Години минаха, откакто всичко това се случи. Сега седя и си припомням тези есенни дни край Велико Търново, града, в който премина по-голямата част от живота ми.
Година беше откакто я няма моята Лиляна. Сложих тигана на печката, нарязах от нашите хубави български картофи и ги изпържих. Отворих буркан домашни кисели краставички Лиляна ги обичаше, по нейна рецепта ги приготвяхме всяко лято.
Вечерта вратата тихо изскърца. Почуках леко и ето я съседката ми Даринка, с която бяхме заедно в радости и скърби през годините. Ти си, усмихнах се аз, когато я видях на прага, Я ела да поседнем. Поканих я на масата.
Поседяхме заедно, повече замълчахме, всеки затворен в спомените си за Лиляна. Изведнъж извадих пощенски плик от джоба си.
Даринке, този плик Лиляна ми го даде преди да си отиде. обясних аз и й го подадох.
Но, нали за теб е? учуди се тя.
Прочети, ще разбереш, тихо казах и се загледах през прозореца.
Даринка отвори плика, зачетe и се захласна.
Зет ѝ обеща да я прибере от вилата в събота сутрин. Жалко беше да си тръгва краят на октомври, водата вече спряна, време за прибиране…
Даринке, вкъщи ли си? чу се глас като от отдавна забравено време. Иван Николов моят комшия, хлопна по вратата.
Влизай, Иване, тук съм още… събирам си нещата, зетят се кани вдругиден да дойде. Пак ще се кара, че много торби съм натъпкала. Ама какво да правя, моите дрехи малко, реколтата повече. Суших ябълки, тазгодишна реколта беше изобилна. Кисели краставички, лютеница, сладко… За кого ли ги правя? Повече за децата, отколкото за мене…
Знам, Даринке. И аз ще се прибера, ама по-нататък. Тук ми харесва есен е красива. Лиляна обичаше това време на годината. Иван замълча за секунда. Помниш ли, когато завършвахме сезона заедно? Твоят Петър беше тогава още с нас. Млади, децата също малки. Сега всичко обрасло, а тогава липсваше всяка плевел. Говорихме, смеехме се, колко ябълки ще плододават. Днес е година откакто Лиляна я няма… вместо усмивка се появи тъга. По-добре заедно да си я спомним, нали? У дома съм приготвил картофи, поседим ли, ще ми олекне. Имам и още нещо да ти казвам. Ще дойдеш ли?
Разбира се, Иване. Вземи кисели краставички, имам още. След половин час съм при теб да си събера малко нещата.
Семействата ни години наред бяха близки. Къщи строихме заедно, дървета садихме, помагахме си един на друг. Всеки рожден ден прекарвахме заедно на вилата. Лятото тук бе като малък живот. Възрастта мина, сега на Даринка лятото гостуваха внуци никога не скучаеше. Петър почина преди седем години, но Иван, а и Лиляна, бяха нейна опора. Съседството ни беше като семейство.
Миналата есен Лиляна се оплакваше, че свалила някое и друго кило, приличала на модел, казваше. Неочаквано, и вече я нямаше сред нас. През лятото Иван не можеше да намери място, все нещо чукаше, плевеше нищо не вървеше без нея.
Даринка въздъхна дълбоко. Облече палто и тръгна към дома на Иван.
Всичко беше подредено картофите златисти, нарязани домати и краставички, бурканчето само що отворено.
Ела, Вирче, довечера моите деца пристигат. А сега да си спомним Лиляна. Открих стари снимки, виж! Ето Петър сади череша с теб, тук след гъби в гората, ту ей го пълният кош. Там на скара сме, Лиляна присвива очите си край огъня.
Наляхме си по една малка домашна сливова. За нашите близки, за Лиляна и Петър. Мълчахме, само някой краставичка похруска.
Извадих плика:
Даринке, не се плаши. Миналата есен Лиляна си отиде пред очите ми. През август се връщахме от вилата. Беше силна, не се предаваше. Прекарахме месеците в разговори, гледахме стари български филми, припомняхме си младостта. Един ден ми вика: Пообещай ми, че ще направиш онова, което те помоля. Обещай, моля. Това не е молба, а мое завещание…
Даде ми този плик. Знаеше, че няма да го изхвърля никога. Прочети го…
Даринка отвори плика и измъкна една прегъната бележка с познатия ѝ почерк.
Иване, мили, така се случи, че си тръгвам по-рано. Но животът продължава живей за двама ни! Завещавам ти да бъдеш щастлив, това не значи да ме забравиш. Не искам отгоре да виждам, че ти е зле. Не се страхувай живей щастливо, ние обичахме живота. Не искам да си сам ако някоя ден намериш човек, знаеш, няма да имам нищо против, даже обратното. Винаги съм усещала, че Даринка ти е симпатична. Тя е добра, тя ще разбере. Предложи ѝ да живеете заедно, така ще е най-хубаво за всички. Не се предавахме никога, така и сега живей, моля те, против препятствията, Иване. Твоя Лиляна.
Даринка прочете, после пак. Погледна ме.
Обещах ѝ, че ще направя каквото поиска. Теб ти разказах, решение обаче си е твое, казах пренапрегнато. Даринке, нека опитаме. Достатъчно ни е била топла дружбата, не сме сгрешили. Да живеем и да се радваме, това е благословия. Несгодата е грях, нека не бъдем нещастни. Стани ми жена. Обещавам, няма да съжаляваш.
Даринка замълча толкова неочаквано беше. Погледна ме, размисли:
Иване, ще помисля. Ще кажа на зетя, че не съм готова, ще остана още седмица тук.
И уреди се изпратих я до дома ѝ.
Даринка цяла нощ не заспа. Трудно решение беше. Животът ѝ премина пред очите ѝ. Призори й се присъни Петър, усмихнат Какво чакаш? Заедно е по-леко, излез за Иван ще ти бъде добре, не съм против, радвам се, че няма да си сама.
На следващото лято премахнаха оградата между двата имота. Внуците вече двойно повече, гонят се по двора. Иван сглоби люлка, окопа лехите Даринка посади всичко възможно, стигна за цялата голяма фамилия. Внучките помагаха на баба си, имаше си градинка за всяка. Възрастните деца идваха през уикендите, радваха се, че родителите не са сами, помагаха им и ги подкрепяха.
Може би все ще се намери някой, който да ги осъди. Aла Лиляна и Петър гледат отгоре и се усмихват. Завещанието да бъдат щастливи изпълнено е. И животът, както винаги, продължава напред.
