я и полудя да я поиска но този път не стана като с другите играчки преди това. Мария не искаше да се раздели с Лиза. Бела се разболя. Не на шега с температура, сълзи, истински. Болката ѝ изглеждаше толкова искрена, че Маша сама донесе куклата на приятелката си. Как иначе, щом като Бела се чувства толкова зле?
Моментално съжали. Видя как сълзите на Бела пресъхнаха за секунди, а старата ѝ кукла Катя беше захвърлена в кутията с играчки.
Сега ще живееш там!
Защо тогава Маша така се разстрои? Не можеше да си обясни с думи. Жал ѝ беше за “старата” Катя и измоли Бела да ѝ я даде. Бела дори не погледна вече залисана с новата играчка. Мария я отнесе вкъщи, даде я на майка си с молба да я поправи.
Раздялата с Лиза я разкъсваше знаеше, че и тя ще бъде захвърлена, когато се появи нова, по-хубава кукла. Да си поиска обратно подаръка това не беше по нейните правила.
Така Катя остана дълги години в детската стая на Мария. Дори когато вече беше пораснала, роди дъщеря си, Катя бе на рафта с разтворени ръчички и сини, станали празни очи без мигли.
Тази кукла ѝ напомняше как някои хора лесно се отказват от предишни привързаности заради нови желания. Разбра го не само спрямо играчки.
И все пак Бела беше съседка, единствена приятелка в блока нямаше други момичета на възраст в кооперацията. Маша реши – да не се карат за дреболии. Животът е по-добре, когато се кара по мир.
Новият им дом усетиха като свой веднага след смъртта на дядото. Името му Юрий Петков се споменаваше с почит и мек шепот. Кой е бил всъщност разбрала Мария чак по-късно. Той бил разузнавач. Научиха след смъртта на баща ѝ, един от водещите хирурзи в София. Така Мария и майка ѝ останаха съвсем сами.
Вече сме без подкрепа, Марийче. Трябва сами да се оправяме. Но как още не знам…
Защо, мамо?
Винаги живеех по мъжете твоят дядо, после татко ти. Всеки избор, решение взимаше дядо ти. После баща ти. А аз…
Мамо, това не е редно! Защо си се примирила?
Дете, тогава беше друго. Мъжът носеше отговорност. Влязох в семейството на дядо ти без нищо… Родена на село, оставена през девет планини в десета. Срамът беше голям, разбираш ли? Може би съм благодарна, че мама ме остави.
Мамо…
Детският дом беше моят дом. Работещите там ни приготвяха за живота. Строго, но с любов. Те ни учеха на всичко важно. Това е да се боиш за детето, иначе обич няма!
Бояш ли се за мен?
Много! Винаги съм се страхувала. Татко ти не го разбираше него го учеха да бъде мъж, да взима решения. И двамата и дядо, и той бяха възпитани твърдо.
А как се запознахте с татко?
Съвсем случайно. Разходка в центъра на София, спуках си токчето. Разплаках се. Единственият чифт хубави обувки… не бяха дори мои. В общага шест момичета три чифта обувки. На кого са? На тези с най-голям крак на другите помощ с памук. Срамота да изгубиш чифт.
Твоят татко ми беше герой! Отиде до обущаря, върна се с подправения ток, придружи ме и не се уплаши.
Какъв страх?
В квартала, в който бях, не прощаваха на чужди, можеше да се стигне до бой. А той дипломат. За пет минути всички му вярваха.
А дядо? Как те прие?
Първо наблюдаваше. Нито се противопостави, нито ме прие веднага. Когато татко ме хвана за ръка пред него, само кимна: Твой избор. Година по-късно, с раждането ти, ми стана като баща. Беше строг, но щом видя как страдам с бебе и без помощ, ми помогна много. Той те къпа, повива, успокои ме.
Как ме гледаше?
По-добре от всички. Не се страхуваше. Когато те пови както в родилния дом, си мислех, че съм провал като майка. А той разбра. Оттогава вече не бях “Олга” на вие, а Олга на “ти” най-голямото признание за мен.
Дядо беше истински. За него честта, съвестта и Родината не бяха просто думи. Старият свят си отиде, новото не му понесе. Затова може би се отказа… не искаше да се бори с болестта.
