Когато Валентин идваше на гости при Живка, тя буквално се променяше пред очите му. Тази обърканост ѝ беше от щастие. Почваше да тича из малкия хол, да се кипри, скриваше под възглавниците разхвърляните дрехи, които е премерила преди да дойде той, и старателно вадеше ролките от косата си. После хукваше към банята, там се сресваше, червеше устните си. И чак тогава, с цялата си неустоима красота, излизаше при него.
И как да не е щастлива? Помислете само.
Живка е самотна майка, а реално никога не е била омъжена. Така, уж се беше гаджосала за кратко с нейния Веско, ама той си замина от Пловдив към родната си страна, чието име Живка дори така и не разбра. Дали бил от Молдова или пък от Украйна. А тук работеше на пазара, ама и какво точно – и това не знаеше.
Е, замина си Веско, светлината в очите на Живка, оставяйки я леко бременна. Най-малко. Щото срокът беше две седмици, а и Живка самата още не подозираше. После, когато Веско не дойде да пренощува и повече от месец не се появи, тогава Живка разбра, че е как да го кажа останала не сама.
И в уречения срок роди момченце, все едно го е изваяла. И сладурче! В кого? Живка самата беше хубавица, а Веско си беше истински красавец.
Трябва да се признае късметът ѝ с детето беше неописуем. Толкова послушно дете като Славчо трудно ще видиш – спеше през повечето време, а като се събудеше, лакомо сучеше. Живка се радваше на мляко като на хубава селска крава с лекота щеше и друго бебе да изхрани.
Славчо, слава Богу, почти не боледува от онези бебешки болести.
А Живка го кръсти на актьора Слави Тихонов. Докато беше бременна, случайно гледа стария филм Война и мир, където княз Андрей Болконски беше точно този актьор, който ѝ напомни много на нейния Веско. И нямаше алтернатива за името. Така записаха в свидетелството: Славчо Весков Ботев. Живка си го повтаряше наум и ѝ звучеше като музика.
Славчо беше едно слънчево дете. Когато Живка имаше да чисти или да готви, разстилаше одеяло на пода, ограждаше с няколко стола и в средата му слагаше Славчо. Даваше му стара чанта, ролки, парцалчета и детето си играеше, без каприз или тъга. Дори един път, когато Живка погледна от кухнята и видя, че главата на сина ѝ е заседнала между столовете (може би е искал да се измъкне), той само пъшкаше тихичко и се опитваше с пухкавите си ръчички да ги раздвижи.
Като порасна малко нямаше грижи. Майка му го пускаше да играе на двора. Само му казваше през 10 минути да дотича до прозореца (апартамента на Живка беше на партер) и да извика: Мамо, тук съм!
Понеже часовник нямаше, Славчо тичаше през три минути, докато Живка не излезеше и не му каже: Добре, синко!. Но той не тръгваше, стоеше и чакаше. Живка го пита: Хайде, ходи си играй, защо стоиш?. Не си ми се усмихнала, казваше той. Майка му се усмихваше от сърце все едно слънце огряваше и той литваше обратно при децата.
Един ден той извика пак от двора, а щом тя се показа, видя го да стиска коте в ръце:
Мамо, тетката ми го даде. Каза, че се казва Яне и още, че ще се радваш и ще го пазим.
Славчо беше толкова чист и искрен в този миг, че Живка нищо друго не можа да направи, освен да се усмихне. А после каза:
Яне сигурно е гладен. Идвайте вътре, ще му сипя малко мляко.
И Славчо с котето хукнаха към входа. Славчо беше безкрайно щастлив. Яне още не толкова.
Така си живееха тримата. Докато Живка не срещна Валентин.
Валентин беше връстник на Живка. Никога не беше женен, сериозен, почтен човек, добър занаятчия работеше във фабрика за мебели и печелеше добре. Почна всяка събота да идва на гости, обикновено преспиваше. Говореше малко, ядеше доста, пиеше умерено. Живка винаги подготвяше шише ракия, слагаше го в камерата да изстине, заедно с любимата му малка чаша с късо столче. Той много ги харесваше тези чашки.
Този път също беше така. Дойде Валентин, още във входа стисна ръката на Славчо. Седна на дивана, докато Живка привърши приготовленията си. После четиримата не трима, защото и Яне беше там (Славчо го гушкаше в скута си) гледаха телевизия и се събраха да обядват.
След обяда си полегнаха да си починат, с мисъл късно следобед да се разходят в парка.
Когато Живка затвори вратата на стаята на Славчо и се сгуши до Валентин, сложи глава на рамото му, той за първи път започна да говори за женитба:
Мисля, поне първоначално при тебе ще останем. После ще се изнесем, да ни е по-широко. Или ако искаш, можем да дадем моя апартамент под наем, да си имаме още някой лев Ама, Живка, аз едно нещо трябва да ти кажа Котки не харесвам. Ще трябва да дадем Яне някъде
Яне, поправи го Живка и се напрегна.
Да, Яне
Замълча, и с онзи тон, сякаш е мислено и решено отдавна:
А Славчо ще пратим на село при майка ми. Така ще диша чист въздух. И училище там има. Ние сме още млади ще имаме цяла сюрия наши деца.
Главата на Живка върху рамото му сякаш вкаменя не помръдна. Стояха така в тишина няколко минути. После Живка стана, като че ли я беше срам все едно той никога не я е виждал разсъблечена, наметна си халата, взе панталоните му от креслото, протегна ги и каза:
Етти ти гащитевземай си ги и марш!
Къде?
При майка си на село. Там въздухът е чист. А на нас на тримата въздухът в нашия парк ни стига!
