УДИВИТЕЛЕН ЖИВОТ
На сватбата на приятелката ми Евдокия така се забавлявахме два дни истински празник: ядене, пиене и много смях. Младоженецът беше като излязъл от списание висок, с небесносини очи, окосмени черти, гъсти мигли (абе, къде ги дават такива мигли на мъже, природата си знае работата!), волева брадичка, изправен нос и онази светла, почти маслинена кожа, която само до неотдавна се е виждала основно по гръцкото крайбрежие. Короната на всичко два метра ръст и здрави, мъжки рамене. Ако не уважавахме толкова нашата Евдокия, сигурно щяхме да се скараме на място коя да го отмъкне първа от сватбената маса. Наистина беше хубавец, този Живко.
Е, какъв красавец си хвана бе, Кия! закачахме я ние. Всяка се стараеше да изглежда възможно най-нещастна и самотна, белким и ние да намерим такъв готин роднина из техните.
Момичета, хайде стига! Аз за Живко се влюбих, защото беше обикновен и искрен. Живко е от село, израснал с баба си, държи си къщата и всичко по нея, много сръчен момък. Запознахме се покрай новата къща на нашите в неговото село. Той е нежен, добър и сигурен. Стопанинът, дето държи, мале-мале, всяка домакиня ще припадне! Истински мъж, момичета! Едва го нави да дойде да живеем в града десет нощи се молех направо, а той все не искаше, ха-ха.
Живко не се изложи оправяше се не само в работата и със свекърите, ами и в ученето: за няколко години научи да познава хубаво вино, разбра от парфюми, от политика, изкуство, пътувания, спорт, а за борсовия индекс SOFIX да не говоря. Отърва се и от селския си диалект, че цели репортажи можеше да дава по телевизията. Започна да кара хубава кола, която тъстът бе предоставил на младото семейство, и си намери престижна работа пак край неговите. А кой им подари апартамент е, сами се сетете!
Във втората година от брака на Живко му се появи странна любов към белите чорапи. Само с бели чорапи ходеше у дома, на гости, без пантофи! Даже в гумените ботуши си ги слагаше, крачеше смело бос по най-мръсната керамика. Евдокия не го разбираше, но се примири и миеше пода по два пъти на ден, купуваше белина с кашони. Та прозвището му стана Чорап.
Че Живко има любовница, Евдокия разбра в осмия месец на бременността. Любовницата също беше бременна, почти на същите седмици. От Чорап ни вест, ни кост изгонен, уволнен, проплакан и прокълнат в рамките на 24 часа. И започнаха тежките, мътни дни на есента. Евдокия постоянно лежеше на вече изглеждащото безкрайно голямо легло и зяпаше тавана със сухи очи:
После ще поплача. Сега не бива вредно е за бебето.
Като паметник беше Евдокия, легнала в тишината на глупавото си легло, а ние като караул пред вратата, мълчаливо я пазехме. Много ни се плачеше, да си разлистваме книгата на съдбата и да късаме предателските страници. Но трябваше да мълчим и да чакаме.
На изписването от родилния всички пищяхме, тресяхме балони и умолявахме персонала за малко чай и да дойдат с нас в Перловска заедно с мечки и цигани. Пожелавахме на всички щастие. Дядото беше най-разчувстван, даже надраска със син тебешир криворазбран надпис под прозореца: Благодаря за внука!, после се опита и да пее хоро, но го спряха охраната, която услужливо му наля ракийка да отпразнуват закътано.
В деня на изписването дядото беше бодър, усмихнат и честно казано със сълзи на очите! Плачеше от щастие и гордост. Ние също смяхме се, целувахме Евдокия, надничахме плахо в синия плик и мълчахме дълбоко за гръцкия нос на малкия Илия. Само Евдокия и в радостта не плака:
После. Да не вземе да ме удари на кърмата
Два месеца още мълчеше с нас, а после просто един ден отиде да посети Живко. Без бензин, без драскотини, само с огромно желание да руши и реве. Да вика, да тропа, да се срамува, да му се нахвърли и се освободи от болката, която я влачи към леглото, и я прехвърли на предателя. На човека, който срина мечтата ѝ за семеен свят със сина, когото искаше да държи за ръка с него и да се радват по парковете на София.
И най-важното искаше да погледне в очите тази нагла жена, дето ѝ отнела мъжа. Очите сигурно щяха да са красиви и арогантни. В тези очи Евдокия ще наплюе. Решено! А ако се наложи и ще ги издраска.
Къде обаче точно да ходи за конскадл, Евдокия разбра случайно от няколко квартални баби по време на разходката с бебето. Добрите бабки я спряха, напомниха ѝ, че Живко голям нехранимайко, ѝ описаха подробно менюто на любовниците и изпълниха кръвта ѝ с българска сърдитост. Кия се ступорира, разплака се вътрешно, искаше да избяга, но не можа.
И ето ме, стоя пред блока на тази тънкa панелка, и трябва само да се кача до петия етаж… и там плюй, викай!
На първия етаж си казах: Сигурно вътре няма никой и напразно си губя времето. На втория вече ми беше добре, ако няма никой. На третия си ме удари детски рев от най-горе.
Отваря ми врата едно свито, разплакано момиче, което изобщо не си го представях като някаква рокова изкусителка. Докато зяпах мълчаливо школата конкуренция с 40 кила, отвътре бебето пищи неистово.
Здравейте, Евдокия. Живко го няма, замина си от нас преди две седмици. Къде е не знам прошепна момичето и се свлече на пода със сълзи.
Изведнъж ми се отщя да се карам. Искаше ми се просто да вляза, да успокоя бебето ѝ, да й кажа: “Като ще пързаляш, ще буташ и шейната, моме!” Да й пиантирам една запомняща се обида! И уж да се взираш снизходително, като към измамена страна. Имам право, нали
Бебето беше гладно, почти недишаше от рев. На челото беше избила вена, а очите подути и пресъхнали. Ясно глад. Майката му лежи на забравения килим и вие.
Спомням си смътно как рових с нея в празните кухненски шкафове, търсих млечна смес, а хладилникът празен. Как на масата имаше един лист с ужасните недописани думи: Моля в моя см…. Тръпки.
Момичето плачеше и ми разказваше като на най-близка приятелка, че няма къде да ходи от тази квартира и остава тук още ден-два. Млякото ѝ секнало, Живко изчезнал, пари няма никакви. Че й е бавно, че е срам, че не е знаела и че съжалява безкрайно. И има право да бъде ударена, и даже се моли за това. А малкият се казва Петър, да го запомня името, ей така, ако нещо стане. Петър се оказа само с 9 дни по-голям от Илия.
Кия се прибра светкавично, че до 20 минути и на Илия му трябва кърма. Трудно беше с тия две огромни чанти, които Оксана натъпка в ръцете ѝ, а самата Оксана вървеше до нея с Пепко, най-сетне нахранен, а Евдокия си мислеше къде ще сложи още две легла.
След три години празнувахме сватбата на Оксана, след четири на Евдокия. Мъжът на Евдокия не търпи бели чорапи казва, че животът трябва да е по-шарен, обожава жена си, сина и двете им дъщери. Оксана стана майка на четири момчета, а мъжът ѝ още пази надежда за малка дъщеричка…
