Майка ми най-накрая се пенсионира. Вече две години е така. Уморих се казва тя. Здравето никакво го няма. Работата беше изнервяща, колегите змийник, възрастта ми не е като едно време. Искам да поживея и за себе си, а не само за другите.
Всъщност, с нея никой не се и опита да спори. Майка е от онези жени, с които и мисълта да им възразиш не ти минава през ума.
И така, майка се премести на вилата ни до Елин Пелин и започна да живее най-хубавия си живот: насади рози и домати, пушеше на верандата, пиеше кафе. Понякога с малко ракия, понякога с хубава българска книга. Поддържаше ред, почиваше си от работата, понякога я споменаваше с лека тревога и се радваше, че внуците вече са пораснали и цяло лято няма кой да ѝ ги докара.
Освен това често ни даваше стратегически съвети:
Не излизайте в пенсия, докато внуците не завършат университета. Това е важно. Важно е да са самостоятелни и да не се окажат на гърба ви, като станете пенсионер. А за правнуците ще сте вече стари, те да си бъдат грижа на децата ви или на техните деца, вие вече няма да сте фактор.
На вилата ѝ всичко потръгна: имаше куриерски пункт, селски магазин, интернет, розариум пред прозореца, чист въздух, спокойни съседи и живот без излишно напрежение. Но с времето ѝ стана малко скучничко. И реши да се разнообрази, като бетонира няколко квадратни метра от двора пред къщата.
Трябваше да оправи мястото за паркиране, защото според нея то изглеждало някак несериозно. Майка беше на мнението, че не трябва да чакаме чудеса от природата, щом имаме интернет. През интернет лесно си намери бригада бригадата на бай Георги, хора за всичко. Срещу пари, разбира се.
И настъпи денят Х. Дойде бригадата петима души, а главният беше Георги, но майка упорито му викаше Жоро, въпреки че беше огромен и респектиращ човек. Започнаха ударно, но нещо заскърца. Двата бетон-помпи чакаха команда. Майка гледа.
Тук Жоро реши, че е хванал келепира. В крайна сметка възрастна жена, сама, стари бабешки истории, а уж тежки мъжки работи. Прецениха майка като възрастна, която нищо не разбира и могат да поискаха повече пари от договореното.
Жоро започна да се оплаква:
Така не може да стане, тук всичко е криво, не става така Трябва двойно повече да платите, иначе си тръгваме. Намерете си други.
Майка го изслуша кротко, даже одобрително поклати глава: Пет хиляди лева ли казвате? А две и половина дали ще ви е достатъчно? Както кажете, вярвам ви, как да не вярвам на такива сериозни хора
След което добавя:
Да направим един облог?
На какво? наостри се Жоро.
На тези пет хиляди лева. Бас, че аз, Жоро, така ще строя вашата бригада, че ще свършите работата не за ден, както ти приказваш, а за три часа. Ако успеете аз ти давам пет хиляди. Ако не ти ми ги даваш на мен. Сделка?
Честно казано, на мястото на Жоро бих се замислил сто пъти. Дори да е просто странна женица за какво ти е тая грижа? Но Жоро нито университет беше завършил, нито му липсваше самочувствие и алчност. И се съгласиха.
Жоро седна на стълбите с чаша кафе да гледа. А Пенка Иванова, майка ми, обу гумените ботуши и се захвана.
За пет минути нареди хората по местата им така, че не разбраха как станаха екип-мечта. Обясни на всеки какво да прави, как да разнася, къде да изравнява, къде могат да ускорят и къде внимава да не допуснат грешка. На бетон-помпите обясни кога и как да наливат, за да стане работа, а не само да изсипят бетон. Процесът потръгна, никакво празно движение, никакво губене на време.
С две думи шампионка по бетонни работи.
Това, което майсторите бяха решили да влачат цял ден, майка го организира за два часа и малко отгоре. Стана така, че нямаше къде да се хванеш беше идеално равна, прецизно направена площадка.
Първо Жоро се усмихваше, сякаш очакваше майка да се измори. После спря да се смее. След това видимо пребледня. Защото си спомни за облога. Защото беше дадена дума. Защото трябваше да брои пет хиляди лева.
Жоро по едно време просто онемя. Изгледа я с такова лице, сякаш за първи път му се случва реалността да не се води по неговите очаквания.
Почакайте измърмори той. Кажете ми едно Как?! Как е възможно това?! Такава работа не става!
Става спокойно каза Пенка Иванова, отърси бетона от ръкавиците си. Като минавахте през София, забелязахте голямото, ново кръгово на три нива, нали?
Видяхме изръмжа Жоро.
И минахте по него?
Ами да.
Значи добре. Аз го строих.
Тогава, казват хората, Жоро разбрал окончателно, че божи одуванчик понякога е човек, който цял живот е работил там, където хора със слаби нерви не издържат. И че да се опитваш да минеш тънко с такъв човек струва повече, отколкото си мислиш.
Ето, сега като гледам майка ми, виждам как човек може да изненада и другите, и себе си дори когато всички те мислят за отминала старост. Научи ме, че не по външния вид се познава опитът, и че винаги е добре да бъдеш честен с клиентите, с близките, а най-вече със себе си.
