Ти би ли този мъж, който ме остави пред вратите на детския дом?” – попита Роман непознатия, забелязал същата белег на гърдите му

Ти би ли човекът, който ме остави пред вратите на детския дом? попита Роман непознатия, като видя на гърдите му същата бележка.
Е, хора, време е да тръгвам! извика Роман, като се катери на стъпалото на вече тръгналия влак. От перона му махаха приятели, някой се опитваше да му изкрещи нещо в последния момент. Той се усмихна.
Минали бяха три години откакто се завърна от армията. През това време успя да си намери работа, записа се и в университет на задочно. Но да тръгне така просто да си събере багажа и да отиде в друг град беше за пръв път.
С приятелите го свързваше обща история детският дом. Като деца бяха без родители, сега бяха възрастни хора със свои цели, мечти и планове.
Анка и Петко се ожениха, взеха апартамент на кредит и чакаха дете. Роман искрено се радваше за тях, малко им завиждаше по добрия начин, защото искаше същото. Но животът му се разви по различен начин.
Още от първите години в интерната се опитваше да разбере: кой е той? Откъде е? Защо е тук?
Спомените му бяха мъгляви, като парченца от сън, но в дълбините на душата му оставаше топло усещане за нещо хубаво в миналото. Единственото, което успя да разбере, беше, че го е довел един мъж. Млад, добре облечен, на около трийсет години.
За това научи от баба Гинка възрастна чистачка, която тогава още не беше пенсионирана.
Аз тогава бях по-млада, очите ми бяха като на сокол разказваше тя. Гледам през прозореца, а той стои под фенера, държи малкото за ръка. Момченцето беше на около три.
Говори сериозно с него, като с възрастен. После звъннаха на вратата и изчезна. Отидох да го търся, но беше изчезнал като дим.
Бих го познала веднага. Носът му беше особен дълъг, остър, като на Казанова. Кола нямаше наблизо, значи е местен. И дори не беше обул ръкавици на детето.
Роман, разбира се, не помнеше нищо. Но през годините стигна до извода, че най-вероятно това е баща му. Какво се е случило с майка му оставаше загадка.
В детския дом го заведоха чисто и спретнато облечен. Само едно нещо изненада възпитателите голяма бяла петна на гърдите, която се простираше до врата.
Първо си помислиха, че е изгаряне, но после лекарите установиха: рядка форма на родимо петно. Баба Гинка казваше, че такива често се предават по наследство.
Е, бабо Гинке, искаш да ходя по плажовете и да проверявам всички за петна? шегуваше се Роман.
Но жената само въздъхваше. За него тя стана най-близкият човек, почти като родна. След като излезе от интерната, тя го приюти у дома си:
Докато не ти дадат жилище живеи при мен. Няма да те оставя да се мотаеш из наеми.
Тогава Роман сдържаше сълзите в края на краищата вече беше мъж. Но как да забрави тези моменти, когато след някоя справедлива пребиване идваше при нея в килера и плачеше на скута ѝ?
Винаги се