Дадох си обещание: ако майка ми не остане – ще се оттегля от нея…
Имам само няколко години, когато за пръв път чувам думата „изпит“. Тогава не разбирам какво означава, но сега, на 44, мога да кажа сигурно: целият ми живот е поредица от изпити, всеки по-тежък от предишния. Ако не беше за майка, би било лесно да се предам. Без нея съм нищо. Затова взимам решение, което може да звучи лудо, но е мое: ако тя не успее – аз също ще си тръгна.
Казвам се Мирена. При раждането ми лекарите не дадоха на родителите ми никаква надежда. Рядка форма на системен артрит, който с всяка изминала година още повече закова ставите ми, отнема свобода на движение, способности и мечти. На три години разбирам, че съм различна. Другите деца тичат, скачат, се изкачват по люлките. Аз скам на пейка и наблюдавам. Понякога се опитвам да стана – болката пробожда до сълзи.
Баща ми, блестящ математик, отказва научната кариера, взема всякакви подработки, за да не ни липсва нищо. Работи по двадесет часа на ден, за да ни осигури два апартамента в София – единият за наем, другият за живеене. Построил е къща в планината, станал съвладетел на фирма със своя брат – всичко за да ми осигури стабилно бъдеще.
Той замина, когато аз навърша двадесет. Майка остава. Единствена. Силна. Неотклонна. Красива жена, която никога не се оплаква. Сутрин – гимнастика, след това закуска, процедури, капки, превръзки, посещения при лекари, преводи, срещи, обаждания, консултации – тя е до мен във всичко. Не за слава, не от дълг, а от любов.
Уча от вкъщи. След това овладявам английски, немски, италиански и френски. Работя като преводач онлайн. Понякога ме карат да участвам в семинари – и майка винаги е до мен. Ние сме едно цяло. Тя не е просто майка, тя е моят свят.
Да, боли ме. Да, всяко движение е усилие. Да, никога няма да имам деца. Не се женя. Не ставам пианистка, както мечтаех. Не ставам лекар, както исках. Но живея, защото майка живее.
Не говорим за бъдещето. Този мълчалив договор е наш. Знам, че един ден тя ще тръгне. Животът е така. И знам, че моята роднина Ивана трябва да се грижи за мен – майка обсъди всичко с нея, подписа документи, завещание, апартамент. Случайно научих за това, но не й казах нищо. Ако бях казала, щях да трябва да кажа истината. Истината е: не искам да живея без майка.
Не се страхувам от болка. Не се страхувам от самота. Страхувам се от празнотата. И тази празнота ще дойде с последния ѝ дъх. Тогава ще направя своя избор. Има много начини да се напусне достойно – без съжаление, без крик, без драма.
Докато майка е до мен, ще продължавам да живея. За нея. За нейната усмивка. За да знае всяка сутрин, че съм все още тук. И в това – целият смисъл.