Мамо…
Помогна ми да взема образование и ни остави квартирата си в центъра за теб, докато пораснеш. Много значеше това за мен.
Като порасна, Маша редовно отиваше в дядовата квартира да чисти, подрежда книгите, да усеща духа му.
Олга Иванова нямаше лошо, сменя работата със съдействие от познат на свекъра. Скоро вече работеше в голяма софийска болница. Пенсията на Мария стигаше, но тя знаеше, че детето няма да остане малко. Тя растеше, тревогите увеличаваха се.
Олга си отиде от болест, когато Лена беше на десет. Мария не си позволи да се отчая. Лена разчиташе само на нея.
С Бела държаха отношения не толкова близко, но деляха радости, споделяха тревоги отдалеч. Бела се омъжи за занаятчия, измести се в близко село. Синът ѝ последва нейния съпруг, стана художник и Бела настояваше, че Ленка не трябва да търси другаде избраник.
Талантливите хора трябва да си държат заедно! Какво ще се роди, ако се смесват с посредствени? Страх ме е за внучетата! Съгласна ли си, Марийче?
Мария мълчеше. Семейните истини учеше да се пазят. Дядо ѝ казваше “Колкото по-малко знаят, толкова по-безопасно.”
Не искаше Лена да се омъжва за Слави. Какво щеше да обяснява на Бела да се карат? А и двамата бяха от различни светове. Слави свикнал на всичко наготово, с обгрижване на майката; Елена свикнала на борба, учителка ѝ беше любимата приказка за двете жабчета. Беше видяла колко тежко е на жените в рода ѝ.
Баща ѝ загина малко след раждането ѝ. За него знаеше само от снимки и разкази на майка и баба.
Татко толкова се гордееше с теб! беше фразата, която разви Лена като лична мантра.
Тя знаеше, че може да разчита на подкрепата на майка си това ѝ даваше сили да избира своя път внимателно.
Това, което не можа да предвиди, беше, че ще се влюби точно в Слави момчето, което познаваше като приятел.
Как стана? В един момент разбра, че все по-често търси неговото присъствие. Той беше лек, забавен, винаги усмихнат. Когато я държеше за ръка, не я пускаше, докато не обещае да отиде с него на Сандански за уикенда на ски. Страх я беше, падаше, но заради Слави преодоля.
Първото ѝ спускане не ѝ хареса особено, но компанията беше весела. Слави показа ясно на всички, че Елена е неговата.
Единственото нещо не ѝ харесаха ските. Каза му, че не се справя. Той ѝ се шегуваше, после се намръщи, че отказва.
Тогава защо дойде изобщо?
Заради теб! тихо каза Лена, със сълзи.
Е, добре тогава.
В края на пътуването предложение за брак, с цялата тържественост и компания. Лена каза “да”, после цяла нощ гледаше пръстена и плака. Пръстенът беше скъп Бела се бе погрижила.
Организацията бе по стандарт тържество, рокля, квартирата на дядото готова за младите. Първите съмнения между Лена и Слави дойдоха след година. Тя пееше, той рисуваше, но на Бела ѝ беше малко.
Лена трябва да ражда, докато сме млади, да ѝ помагаме. После кой ще гони внуците? Трябва живот, Марийче, децата не чакат!
Мария нямаше какво да отговори на това. Проблемът беше не в Лена тя искаше дете. Истината беше, че Слави не искаше.
Недей казва на мама, моля те! Тя само за деца говори! А аз като си помисля за мърляви хлапета, които ще преобърнат ателието ми… не, не е за мен! Аз искам да живея, искам изкуство, не бащинство!
Удар за Лена, опитваше се да говори с него напразно.
Аз искам да стана голям художник, Лено! Да оставя следа! Ти като мен си луда по изкуството мама е умна, че ни събра.
За ума на Бела Лена нямаше желание да коментира. Съкрати контактите със свекърва, защото знаеше от нея нищо добро не я чака.
Лена! Не те разбирам Слави иска дете, а ти само за арии мислиш. Имаш ли женско в себе си?
Лена мълчеше. Не можеше да накара Слави да признае пред майка си, че не иска семейство, а пред Бела няма да се оправдава.
