Прости ме, сине.
Това е историята на едно българско семейство, от онези, за които зад гърба им тихомълком казват “проблемни”. Майка отглежда сама сина си без съпруг, развели се още преди момчето да навърши годинка. Днес синът й, Николай, е на 14 години, а тя Мария, на 34. Работи като счетоводителка в малка община в Пловдив.
Последната година е кошмар. До пети клас Николай беше прилежен ученик, но после започнаха тройките, после и по-лошо. Единственото, което Мария искаше, беше Николай да завърши основното училище, да има поне някаква професия!
Поканите в училище станаха редовни. Класната му не си губеше времето често пред колегите учители правеше на пух и прах Мария, всички бързаха да добавят по нещо за простъпките и неуспехите на Николай. Потисната, изнемощяла, тя се връщаше у дома с усещане за пълна безсилие да промени съдбата. Само когато започнеше да му прави забележки и поучения, той я слушаше мълчаливо и мрачно. Уроците не учеше, с нищо не помагаше вкъщи.
И днес, както много пъти, прибра се и отново цареше безпорядък. А сутринта, когато тръгваше, строго беше казала: Ще се прибереш от училище и ще подредиш апартамента, да знаеш!
Заляла водата, пусна чайника на котлона и уморена, сякаш на автопилот, започна да чисти. Докато бършеше праха, изведнъж забеляза няма я любимата й кристална ваза, подарък от най-добрите й приятелки за рождения ден. Единствената ценност в дома й изчезнала. Изстина. Отнесъл я? Продал ли е?
В главата й нахлуха най-страшни мисли. Напоследък го виждаше с някакви особени момчета из квартала. “Кои са тия?” беше го попитала наскоро. Николай мърмореше неразбрано и в погледа му се четеше: Не е твоя работа! Опасна компания е това! прониза я тревога. Господи, ами ако го накараха да направи нещо лошо? Не, Николай не е такъв, не може да бъде! А може би пуши или, не дай си Боже, нещо по-лошо? Изтича по стълбите. Навън се бе стъмнило, по улицата минаваха все по-малко хора.
Бавно се прибра обратно. Виновна съм цялата вина е моя! Отдавна домът не е спокоен за него! Дори сутрин го будя с крясъци, вечер постоянно се карам Каква майка съм, горкият ми син!, разплака се безутешно. След това почти трескаво започна да чисти отново не можеше да стои безучастна.
Когато чистеше зад хладилника, попадна на смачкания “Марица”. Дърпна го чу се звън на стъкло. Извади увити във вестника парчета от разбитата кристална ваза.
Счупил я е Николай я е счупил, осъзна тя и отново заплака, този път с облекчение. Значи не я е продал скрил е счупената ваза. Сега обаче, горкото дете, не смее да си дойде страхува се! Но не е наивен напротив Спомни си какво би направила, ако беше видяла разбитата ваза каква вихрушка от гняв Тежко въздъхна и започна да приготвя вечерята. сложи покривката, салфетките, подреди чиниите.
Николай се прибра към единадесет и половина. Влезе тихо и застина на прага. Мария веднага скочи: Николайчо! Къде беше досега? Притесних се, измръзна ли? взе студените му ръце, стопли ги в шепи, целуна го по бузата и каза: Хайде, измий си ръцете. Приготвих ти любимото!. Николай не разбираше какво става, но отиде да се измие.
Когато дойде на масата, Мария рече: В хола съм сервирала. Там беше чисто, уютно, топло. Старателно седна на ръба на стола.
Яж, сине! меко каза майка му. Отдавна не беше чувал такъв глас от нея. Седеше с наведена глава и не докосваше храната.
Какво има, Николай?
Той вдигна глава, гласът му трепереше:
Аз счупих вазата.
Знам, синко кимна Мария. Нищо Всичко се чупи понякога.
Изведнъж Николай се разрида над масата. Тя го прегърна през раменете, също заплака тихо. Когато се успокои, Мария промълви:
Прости ми, синко, че се карам, викам, мъчно ми е Мислиш ли, че не знам как ти е, когато не си като другите деца в класа? Изморена съм, работя от сутрин до вечер, даже и вкъщи довличам купища документи. Прости ми, никога вече няма да те обиждам!
Вечеряха мълчаливо. Легнаха спокойно. Сутринта не се наложи да го буди Николай сам стана. А когато го изпращаше към училище, за първи път вместо Внимавай! го целуна леко по бузата и каза: До довечера, сине!
Вечерта, когато се върна от работа, видя лъснат под и миришеше на пържени картофи Николай беше сготвил вечерята.
Оттогава Мария си забрани да говори за оценки, за училище щом дори нейните редки ходения я тормозят, на него как ли му е? А когато веднъж той каза, че ще продължи и в десети клас, тя не показа съмненията си. Случи се да надникне тайно в бележника му нямаше нито една двойка.
Но най-щастливата вечер в живота й беше, когато след вечеря, докато Мария разстилаше бележките си, Николай седна до нея и каза, че иска да й помага с изчисленията. Час по-късно усети върху рамото си неговата глава.
Замря. Докато беше малък, често заспиваше така до нея прилепнал с глава в скута й, уморен от деня. Тогава Мария усети отново е намерила своя син.
