Сине, не искам да се разделиш със семейството си заради мен! Занеси ме в дома за стари хора!
Преди около половин година прибрах майка ми при нас. Възрастна е вече, на 83 години. Откакто татко почина, й беше много трудно да живее сама в селото. Нашите деца отдавна са пораснали и живеят на свои места. Останахме с жена ми сами в двустаен апартамент тук в Пловдив. Реших, че няма за кога да е проблем, че мама ще е с нас.
Първоначално жена ми не се оплакваше, но само седмица по-късно започнаха да я дразнят много неща около майка. Понякога взимах цветя или сладки за жена ми, за да я разсея, но ефектът беше малък.
Чуй ме, нека майка ти да се храни отделно, след нас.
Защо, Мариана?
Просто така ще ми е по-удобно. Губя всякакъв апетит, когато я гледам как дъвче без зъби. Направо ми се повръща.
О, спокойно, всички остаряваме.
Това е друго…
Мариана започна да се дразни и заради стомашните проблеми на мама, а и нощем много хъркаше. Забраняваше й да стои дълго на кухнята и накрая не й даваше да излиза от стаята. В един момент се обърна към мен:
Не съм очаквала да живее тук толкова дълго. Не издържам повече!
А какво предлагаш?
Върни я обратно в селото.
Но тя няма как сама да се справя!
Всички така живеят. Нито една свекърва не стои при децата си! Защо аз трябва да търпя всичко това в собствения си дом мляскане, миризма… Чувствам се чужда тук!
Бях изгубил ума и дума. Наскоро, прибирайки се, намерих майка ми Мария облечена, с куфар в ръка, седеше тихо в коридора.
Мамо, какво правиш?
Сине, заведи ме в старческия дом!
Защо, мамо, какво ти стана?
Не искам да се карате заради мен, не искам домът ти да се развали.
Майка не спира да ме убеждава, но моето сърце не издържа на такава мисъл. Не мога и ден да живея със съзнанието, че съм я оставил на чуждо място. Може би трябва да оставя всичко и с нея да се върна на село? Не знам къде е моето място на село до мама, или тук… Тези неща ще ги помня докато съм жив.
