Мария плачеше тихо до гроба на приятелката си Кремена. Миналият четиридесети ден от смъртта ѝ, а на гроба нямаше дори едно цвете Тъкмо се връщаше към дома си, премръзнала и със сърце, угаснало от болка. Внезапно я настигна непознат мъж.
Искате ли да ви закарам? попита той. Автобусната спирка е далече. Качвайте се, нямам против. А тук ваш близък ли почива?
Приятелка отвърна Мария.
Аз тук мама погребах промълви непознатият.
До спирката е добре, не искам да ви притеснявам едва каза Мария.
Свободен съм, ще ви откарам до дома настоя мъжът.
Докато караха, Мария разказа за живота си думите ѝ бяха пропити със скръб. Два дни по-късно този мъж, Павел, я чакаше пред входа на кооперацията ѝ с предложение, което тя не очакваше.
Мария и Кремена бяха неразделни още от детската градина. Израснаха заедно сменяха си рокличките, учеха в един и същи клас. Когато завършиха училище, заминаха да учат в София. Мария мечтаеше да стане лекарка, а Кремена да бъде учителка.
Често се срещаха все така засмени и споделящи. Влюбиха се почти по едно и също време. Мария в обикновено момче от село, Кремена в градски мъж.
Кремена се омъжи бързо, сякаш бързаше да не го изгуби. Година по-късно вече имаше дъщеричка, но родителите на мъжа ѝ не я приеха за тях тя не беше “по тяхна класа”.
Мария често гледаше малката Деница, за да може Кремена и съпругът ѝ да излязат, и тайничко желаеше и тя да има такава радост.
Една нощ обаче младите не се прибраха разбиха се с колата, а Мария научи трагичната новина едва на сутринта
Погребението беше болка, а след това какво да сторят с малкото дете? Родителите на бащата отказаха да го приемат ни син, ни внучка не им трябвало вече.
Майката на Кремена остана сама с още три деца как да поеме бебе? Оставаше само домът за сирачета. Деница беше едва на година.
С времето Мария обикна Деница като свое дете тя видя първите ѝ крачки, чу нейните първи думи.
Успя да намери работа като стажант лекарка и изкарваше колкото за скромна стая при една възрастна баба в София. Но не можеше сама да осинови детето беше млада, сама, без семейство.
Взеха Деница в дом. Тъгата в Мария бе безкрайна.
Николаиле, имам едно предложение промълви на любимия си човек Мария. Да се оженим само документално. За да ми дадат Деница.
Луда ли си?! Аз такава отговорност няма да поема! разяри се той. Само заради едно дете да си съсипя живота?! Недей! Намери си друг глупак!
Разплака се Мария при гроба на Кремена. Четиридесет дни, нито едно цвете на нейния гроб. А до нея гробът на мъжа ѝ, застлан с цвята.
Кремена, обещавам, че твоят гроб ще е като на другите. Дари ми сила!
Сълзите ѝ не секваха, когато излизаше от гробището и Павел я догони.
Да ви метна към спирката? предложи той. Кои ваши са тук, ако не е тайна?
Приятелка.
А на мен майка На къде сте?
На спирката ме оставете.
Днес съм сам, никой не ме чака. Майка ми почина, жена ми си тръгна Виждам, че плачете станало е нещо тежко, нали? Дали не ви видях на погребението преди време млади хора, погребвахте ги Четиридесет дни, нали?
Да
На майка също са днес четиридесет. Вашите проблеми?
Мария изля душата си по целия път. След като стигнаха и той я изпрати, й благодари, че му позволи да я изслуша.
Два дни по-късно Павел стоеше пред входа и я чакаше с игличка в очите.
Марийо, мислих много Ще ти помогна! Сам съм, мога и сега да се оженим.
Мария затаи дъх.
Не се ли страхуваш?
Не. Защо да се страхувам?
Годеникът ми избяга само като го помолих за помощ
Аз ще ти помогна. Къде ще живее детето при теб?
Ако бабата ме държи още, ще сме тук в стаята. Ако не, ще търся къде се падне.
Значи ще идете у мен. Започваме всичко утре. Трябва бързо да стане. В моята къща има място.
Къща?!
Да, в София има не само апартаменти. Майка ми мечтаеше за къща не ѝ стигаше в апартамент
И аз още не свикнах идваме от село с Кремена
Павел уреди всичко светкавично. Подписаха се тихо, осиновиха Деница и Павел ги настани в дома си.
Благодаря, но нататък ще се справя сама.
Разбира се, но няма да преча само ще съм наоколо.
Може би ще е по-добре сами, ще си намеря квартира
Жена ми да живее отделно?! Не.
Павел не се натрапваше, но беше винаги на разположение. Мария се мъчеше сама с всичко с готвенето, чистенето, грижите за Деница. Постепенно се влюби, но не смееше да го признае.
Мамо, защо ме обичаш?
Защото си моя дъщеря.
Мария беше признателна на Павел, който стана за тях като истинско семейство. Грижеше се като татко на Деница, а Мария виждаше в него идеалния мъж, макар бракът им по документи да бе само формално.
Вечерта Павел ѝ предложи при навършването на три години на Деница.
Та ние уж сме женени
Искам да си истинската ми съпруга, истински дом да сме.
И аз го искам
Тогава станаха истинско семейство, не просто на хартия!
Вече имат две дати на сватбата с две години разлика. Деница си има сестра и брат.
Днес децата са големи, Деница знае къде са погребани нейните истински родители. Сега техните гробове са със свежи цветя, един до друг. Павел и Мария са неин дом завинаги.
Деница има първа внучка, а Мария и Павел правнучка. Голяма и щастлива българска фамилияИ всяка пролет, в първите дни на април, Мария сядаше край гроба на Кремена, вече огрет от слънце и обсипан с нарциси и люляци. До нея, държейки за ръка Павел, седяха децата, а понякога донасяха и правнучето да се запознае с мълчаливата обич на приятелството, на изгубеното и на спасеното. Току под лъката им се чуваше лек смях, а под дърветата грееха малките гранитни надгробия с имена, които никога не се забравят.
В този миг Мария знаеше, че животът е толкова крехък, колкото цвете върху гроба, но щастието ѝ бе по-силно от всяка болка. Защото срещна не човек, а съдба и от една сълза се родиха поколения любов.
