ЖИВОТЪТ В РЕД
Весела, забранявам ти да общуваш с сестра си и нейното семейство! Те имат своя живот, ние свой. Пак ли звъни на Ралица? Оправдаваше се пред нея за мен? Предупредих те. Не съм виновен, ако нещо се случи… Борис ме хвана ядосан за рамото.
Както винаги в такива моменти, мълчаливо се отдръпнах в кухнята. Горчиви сълзи бликаха от очите ми. Не, никога не се изповядвах на сестра си за страданията си. Просто си говорехме. Имахме възрастни родители, имаше какво да обсъдим. Но това ядосваше Борис. Той мразеше сестра ми. В нейния дом цареше мир и благополучие, докато при нас беше хаос и лишения.
Когато се омъжих за Борис, бях най-щастливата мома под небето. Той ме завъртя в вихъра на страстта. Не ме притесняваше, че е по-нисък от мен, нито че майка му пияница от години се появи на сватбата, едва държейки се на крака.
Омагьосана от любов, не забелязвах лошото. Но след година брак започнах да се съмнявам в щастието си. Борис пиеше все по-често, прихождаше пиян като свиня. После дойдоха и изневерите. Работех като медицинска сестра в болницата заплатата беше оскъдна. А той прекарваше цели дни с пияни приятели.
Не се грижеше за мен. Ако в началото мечтаех за деца, сега се радвах само на породистата си котка Маца. Не исках да раждам от алкохолик. Но все още обичах Борис.
Глупава си, Весела! Всички мъже около теб те гледат с желание, а ти се вкопчила в този джудже! Какво намираш в него? Вечно си натъртена от побоищата му. Мислиш, че никой не вижда очните под тоналника? Махни се, докато не те убие в яд! така ме гневеше най-добрата ми приятелка и колежка.
Да, Борис често избухваше от безпричинна ярост. Един път ме преби толкова зле, че не можах да отида на работа. Дори ме заключи в апартамента, взел ключа със себе си.
Оттогава се страхувах панично от него. Сърцето ми лудеше, когато чувах ключа да се върти в бравата. Струваше ми се, че ми се мъсти за това, че не му родих дете, че не съм добра съпруга, за всичко… Затова не протестирах срещу побоищата, псувните, униженията. Защо все още го обичах?
Майка му, приличаща на вещица, ми внушаваше:
Веселичка, слушай мъжа си, обичай го с цялото си сърце, забрави за роднините и приятелките те само ще те объркат.
И аз забравях. Бях негова собственост.
Обичах, когато се извиняваше със сълзи, падаше на колене, целуваше краката ми. Миритежът беше сладък и магичен. Борис засипваше леглото ни с вълшебни рози. В тези моменти се чувствах като в рая, сред пухкавите облаци. Разбира се, знаех, че розите беше откраднал от съседа си също пияница. Жена му ги отглеждаше с любов, а той ги даваше на други алкохолици за евтин лев. Жените се размяхя от щастие и прощаваха.
Вероятно щях да остана с Борис цял живот. Но случайността ме спаси…
Откажи се от Борис, имам дете от него. Ти си безплодна. Пусто цъфтежче… непозната жена ме изненада с тази наглост.
Не вярвам! Махай се! изкрещях.
Борис се отричаше, колкото можеше.
Закълни се, че не е твое! знаех, че няма да отрече собствения си син.
Мълчанието му говори достатъчно.
Весела, никога не те виждам усмихната. Имаш проблеми? главният лекар, д-р Любомир, изведнъж прояви интерес.
Всичко е наред… смутена отхвърлих.
Добре е, когато човекът е наред. Тогава и животът е хубав… каза той загадъчно.
Любомир беше женен веднъж, имаше дъщеря. Разведе се, защото го изневери. Сега живееше сам. Беше невзрачен нискораст, с очила, оплешивял. Но когато се приближеше, усещах маг
