**Моят дом, моите правила**
Галина Михайловна, пак изяде ли сирениците ми?! Ани стоя насред кухнята с празна опаковка.
Мислех, че са общи започвам да се оправдавам.
Какви общи?! Специално за Мариана ги купих! Той има алергия към всичко друго!
Денис излиза от стаята, заспал след нощна смяна.
Мамо, колко ще? Договорихме се нашата лява рафтова част!
Лявата рафтова част. В моя собствен хладилник вече има техните и нашите рафтове. Преди година и половина те се преместиха временно. Докато не намерят апартамент. Временото се превърна в постоянен кошмар.
Баба Галю, къде е раницата ми? Никола се разхожда из жилището.
Дядо, видя ли куклата ми? Мариана дърпа ръкава на Венцислав.
Венцислав се крие зад вестника на балкона. Единственото място, където може да се скрие в собствената си къща.
Доволно! изведнъж крещи Ани. Не мога повече! Денис, или се местим, или аз с децата отивам при майка ми!
Къде да се местим?! отвръща синът. Да наемем за две хиляди? Имаме кредит за колата!
Тогава продавай колата!
Налуднявал ли си? С какво ще ходим на работа?
Децата започват да плачат. Опитвам се да ги успокоя, но Ани изтръгва Мариана от ръцете ми.
Не трябва! Ще се справим сами!
Отивам в спалнята си. Чувам как входната врата се затваря Денис излезе. После детски плач, викове на Ани.
В моя апартамент. В моя дом, където аз и Венцислав прекарахме тридесет години.
Вечерта всички се правят, че нищо не се е случило. Вечеряме мълчаливо. Децата бодуват с вилиците в чиниите. Ани демонстративно не гледа Денис.
Тате, подай солта, моли се синът.
Венцислав мълчаливо подава. Напоследък той мълчи повече. Уморен е от чужди скандали в собствения си дом.
След вечеря Денис остава в кухнята.
Мамо, извинявай за сутринта. Ани е просто нервна.
Разбирам.
Не, не разбираш! избухва той. Не разбираш какво е да живееш при родителите си на тридесет и пет! Да се чувстваш като неудачник!
Синко
Не трябва! Знам, че и на вас ви е трудно. Но нямаме къде да отидем!
Мълча. Какво да кажа?
През нощта не спя. Чувам как Венцислав се върна в хола, който отдадохме на младите. Мариана плаче. Ани го успокоява.
Сутринта се събуждам от трясък. Никола е изпуснал чиния.
Нищо страшно, казвам, събирайки парчетата.
Мама ще се ядоса, шепне внукът.
Няма да й кажем.
Той ме прегръща. Малък, топъл, роден. Заради внуците търпя всичко. Но докога?
Седмица по-късно Денис се прибира от работа странен. Замислен, но не и мрачен.
Мамо, тате, трябва да поговорим.
Сядаме тримата в кухнята. Ани успява децата.
Реших. Взимам кредит, купувам къща.
Какъв кредит?! сърцето ми се свива. Синко, това са огромни пари!
Мамо, няма друг изход. Всички ще полудеем.
Но това са двайсет години вноски! Венцислав за пръв път отдавна продума.
Ще ги изплатя. Намерих вариант на съседната улица. Малка, но наша.
На съседната? попитах.
Да. За да виждате внуците. И ние ако ни трябва помощ.
Гледам сина си. Кога порасна? Кога се превърна от момче, което не можеше да си намери чорапите, в мъж?
Ани знае ли?
Още не. Исках първо с вас да говоря.
Венцислав става, потупа сина по рамото.
Правилно реши. Мъжът трябва да има свой дом.
Денис издишва. Явно се страхуваше от реакцията ни.
Вечерта той говори с Ани. Чувам как плаче от радост или страх, не знам.
Кредитът, търсенето, безспокойствието всичко е като в мъгла. Ани се втурва между ентусиазъм и паника.
Галина Михайловна, ами ако не се справим? Ако Денис остане без работа?
Ще се справите. Вие сте млади, силни.
Но двайсет години!
Затое свое.
Денят на преместването. Богажчиците пренасят вещите. Децата тичат между къщите нашата е на съседната улица, пет минути пеша.
Бабо, сега имам своя стая! Мариана ме води да я видя.
Малка стая под тавана. Но нейна.
Страхотна! Като я обзаведеш ще е дворец!
Вечерта сме у тях на новоселие. Тясно къщата е малка. Но атмосферата е друга. Ани се смее, Денис шегува. Децата показват своето царство.
Мамо, извини ни, изведнъж казва синът. За тези година и половина.
Какво за какво?! Ние сме семейство!
Точно. Но семейството трябва да живее отделно.
Венцислав вдига чашата.
За новия дом! И за това да си ходим в гости!
Ани ме прегръща.
Благодаря, че търпяхте.
Стига бе!
Но тя е права. Търпяхме. И издържахме.
Първата нощ в празния апартамент. Тишина. Необичайна тишина.
Венце, чуваш ли Венце?!
Какво?
Колко е тихо!
Той се засмива.
Най-сетне!
Сутринта се събуждам никой не тропа в кухнята. Мога спокойно да пия кафе, да гледам новините.
Вратата звънна.
Бабо, може ли при вас? Никола с раницата.
Разбира се! Майка ти знае ли?
Каза да дойда при вас да си правя уроците, там е по-спокойно!
Ето го. Сега внуците идват в гости, а не живеят на главите ни.
Сядаме за масата. Помагам му с математиката. След час притичва Мариана.
Бабо, мама прави палачинки! Вика вас и дядо!
Отиваме при тях. Ани стои при печката и се усмихва.
Реших да ви зарадвам! Първите палачинки в новия дом!
Сед
