Дневник, 24 март
Днес стана нещо наистина странно. Сутринта, докато приготвях кафето и гледах сивото мокро небе, усещах как влагата ми се загнездва в костите. Мислех си за градината, доматите, които обещах на Ленка да засадя тази пролет, и ужаса от първите разкопки в тази лепкава кал. Вятърът вееше през целия апартамент, както обикновено люлееше моите стари памучени гащи, които нося още от ергенските години. Колко е иронично, че гащите имам преди семейството.
Гледах през прозореца към Люлин, струва ми се, че цялата София бе притихнала от дъжда. Изведнъж някой леко почука по балконското стъкло. Помислих, че пак децата от блока ще гонят гълъбите с камъни. Безобразници! А защо не дано поне веднъж щастлив щъркел ги накаже.
Почука се втори път, после трети, по-настоятелно. Сигурно някой от съседите от трети етаж, макар че никого не познавам наистина. Отдръпнах пердето и що да видя! На балкона се мъчи да се задържи щъркел, но толкова кривокрак и кривоглед, че ми се стори сякаш измъкнат от кошмарите на детството.
Махай се, гадино! изкрещях, бутвайки филията си на пода. Сигурно звучах като луд.
Жорка, ще ми простиш ли? прошепна птицата с дрезгав глас, пришпорвайки главата си през открехнатата балконска врата. Виновен съм, признавам, виновен. Дръпни, ако трябва, от дясното ми крило по-голямо е.
Изчезвай! мъчих се да го изтласкам навън, ръпнах шията му с две ръце, едва го върнах на перваза.
Жоре, недей, чуй ме! закашля се щъркелът. Имам да ти казвам.
И сега говориш, а? Добре ще те овържа, да те видя.
Дойдoh с извинения
Закъсня, големия нос!
Звънна звънецът на входната врата. Ленка се прибра. Обърнах се панически:
Вън! изсъсках на щъркела и го тикнах обратно на балкона. Да те няма като се върна.
Вече на автомат тръгнах към входната врата, а щъркелът пак просъска през леко отворения прозорец:
Прости, Жорка, прости! Всичко оправих.
Ленка връхлетя в апартамента, мокра цялата, очите блестят като първия слънчев лъч през май. Не ми даде дори секунда да промълвя нещо метна чадъра на дивана и се хвърли в прегръдките ми.
Четирима! Четирима!!! закрещя щастливо, сякаш звездите се сипеха през терасата.
Какво четирима? не разбрах веднага, гледах я като хлапак.
Ще имаме четиризнаци! не спираше Ленка. Четири малки бебета, Жоре!
Мигом свързах думите на щъркела с това, което чух от Ленка. Излетях на балкона като подгонен онзи кривокрак щъркел тъкмо се издигаше над блока. Опитах се да го хвана за опашката.
Не успях.
Стой, бре, калпавецо! извиках след него през дъжда. Стой, дългуч!
Оправих! долетя от небето.
Обърнах се назад. Зад мен стоеше Ленка, вече със сълзи в очите, но толкова щастлива, че и дъждовният ден ми се стори слънчев.
