В небро, когато слънцето се скриваше зад бърдото, а сенките ставаха по-дълги от реколтата, Мария си стоеше в двора и гледаше към пътя. Вятърът повдигаше прах от неасфалтираната улица, а някъде далече куче лаеше.
Борис, не стой като камък! Помогни ми да разтоваря пазаруването! извика тя, докато си свали мократа яке.
Борис мрънкащо се откъсна от телевизора, където даваха мач на Левски, и излезе. Дъждът чукаше по стрехите, а във въздуха витаеше аромат на мокра пролетна земя.
Пак ли отиде на селския пазар? Там всичко е скъпо, проворча той, надзърняйки в тежките чанти.
А къде другаде да намеря истински домати? В магазина само химия. Габриela утре идва с децата, искам да сваря чорба, както тя обича.
Мария развързваше чантите в кухнята, а Борис мълчаливо я наблюдаваше. Тя винаги се подготвяше за посещенията на сестра му като за празник купуваше най-скъпите продукти, почистваше до блясък, вадеше най-хубавите чинии.
Не разбирам защо харчиш толкова, промърмори Борис. Габи не е претенциозна.
Претенциозна или не, но гостите трябва да се приемат както трябва. Още повече роднини, отсече Мария, подреждайки зеленчуците в хладилника.
Тя знаеше, че мъжът й не одобрява нейните усилия, но продължаваше от принцип. Габриела Борисова така винаги я наричаше, дори мислено беше за нея не просто зълва, а някакъв недостижим идеал. Красива, успешна, с две деца и добър мъж. Живееше в областния град, работеше в банка, обличаше се с вкус. До нея се чувстваше като обикновена селянка.
Звънецът на вратата прекъсна мислите й.
Рано са някакви, учуди се Борис, погледнайки часовника си. Казаха, че ще дойдат след обяд.
Но зад вратата не беше Габриела, а съседката баба Станка с червени очи.
Марийке, миличка, помогни! Котката ми изчезна, Писо моят! Трети ден го търся, никъде го няма. Видя ли го?
Мария покани баба Станка в къщи, запали кана за чай. Старата жена беше сама, котката й заменяше цялото й семейство.
Не съм го виждала, бабо. Може би е заключен някъде? В мазето погледнахте ли?
Навсякъде обиколих! И на кмета казах, той също не го е виждал. Ох, ще загине моят Писльо, какво ще правя без него?
Борис преобърна очи и се върна към телевизора. Той не понасяше съседските драми и вечно плаксивата баба Станка. Мария нале чай и седна до разтревожената жена.
Не се притеснявайте толкова. Котките са умни, сам ще се намери. Може би е намерил котка, загубил се е.
Ами то е кастрирано! всъпна баба Станка. Какви котки му трябват?
Прекараха над час за масата. Мария търпеливо слушаше оплакванията на съседката, даваше съвети, успокояваше я. Борис многозначително поглеждаше часовника, но жена му не забелязваше.
Когато баба Станка си тръгна, той избухна:
Слушай, днес имаме гости, а ти ще прекарваш цял ден с тази нервница!
Борис, какво говориш! Човек страда, изгубил си котката. И аз бих полудяла на нейно място.
Котка! Животно! А ние очакваме Габи с децата, а ти още нищо не си подготвила както трябва!
Мария стисна зъби. Пак тази Габриела. Сякаш без нея животът губи смисъл.
Вечерта роднините наистина дойдоха. Габриела Борисова изглеждаше безупречно, както винаги. Елегантен костюм, спретната прическа, скъпи обувки. Децата десетгодишният Стефан и осемгодишната Милена веднага се втурнаха към чичо Бори.
Чичо Бори! Обеща, че ще ни покажеш новата игра на компютъра! забърбора Милена.
Ще ви я покажа! засмя се Борис, прегръщайки племенниците си. Само първо се преоблечете.
Със сестра си се превръщаше в друг човек ставаше весел, грижовен, внимателен. Мария наблюдаваше това всеки път и не разбираше защо с нея е такъв различен?
Как беше пътят? Не сте уморени? суетяше се около гостите.
Благодаря, Мария, всичко е наред. Само дъждът ни забави, имаше задръствания, учтиво отвърна Габриела.
Те никога не бяха близки. Мария много се стараеше да се сприятели със зълвата си, но тя се държеше равно, без особена топлина. Сякаш изпълняваше дълг да общува с жената на брат си.
Вечерята протече неловко. Децата разказваха за училище, Габриела за работата си, Борис се смееше на нейните истории. Мария предимно мълчеше, подливайки чай и поднасяйки угощения.
Помниш ли, Боре, как в детството не можехме да се наядем на тази чорба? засмя се Габриела. Майка ни гонеше с лъжицата!
Още как помня! Ти се скриваше под масата, а аз излитах на балкона!
Разговорите за миналото, общи познати и семейни истории бяха оживени. Мария се чувстваше излишна дори на собствената си маса.
Мария, защо си толкова тъжна? неочаквано попита Габриела.
Нищо, всичко е наред. Само съм малко уморена.
Тя винаги е уморена, вметна Борис. На работа я изтощават, после се прибира кисела.
Мария се сви. Как може да говори та
