В началото на чаената церемония, която се провеждаше всеки ден в десет сутринта, Валентин закъсня, довършвайки доклад за разхода на защитни средства по производствените площадки. Убеден, че не са му оставили вода, грабна чайника и тръгна към тоалетната.
Под краката му меко се поклатиха дъските на стария под, скрити под линолеума и ламината влезе в старата част на сградата. За модерните гипсокартонни панели се криеха зелените съветски стени, а зад тях необичайно тесни яркочервени тухли, на които, ако някой извади една от здравия хоросан, щеше да се види изпечатана годината 1892. Малцина от служителите в офис сградата в центъра на града се замисляха за нейната история. Но Валентин я знаеше. Някога тук имаше само два етажа. През петдесетте сградата беше надстроена с още три, а през шестдесетте придоби две крила-пристройки, където се намираше и неговият кабинет. Майка му разказваше, че някъде тук е работила неговата прабаба Василка нейното момичешко фамилно име не помнеше. И той се надяваше, че е работила в някоя контора или магазин, а не в най-престижния градски бордей Империал, разположен точно на втория етаж, мимо кабинетите, през които минаваше всеки ден.
След като напълни чайника, излезе от тоалетната и
Срещу него вървеше бързо много красиво момиче в дълга бежова рокля. Гъстата кестенява коса беше събрана на тила на плитка, раменете гордо изправени, а кафявите, сериозни очи внимателно оглеждаха околността. В тези очи Валентин се загуби, минавайки покрай нея, спъвайки се и разлявайки водата. За няколко секунди я гледа нацело, после се смути и отведе поглед.
Момичето вече беше до него.
Да е каквото ще! Ако не отмести поглед за три секунди ще я запозная! втренчи се Валентин в нея, за първи път решавайки се на подобно нещо.
Цяло лице с тесен брадичка, ниски вежди, малък издържано носче, малки устни с тънки черти.
Но непознатата просто прелетя покрай него, обсипа го с лек аромат на парфюм и изчезна в женската тоалетна.
Дихането, откраднато от красивата непозната, не му се върна веднага. Усещането, че е попаднал в приказка, постепенно изчезваше.
Да я изчакам ли? мина му през ума отчаяна мисъл. Стоейки минута-две, с поглед, постоянно хвърлян назад, с малки крачки най-накрая потегли към кабинета си. Никой не излезе от тоалетната.
Интересно коя е мислеше той, като седна на работното си място, забравил да включи чайника. Май взеха нова секретарка на директора сигурно е тя. Толкова красива е. Трябва да попитам познатите ИТ-та те знаят всичко.
Работната седмица не му даде шанс за празни мечти. Но и през обядната почивка, и вечер, когато си тръгваше, търсеше с поглед бежовата рокля в тълпата.
Във вторник сутринта, в десет часа, Валентин вече стоеше с празен чайник до тоалетната. Но момичето не се появи. И на следващия ден също. И на по-следващия.
В отчаяние цялата почивка престоя близо до изхода но тя не излезе от сградата.
Всъщност, защо секретарката на директора, който седи на четвъртия етаж, да слиза на втория? Случайно е, сигурно разсъждаваше той. А може би е от контрагентите или е дошла при някого. За втория вариант не искаше да мисли, защото това ще означаваше, че шансовете да се удави отново в кафявите й очи бяха почти нула.
Здрасти написа на познат ИТ специалист, Павел. Новата секретарка на директора я видя ли?
Здрасти. Разбира се ѝ инсталирах компютър миналия понеделник.
О! Миналия понеделник!!! Сърцето му заблъска силно.
Красива ли е?
Естествено. Други не взимат. Ама страхотна дръзка ми изя мозъка. Но си знае цената.
Как се казва?
Сармичева Елена Викторовна.
Има ли снимка?
В мейла, провери в профила й само такава.
Ръцете му моментално се изпотиха от вълнение.
Добре, мерси! Оглеждайки се, сякаш го следеха, с треперещи пръсти въведе в търсачката: Сармичева Елена.
Един резултат нямаше грешка. Затваряйки очи, кликна на профила и загледа снимката на усмихнатото момиче. Синеока блондинка.
Надяята му се срина.
Е, и да е помисли си безнадеждно Валентин и се опита да избие непознатата от главата си.
Ну, как ти се струва? писа му Павел.
Нормална просто, за да го отърве. И тогава му се появи идея:
Слушай, ти имаш достъп до записите от камерите в коридора, нали?
Да. Искаш на живо да я видиш?
Не точно. Видях едно момиче миналия понеделник красиво. На нашия етаж. Хареса ми много мислех, че е новата секретарка. Но не се оказа тя. Гледай я и ми кажи коя е ти ги познаваш всички.
Добре, ама към вечерта сега съм зает.
Ок. Аз ще ти дам шоколад.
Да чака към вечерта беше мъчно момичето в бежовата рокля не го напускаше, а сърцето му биеше с надежда. Като малко момче, ей мърмореше си сам, опитвайки се да се съсредоточи върху докладите.
Най-накрая Павел му писа, че е готов.
Кога гледаме? попита той деловито, отваряйки конзолата на системата за наблюдение.
Миналия понеделник, около десет и
