Десиславчо забеляза приближаващия автобус, който се виеше по прашния път към селото, изпусна топката си и хукна към спирката колкото му държаха краката. Карираната му риза се беше разкопчала, светлите му коси трептяха на вятъра.
Мама си идва, мама пристига!, беше единствената мисъл, която го обзема по време на тичането. Но Янка слезе от автобуса не сама до нея вървеше як мъж със светлосив костюм. Движеше се до майка му, размахвайки кожено куфарче, и изглеждаше като сериозен началник. Десиславчо се хвърли в прегръдките на майка си, загледан радостно в очите ѝ.
Здравей, сине наведе се и го целуна по главата трийсетгодишната му майка Янка.
Как си, юнак! провикна се непознатият мъж и разроши косата на Десиславчо. Голямата му ръка беше тежка, толкова, че момчето леко се залюля от това горещо приветствие.
Заповядайте на масата учтиво подкани баба Велка, майката на Янка.
Благодаря, благодаря, мамо важно отвърна Красимир Петров, оглеждайки богатата софра.
Ей това е селото! весело посочи масата. В София всичко с купони, преход ли е, не ти стига, а тук хората свойски си се грижат, истинско месо, тяхно си.
И прясно мляко, и сметана, и зеленчук от градината, всичко си имаме, подсети почти пеейки баба Велка.
Докато имаме сили държим свое включи се дядо Никола, бащата на Янка. Той беше слаб и мълчалив, цял живот карал трактор в кооперацията.
И ние не отстъпваме! Купоните си вървят, но сестра ми работи на склада и оттам понякога се снабдявам по връзки с малко вкусотии гордо добави Красимир, приглаждайки олисяващата си глава. Ей така се грижа за Янка, деликатеси каквито си поиска.
Десиславчо наблюдаваше внимателно новия гост, чудейки се как да намери повод да се сближи с него. В Пловдив, където живееше с майка си, ходеше на училище и риташе топка с хлапетата по междублоковете, често се заглеждаше по бащите на приятелите си, представяйки си какъв би могъл да бъде и неговият татко. Дори си мечтаеше, че върви с баща си в зоологическата градина или ритат футбол. Представяше си, че може да прилича на таткото на Мишо, или този на Павката а може би съвсем друг.
И сега, когато този як непознат седеше до майка му, Десиславчо се зачуди щом е дошъл с нея на село, дали няма да стане негов баща?
Десиславчо хвана дървеното самолетче, което дядо Никола бе издялкал с много старание, така че да прилича на истински самолет и отиде засрамено при зачервения от ядене Красимир:
Ето, вижте какво самолетче имам! и протегна играчката към госта.
Бре, чудно! възкликна Красимир и замахна силно по перката, която дядо Никола беше направил да се върти. От удара перката не се завъртя, а отхвърча настрани. Ха, крехка ти е играчката засмя се Красимир и върна самолетчето на Десиславчо.
Момчето вдигна от пода откъртената перка и погледна с молба към дядо си.
Нищо, ще го оправим успокои го дядо Никола.
А Красимир Петров е началник похвали се Янка завеждащ гаража на фабриката е.
Красимир още повече наду бузи и хвърли доволен поглед към Янка:
Е, има си и такива хора
Трийсетгодишната Янка, шивачка във фабриката, за първи път щеше да се омъжва и се радваше, че избраникът ѝ е по-възрастен, солидно човек с отговорен пост. Придърпваше чинии към Красимир печено шаранче, баница, палачинки със сметана, всичко да има.
Излязоха на двора, а Красимир широко разпери ръце:
Е, кажи ми, има ли нещо по-хубаво? А въздухът, въздухът какъв е!
Харесва ли ти, Краси?
Че аз такова нещо не съм дишал!
Е, ще подишаме, ще починем, а утре обратно към града, ще вземем Десислав заедно трябва му нова униформа за училище.
Слушай, Янче, за какво ще го мъкнеш малкия в града? Тука няма ли училище?
Е, само начално е
Айде де, една година ще изкара тук, после ще го вземем. Докато направим ремонт, обзаведем апартамента, че ти имаш само стари мебели.
Баба Велка, чула този разговор, уплашено погледна дядо Никола, който разигра мустаките си по свой си начин, показвайки несъгласие и мислите си.
Ама, Краси, това не е работа лесна, и с училището трябва да се разберем, а и неща да се пренесат
Какво толкова, за малко дете! Я виж каква красота, въздух, мляко, плодовете и зеленчуците тук ще порасне като турен на квас. Родителите ти ще гледат за него, а в града и двамата сме на работа, до него няма да има кой да гледа. Ще изкара една година в селското училище, а ние с теб ще се оправим, ще се оженим, ще се устроим. Е, Янке, какво ще кажеш?