Мария! Повлияй на дъщеря си да се погрижи за здравето си! Колко време ще чакаме?! натискът ставаше непоносим.
Тогава животът удари тежко един инцидент в Пирин. Слави бил нервен, нещо не вървеше, изкрещя на Лена да се качва на ските не се глезиш. Лена, за да не го ядоса, се съгласи после горчиво съжали.
Защо ти е инструктор? Аз ще ти покажа! Защо винаги се страхуваш?
Лена не отказа по-лесно е да кандисаш, отколкото да се караш.
Събуди се в болница. До нея заплаканата майка.
Мамо…
Тихо, Ленче. Всичко ще се оправи! Тук съм!
А Слави?
Мария се обърна, не посмя да каже, че Слави хладнокръвно си заминал в София още първата нощ.
Какво да правя тук? Аз съм художник, не съм лекар! Имам изложба! Това е безсмислено!
Мария сключи договор с лекарите, прехвърли Лена в своята клиника с една мечта: да проходи отново.
Прогнозите лоши. Маша не вярваше. Сутрин, преди работа, гледаше снимките на родителите, шепнеше:
Няма да се дам! Не така сте ме учили! Ще я закрепя!
Говори със Слави:
Моля те! Обича я, нали?
Обичах. Сега какво да направя? Да седя до нея? Така няма смисъл. Няма да получа прошка, а не искам да усещам вина. Животът е един.
Как можеш така, Слави?
Какво не е наред? Вие също знаете, че съм прав, само не искате да признаете.
Мария се отказа да спасява брака на Лена и се насочи към нейното възстановяване.
Бавно, с много усилия успя. Лена удиви докторите. Първо стана, после проходи, въпреки болката, държейки се за майчината ръка.
Браво! Точно така! Всичко можеш! Татко би се гордял!
Но гласът ѝ се изгуби повече не можа да пее. След травмата дали от операциите или от двата часа сама, встрани от пистата, викаща за помощ. Благодаря на инструктор, който я намери по случайност, а Слави дори не разбрал, че я няма.
В болницата, внимателно, майка ѝ ѝ каза, че Слави не се е върнал.
Лена сложи ръката си върху тази на майка ѝ:
Мамо, не казвай повече… Аз разбрах. Изхвърлиха ме. Не им трябва счупена кукла, “Кате”… Не им трябва.
Няма да станеш Кате! Аз няма да го позволя! изкрещя Мария така, че влезе дежурната сестра.
Извинете, не нарочно…
Нищо… Лена, нещо искаш ли?
Не, благодаря. Всичко е наред. Ще бъде наред, нали, мамо?
И за секунда не се съмнявай!
След години, на езерото Ариана младата жена, само леко куцаща, ще стигне до алеята, ще извади малко момченце от количката и весело ще му нареди:
Хайде, приятелю, светът те чака! Но бавно иначе мама няма да смогне. Дай ръчичка!
Малкият ще се затърчи, когато види баба си, която иде срещу тях.
Милички мои! Толкова ми липсвахте!
Лена ще прегърне майка си:
Добра ли беше почивката? Почина ли си?
О, да! Ще повярваш ли, кого срещнах?
Кого?
Бела.
Как е тя?
Мъчи се. Всичко ѝ е криво. Слави останал сам, старее, за внуци изобщо не се надява.
А ти?
Какво да ѝ кажа, Ленче? Нищо. Не ѝ казах, че имаш нов мъж, нито че скоро ще ставам пак баба. Жал ми е за нея.
И на мен. Хората са странни, мамо, нали?
Всички сме различни. Но хайде, нека не говорим за тъжното. А това малчо ще покаже новото зъбче на баба си? Я да видим! Лена, не са ли много тези зъби?
Ох, мамо! Всичко е наред!
Лена ще хване ръката на майка си, ще я сложи на корема си и ще се усмихне:
Искаш новина?
Добра ли е?
По-добра няма! Този път ще ставаш баба два пъти! Какво ще кажеш?
Ох!
Не се радваш ли?
Дете мое, просто се изненадах… Не, аз съм щастлива! Нима може да има твърде много щастие?
Не знам, мамо. Само знам, че го заслужихме. Особено ти! Мамо…
Ммм?
Аз не съм Кате.
Разбира се, дъще. Обещах ти, помниш ли…
