**Дневникът ми**
Тя беше на път да си легне, когато неочаквано чу удар на вратата. Неохотно наметна халата и отвори. На прага стояше той бившият ѝ съпруг, Борис.
Ти? възкликна тя, свивайки вежди. Какво искаш?
Трябва да поговорим. Мога ли да вляза? каза той с изкуствена усмивка. Все пак не съм чужд тук.
Мария стъпи назад без ентусиазъм. Борис влезе, премина в хола, седна на дивана и огледа стаята.
Изглежда нищо не се е променило, прошепна той. Нито ремонт, нито уют. Сякаш времето е спряло тук.
На мен ми харесва така. Дойде ли да правиш инспекция? Или може би искаш да спонсорираш малко боя и гипс?
Отдавна вече не го беше страх да бъде пряка с него. Преди да, търпяше, глътваше обиди, мълчеше. Но сега? Защо? Бяха вече непознати, ако не и врагове. И дъщеря им, Елица, беше голяма живееше свой живот и едва говореше с тях.
Мирише хубаво, промени внезапно темата Борис. Готвиш ли? Ще ме поканиш?
Мария се усмихна вътрешно. Знаеше, че преди няколко месеца той се беше разделил с новата си съпруга същата Росица, заради която беше напуснал семейството им преди година и половина.
*Семейни игри*
Онази вечер беше останала запечатана в паметта ѝ. Борис беше дошъл от работа и бездушно беше започнал да събира вещите си.
Стига, тръгвам. Имам връзка отдавна. Знаеше, но се преструваше. Уморих се.
Тогава Мария беше замръзнала, не можеше да повярва. Но знаеше. Росица, двадесетгодишната стажантка от офиса на Борис, му беше завъртяла главата за няколко седмици. Най-добрата ѝ приятелка, която работеше в същата фирма, ѝ беше разказала всичко. Но тя, заглъщайки гордостта си, беше решила да не разбива семейството заради една мимолетна авантюра. Мислеше, че ще му мине. Не мина.
Борис беше тръгнал, наел си апартамент и подадил молба за развод. Като честен мъж се беше отказал от своя дял от общия имот.
Живей тук с Елица. Не ми трябва нищо.
*Семейни игри*
Мария беше плакала цели нощи. Опитвала се да го убеди да се върне. Но той беше останал хладен и самодоволен.
Най-сетне съм влюбен, беше отвърнал. Това е истинско. При нас беше пустота.
През тези трудни дни само свекървата ѝ, Цветана Димитрова, я подкрепи. Вече беше болна, и Мария ѝ помагаше както можеше: с лекари, вкъщи, по аптеките. Борис се появяваше рядко имаше ново семейство.
Цветана Димитрова беше заела страната на Мария открито. Разочарована от сина си, не го искала да го вижда. После умряла. Мария беше до нея до последния дъх, организирала погребението. Борис се беше показал само на парастиса.
Две седмици след погребението разбраха за завещанието. Майката беше оставила апартамента не на него, а на Мария.
Ти си се вмъкнала в нейните
