Трийсет години работих в шивашката фабрика, за да може моите деца да имат по-добро бъдеще. На седемдесетия ми рожден ден събраха пари за кошница с цветя и ми я пратиха с куриер.
Стоях в празния апартамент с коша цветя в ръце и плачех. Ако някой ми беше казал преди четиридесет години, че на седемдесетия си рожден ден ще стоя точно така, сама, щях да го взема за лоша шега. Но съдбата явно има черно чувство за хумор и не пита дали си готов за развръзката.
Този четвъртък сутринта се събудих в шест навик от десетилетия, макар че вече няма къде да бързам. Трийсет години вдигах се в зори, за да хвана първата смяна в фабриката в София.
Шиех униформи, манти, болнични дрехи. В онези години София бе пълна с такива цехове, във всяка зала редици жени надвесени над машините, с убодени пръсти и мечти за по-добро за децата си. За кого беше всичко, ако не за тях?
Моят Тодор, лека му пръст, работеше на БДЖ. Държахме заедно дома. Не се оплаквам имахме си нашето. Първо гарсониера в Люлин, после я сменихме за двустаен с кухня в Младост.
Топлофикация, балкон с изглед към паркинга. Но децата винаги имаха чисти дрехи, топла супа и книги за училище. Мартин ходеше на частни уроци по английски, Драгомира на компютърен курс. Тодор взимаше извънредни смени, аз допълвах приходите, като шиех завеси и празнични рокли на съседките.
Ето, заслужаваше си. Мартин завърши право, сега има кантора в Пловдив. Драгомира води своя фирма в Русе, не съм разбрала точно с какво се занимава, маркетинг, но хората плащат и добре се справя. Гордея се и с двамата. Само че тази гордост напоследък има вкус на чай без захар същото е, ама нещо все липсва.
Тодор си отиде преди осем години. Сърце. Бързо, без сбогом легна вечерта и не се събуди. През първата година децата ми звъняха всеки ден. На втората всяка седмица. Сега Мартин се обажда в неделя след обяд, ако не забрави.
Драгомира праща смс-и, кратки, като телеграми: Мамо, как си? Прегръдки. Аз отговарям: Добре съм, дъще. Какво друго да пиша? Да обясня, че вечер говоря на телевизора? Или че в събота единственият човек, който ми каза нещо, беше касиерката в Кауфланд?
За този рожден ден се подготвях цяла седмица. Глупава работа изпекох чийзкейк по стара рецепта от майка ми. Купих нова покривка. Извадих порцелановия сервиз от сватбата, който Тодор и аз никога не използвахме в делник. Четири комплекта. Защото Мартин обеща, че ще опита да дойде, а Драгомира написа, че ще види дали ще успее според графика.
Сутринта първо звънна Мартин. Гласът му уморен. Мамо, не мога да дойда, имам дело, преместили са го за днес, не можех да откажа. Но в събота със сигурност ще дойда, добре?
Час по-късно SMS от Драгомира. Дори не позвъни. Мамо, конференция във Варна, няма да успея. Обичам те, ще наваксам уикенда!!! Три удивителни сякаш могат да заменят присъствието й на масата.
Стоях в кухнята, гледах четирите чинии, чийзкейка, новата смешна покривка на слънчогледи, която ми се стори весела. После почнах да прибирам чиниите в шкафа, покривката сгъната, сладкиша покрит с кърпа.
В три часа позвъни домофонът. Куриера, младо момче, на не повече от двадесет. Държеше огромна кошница рози, лилии, някакви цветя непознати. И плик. Мила Мамо, желаем ти здраве и всичко хубаво! Мартин и Драгомира.
Куриерът се усмихна: Честит рожден ден, г-жо! Някой много ви обича.
Взех коша тежеше. Оставих го на масичката в антрето и затворих вратата. После седнах на табуретката до закачалката и постоях дали пет, дали двайсет минути. Цветята миришеха толкова сладко, че направо тежеше в малкото антре.
Вечерта ми звънна Елена единствената съседка, с която общувам. На седемдесет и пет, живее етаж под мен, и тя сама като мене. Росице, рожден ден имаш ела на чай, изпекох щрудел. Отидох. Седяхме до десет на нейната маса. Елена не попита нищо за децата. Знаеше.
В събота дойде Мартин. Сам, без жена и без внуците. Остана три часа, от които един стоя на балкона с телефона. Остави плик с пари на шкафчето в антрето. Драгомира окончателно отмени уикенда изникна нещо, мамо, но за Коледа на сто процента.
Тогава разбрах едно не е, че децата ми не ме обичат. Обичат ме. Но по техния начин, между дела и конференции във Варна. Обичат ме както аз обичах шевната си машина с честност, ала винаги с очи към часовника. Трийсет години работех за тях, гордеех се, че няма да събират бодли в ръцете като мен. Но никой не ме предупреди, че цената за по-добрия им живот ще е моят празен апартамент.
Чийзкейкът изядохме с Елена. Цветята стояха седмица, после увяхнаха. Плика от Мартина скрих в чекмеджето, където Тодор държеше железопътните си книжа.
Вчера си купих билет за екскурзия до Триградското ждрело. Автобус, два дни, група пенсионери. Елена ще идва с мен. Като казах на Драгомира по телефона, тя се изненада: Мамо, откога започна да пътуваш?
От седемдесетия си рожден ден, мила отвърнах.
В слушалката настана пауза от три секунди. После Драгомира каза Хубаво, мамо и смени темата. Но тези три секунди тишина значеха повече от всичките й удивителни. Знам, че някой ден ще разбере. Когато и при нея стане на шейсет и остане празен стол на масата. Но аз няма да чакам.
Имам седемдесет години, здрави крака, билет за автобуса и съседка, която прави щрудел. Тодор би казал: Роске, стига мрънка, върви. И аз заминавам.
