Котаракът, който вече се беше примирил с мисълта, че ще издъхне сам ще замръзне, ще умре от глад, предателство и отчаяние, изведнъж усети до себе си нещо мъничко и топло
Бяха го прокудили. Буквално го изхвърлиха. След десет години живот в един и същи дом.
Всичко започна от съвета на лекаря: уж бебето можело да има непоносимост към котешки косми. Точно това неясно можело сложи точка в съдбата на котарака.
Разбира се, никой не пожела възрастен, десетгодишен котарак в дома си. Мъжът, без да се замисля особено и без грам угризения, просто го изнесе не накъдето и да е, ами право на улицата. В другия блок, сред снежните преспи и ледения студ. Съвсем съзнателно разбираше, че котаракът няма да си намери пътя обратно. Едва ли щеше и да дочака утрото прогнозата предричаше пронизващи студове.
Студената логика замести всяка човещина.
Ако съдбата не се беше намесила, това щеше да е краят. Но нещо стана иначе. Котаракът, понеже беше готов да се предаде, изведнъж усети до себе си нещо живо. Топло.
С мъка се размърда. Обърна глава и застина.
Пред него се гушеха две мънички топки с широко, изплашено вперени очички. Гледаха го с доверие и отчаяна надежда.
Я, стига помисли си той уморено и с яд. Дори да умра спокойно не ми дават. С какво заслужих такова изпитание?
Котенца. И тях ги бяха изхвърлили. Две дребосъчета в същия леден студ, в същата безпощадна виелица. Каква е причината неизвестно. Но фактът беше такъв: ако възрастният котарак се предаде, те със сигурност няма да оцелеят. Ще измръзнат, сгушени до неговото вече изстиващо тяло.
Започна да раздвижва измръзналите си лапи. Постави котета под себе си, притисна ги, започна да ги облизва. Те се сгушиха в него с доверие сякаш до тях беше не просто котка, а самото им избавление.
Е, съвсем си натресох белята въздъхна той наум.
Стомахът му се свиваше от глад. Което означаваше, че на малките им е съвсем зле. С мъка се надигна, закуцука към кофите за боклук току виж там е останала храна.
Спря пред контейнера и успя да изрови два заледени къса кюфте и малко пилешки дреболии. Донесе всичко на котетата, остави ги да се нахранят, а остатъка дояде сам. Заситени, малките се наместиха под корема му, замъркаха и заспаха, скрити в козината му.
Сънят го налегна неусетно.
Глас го разбуди:
Мамче! Тате! Я елате, тук има котка с бебета!
Почти се изсмя. Разбира се котка
Но момичето не беше от тези, дето подминават.
Десетина минути по-късно тя отново дойде. В едната ръка торбичка с ароматна храна, в другата старо, но чисто топло одеяло. Вече тримата не лежаха на ледения тротоар а се бяха сгушили в мекотата на покривалото.
Още час по-късно момичето пак се появи този път заедно с баща си. Той мъкнеше саморъчно скован сандък от плоскости. На вратата лист с дебели червени букви: НЕ ПИПАЙ. НЕ ГОНЕТЕ. ХРАНИМ ГИ АП. 22.
Привечер из целия вход се разнесе грижата и съчувствието комшии носеха консерви, парчета мръвки, кутийки с детско пюре. Всички се вълнуваха за котарака и дребосъците.
На другия ден таткото и дъщерята отново посетиха котешката майка и малките. След обилна закуска котетата дори не изкараха до Серко заспаха по средата, омаломощени.
Вечерта, когато семейството пак дойде, дребосъците хукнаха с писък към момичето.
Серко ги наблюдаваше от къщичката, зяпащ и без желание да излиза. Веднъж вече му бяха отнели доверието не искаше да рискува отново.
Мамо, рече момичето. Не си нахранила мама-котката. И тя е гладна
Я стига, махна с ръка жената. Голяма е, ще се оправи сама.
Каква мама, изненада се бащата. Това е котарак, не котка.
Какво говориш, смръщи се жената. Гледай как ги облизва, грижи се Явно е женска!
Я се вгледай, усмихна се мъжът. Ни вънка на котка, ни друго.
Жената се наведе, докосна внимателно корема на Серко. Той се дръпна недоволно и го изгледа укорително.
Божичко прошепна тя. Наистина е котарак
Ха, сега разбра усмихна се той наум.
Значи Ти през целия този студ, през този ад сам си гледал малките? Ти си им давал топлината и храната?
Той дори не мръдна. Към думите ѝ беше безразличен. Всичко, което имаше, бяха тези деца, които се надяваше да уреди някъде, а после да изчезне тихо и незабелязано.
Но съдбата пак се намеси.
Жената не тръгна. Заплака.
Мамче, прошепна момичето, притискайки котенцата. Виж го домашен е. Сигурно скоро е изхвърлен
Така е, кимна бащата. На някого му е бил излишен. А той вместо да се предаде, стана майка на тези двама. Забрави своята мъка заради другите.
Чак ме разплака пресекна жената.
Просто казвам каквото е, отвърна спокойно той.
Жената пристъпи до Серко, внимателно го притисна в обятия.
Котаракът се вкамени, готов да се освободи но вместо това мяукна и замърка. И сам не разбра защо.
Мислеше си: ще ме нахранят, ще ме пооправят и пак навън. Но този път
Скоро се оказа в банята. Къпаха го с шампоан. Крещеше възмутено, но момичето и майка ѝ го милваха и приспиваха.
После дойде ред на топлото хавлиено покривало. Мек диван. Ароматна консерва. И котетата, както винаги, се настаниха под корема му и заспаха.
Истински герой, прошепна жената, галейки го по гърба. Не всеки човек би постъпил като теб
Май ми се подмазва прозина се Серко. Нищо, като стана, ще я черкосам.
Но вместо нокти пак замърка. Момичето се разсмя.
Може и да не я одраскам. Изглеждат читави хора.
Притисна котетата към себе си и ги облиза. Жената пак заплака.
Жените си ги бива замисли се той. Мият те, после реват. Явно им тежи на съвестта.
Котаракът заспа здраво притиснал децата. Не знаеше, че е бил прав именно майката е отказала първоначално да ги приютят. Затова къщичката построиха бащата и дъщерята.
Така тримата Серко и двете котета спяха сгушени в пухкава топка.
Семейството стоеше отстрани и с тихо възхищение гледаше към стария котарак, който се оказа по-добър от много хора.
Но ние не ги подминахме, нали? тихо попита момичето.
А таткото и майката само кимнаха.
Може би това беше най-правилното, което сториха през живота си.