Какво предложение, това си е условие! намръщено промърмори дядо Никола, треперейки мустаците си.
На следващия ден, докато Янка убеждаваше Десиславчо защо не го взема в града, момчето кимаше послушно, но не пророни и дума. А когато Красимир и Янка тръгнаха към автобуса, никой не можа да намери Десиславчо. Баба Велка претърси тавана и дядовата работилница нямаше го.
Къде се изгуби, та тук беше до преди малко. Велосипедът му също е тук.
Ще се намери, изгубил се е с приятелите, махна с ръка Красимир.
Янка отново напрегнато огледа двора и излезе отвън. Десиславчо, който се криеше през цялото време в зимника, надничаше иззад вратата. Така му се искаше да изскочи и да се хвърли в ръцете на мама, но се въздържа и само тихо затаи дъх; по детски усещаше, че е станал ненужен, щом се появи този главест чичо.
В ръцете си стискаше счупеното самолетче, а сълзи се търкаляха по бузите му. Не беше ревлив, дори когато дядо го зашляпа с върбов прът заради простотия с лодката, не плака. Знаеше, че дядо няма да накаже несправедливо. Но сега, когато никой не му беше казал и дума криво, сълзите напираха и той ги попиваше сърдито с юмруци, за да се отърве по-скоро от тия мокроти.
Е, намери се! извика баба Велка, когато Янка и Красимир вече бяха заминали. Недей тъгувай, бабино, ще дойде майка ти пак след месец, както обеща, а ние през това време ще ти купим нова униформа от града на теб ти харесва при нас с дядо, нали?
Десиславчо наведе глава, светлите му коси паднаха на челото. Спомни си другарчетата в училище, приятелите в Пловдив, и го заболя от желание да се върне там. Да, и тук имаше приятели, но винаги бе наясно лятото е при баба и дядо, които обича силно, а есента се връща у дома, в града, където също му харесваше.
Седмицата мина неусетно. Играейки с хлапетата, Десиславчо забрави за всичко и с времето все по-рядко мислеше защо майка му не го е взела.
Баба Велка едва не изпусна кофата, като видя Янка на портата.
Дъще, ние не те очаквахме.
Янка отпусна уморено на пейката:
Уж казах, че след месец ще дойда, а се върнах след две седмици. Идвам за Десислав.
Как така, не бяхте ли решили да го оставите? Или Красимир е размислил?
Аз, мамо, размислих. Нямам намерение да разпилявам детето си. А пък Красимир си е ходещ започнал да се върти край Танка-счетоводителката, носи ѝ продукти от склада на сестра си, тя няма деца, а аз както сам каза и придан си имам с Десислав. Условие ми постави детето да остане в селото.
Баба Велка гледаше Янка с тъга. И искаше щастие за нея, но не и такова.
Може би така е по-добре, дъще.
По-добре, мамо, по-добре! Ще взема Десислав, ще му купя нова униформа, учебници, ще го заведа във втори клас, и всичко ще си е по старому. Живели сме и преди двамата, и занапред ще се оправим. Не ми трябваха връзките и храната от склада, исках семейство Десислав да има баща, а аз мъж.
В този момент Десиславчо излезе на двора и се спря, щом я видя. Толкова неочаквано беше, че забрави за всичко и хукна към майка си:
Мамо!
Сине, как ми липсваше! Янка го прегърна, взряна в обгорялото му от слънцето лице. За теб съм дошла, скоро ще си на училище.
Десиславчо я гледаше смаян.
Както си живяхме, така ще продължим. Ти ще учиш, аз ще ти проверявам уроците, ще те запиша на кръжок и на футбол все както искаше.
Десиславчо навираше колкото може повече в раничката си искаше чантата на мама да е по-лека.
Стига, ще натежи твърде много.
Не е нищо! Аз съм силен!
Баба Велка и дядо Никола ги изпратиха до самата спирка. Автобусът блесна с фаровете си, завъртя гуми по калния край на пътя и спря с отворени врати. Десиславчо седна до прозореца и махаше на баба и дядо, докато не се скриха зад завоя.
В ръцете си държеше същото дървено самолетче, което дядо му поправи. Поглеждаше ту майка си, ту през прозореца. Десиславчо пътуваше вкъщи, и за първи път сърцето му ясно усещаше радостта, че до него е най-близкият му човек неговата майка.
