Мамо, татко, пригответе стаята. Връщам се у дома. Със сина ми.
Елена не помоли, дори не уведоми. Говореше с повелителен тон. Майка й се втренчи в телефона, баща й остави вилицата настрана. Храната вече не беше важна.
А Радослава, по-голямата дъщеря, усети познатия хлад по гърба си. Веднага разбра, че разговорът няма да е приятен, след като сестра й не се бе свързвала цели три години. Но дори и да е предполагала, не би могла да си представи, че Елена ще започне с такива новини.
Не, отсече рязко и твърдо бащата. В апартамента няма свободни спални места. Ти сама си направи избора, сега самa си го оправяй.
Ех, като че ли няма къде да ни настаните! Нека Радослава освободи стаята. Тя пък е сама, на нея ѝ е по-лесно. Или сложете диван за нея в кухнята. Не мисля, че ще ви е мъчно!
Радослава дори дъхът й спря. От малка бе свикнала с подобни изблици от страна на сестра си, но това не я правеше по-лесно.
Въпреки отказа на баща й, тя вече мислеше как да си търси ново жилище. Винаги беше така: Елена вярваше, че всички й дължат, притискаше хората и постепенно получаваше каквото поиска. А Радослава… тя беше тиха, скромна, избягваше конфликти. За нея бе по-лесно да отстъпи.
И точно това Елена използваше.
Еленке, разбери… не можем, кротко каза майката. Още не сме изплатили кредитите за твоето образование. И с Радослава живеем заедно не от хубаво. Тя ни помага финансово, въпреки че не е длъжна. Просто няма как да поемем още теб и детето.
Значи не ви пука какво ще стане с дъщеря ви и внука ви?! изкрещя Елена. Вие нормални ли сте?!
Елен… Стига. Няма да говоря с теб на такъв тон, отвърна бащата и затвори разговора.
Майката леко го упрева, че бил твърде рязък, но по цялото й изражение бе ясно, че е съгласна с него. Вечерта мина в напрегнато мълчание.
Радослава си спомни как всичко започна. В тяхното семейство винаги беше така: или Елена получаваше каквото иска, тук и сега, или всички щяха да страдат заради йстериите й.
…Радослава беше с шест години по-голяма от Елена. Родителите обичаха и двете, но малката беше малко по-разглезена. Първо, защото им се струваше, че вече разбират повече от възпитание. Второ, когато Радослава беше малка, парите вкъщи бяха оскъдни. С времето положението се подобри, но тя остана скромна. Не искаше скъпи подаръци и не обичаше да обременява родителите си.
А Елена компенсираше за двете.
Първата й сериозна истерия бе на десет години. Искаше куче, но не някакво, а лабрадор. Голямо животно, сложно за гледане. На родителите й бе ясно, че грижите ще паднат на тях. Освен това, да държат такъв пес в двустаен апартамент бе неразумно. Но Елена не искаше да чуе за отказ.
Ако не ми купите кучето, ще направя нещо със себе си! заплаши ги.
Това ги изненада. Наистина се уплашиха, особено майката. В крайна сметка, след малко съпротива, донесоха кученцето. Да се грижат за него трябваше Радослава и майката, защото Елена винаги беше “заета”.
Същото се повтори с летния лагер, в който отиваше нейната съученичка. Проблемът бе, че лагерът не беше обикновен, а тематичен, посветен на “Хари Потър”. Струваше две хиляди лева. И то не за две-три седмици, а само за четири дни!
Емилия отива, а аз по-лоша ли съм?! Ако не ме изпратите, ще избягам сама! каза Елена и кръстоса ръце.
Е, бягай. Ще те върнат с позор, отвърна бащата.
И пак я изпратиха. Защото беше по-лесно да платят, отколкото да слушат йстерии. Но лесният път не винаги е правилният.
В гимназията Елена изведнъж заяви, че ще кандидатства в София, заедно с Емилия.
Няма да гния в това забутано място, каза тя.
Радослава първо само се усмихна. Елена беше, меко казано, не най-усърдната ученичка. Безплатно място нямаше как да получи, а за платеното трябваше да се бори. Университетът, който избра, бе един от най-престижните, а конкуренцията щеше да е жестока. Време за подготовка само една година, а началното ниво средно. Невъзможна мисия.
Но усмивката й не продължи дълго.
Какво, ще оставите дъщеря си без образование?! Искате да стана уличница?! притискаше ги Елена. Ако не кандидатствам, ще стана! И ще е по ваша вина!
Родителите й не бяха от камък. След месеци съпротива се предадоха и наеха преподаватели. Трябваше да поемат заеми. Бащата остаря с пет години за една, майката започна да пие таблетки на шепи, а Елена цъфтяше.
В крайна сметка тя наистина влезе. А след половин година вече се хвалеше пред Радослава.
Е, честити ми! Вече не съм в общежитието, а при гаджето ми. Родителите му са богати, работят в строителството и го издържат напълно, а той мен. Всеки вечер суши, представи си?
Радослава прие новината равнодушно. Да, хубаво бе, че Елена имаше връзка, но я бяха изпратили в София с друга цел.
Ами ученето?
Ех, остави! Споделям радостта си, а ти ми говориш за учене, обиди се Елена. Живея като принцеса. Дори каза, че може да ме заведе при родителите му този месец.
След два месеца настроението й се промени. В гласа й вече се
