Половин година след това бях изпратена в сиропиталище, а леля ми продаде апартамента на родителите ми на черния пазар.
Когато навърших пет години, останах сираче. Отговорността за мен пое леля ми, сестрата на баща ми. Докато родителите ми бяха живи, нищо не ни липсваше. Те заемаха високи позиции, имахме просторен апартамент и малка къща извън града. С тяхната смърт всичко се промени.
Леля Ганка се грижеше за дъщеря си Василена, но между нас не се създаде връзка. Братовчедка ми постоянно ме подиграваше, въпреки че беше по-малка. Леля Ганка, макар и любезна с непознати, всъщност беше егоистична и изчислителна. Никога не пропускаше възможност за изгода. Никога не получих топлина, подкрепа или добро слово от нея.
Още от малка бях задължена да чистя и да мия чинии. Не ми беше позволено да гледам телевизия, а сладкиши се купуваха само за Василена. Скоро леля продаде колата на баща ми. Дрехите и бижутата на майка ми изчезнаха, докато тя и дъщеря ѝ ставаха все по-елегантни. Ходеха по кафенета и ресторанти, но никога не ме вземаха.
Когато бях малка, не осъзнавах, че Ганка беше продала всичко и твърдеше, че парите са за моето издържане. След няколко години се преместихме в нейния апартамент малко едностайно жилище в крайния квартал. Шест месеца по-късно бях изоставена в сиропиталището, а леля продаде и нашия апартамент.
Беше трудно да свикна с новите условия, но бързо се адаптирах. Получих добро образование и след завършване напазих малък апартамент под наем. Работех в супермаркет като чистачка, но ми обещаха повишение. Един ден собственикът дойде в магазина.
Когато господин Димитров ме видя, ме покани в офиса си след смяна. Когато влязох, беше сам. Поиска да разкажа за живота си и какво правеха родителите ми. Разказах всичко от началото.
Той се усмихна и каза, че ме помни от малка. Беше приятел на родителите ми. Преди години беше започнал бизнес и отворил верига магазини, а сега строеше нов търговски център. Когато строителството приключи, ще им трябва управител. Предложи ми поста, но аз нямах необходимото образование.
В момента, в който щях да откажа, господин Димитров ми обеща да ми помогне да получа нужната квалификация. При тези обстоятелства не можех да откажа. Ученето не беше лесно, но беше интересно. Завърших курса без проблеми и накрая получих обещаната добре платена позиция.
Минаха години. Купих си двустаен апартамент. Един ден братовчедка ми се яви на вратата. Не знам как тя и леля разбраха къде живея, но Василена, с надменен тон, заяви, че трябва да я пусна вътре и да ѝ помогна да намери работа.
Тъй като тя нямаше висше образование, предложих ѝ временна работа като чистачка. Възмутена, тя отказа и веднага се обади на майка си. Леля Ганка започна да крещи по телефона, че ѝ дължа всичко за времето и грижите, и че ако не беше тя, не се знае какъв щеше да е съдбата ми. Заплаши, че ако не помогна на Василена, ще си отмъсти.
Усетих смесени чувства. През годините без контакт тя не беше променила нищо. Но аз се бях променила вече не бях онова беззащитно момиче. Реших, че не се нуждая от такава леля, нито от братовчедка.
Животът ни учи, че справедливостта винаги се връща понякога с добро, понякога с урок. Важното е да останем верни на себе си, дори когато срещаме хора, които забравят какво значи човечност.
